Яна Язова
Левски (164)

6. Тревога

Мария, жената на бай Иван Марковски от Троян, се питаше къде бе намерила най-сетне душата му своето място, откъде черпеше тази енергия, която накара унилия и остарял без време бай Иван, доскоро тътрил краката си от дюкяна до дома, да стъпва от много време наперено и с отсечени мъжки крачки? Откъде бе почерпил тази светлина в угасналите си, удавени в мъка очи? Нима тя не виждаше голямата промяна, която бе настъпила година време в нейния съпруг?

Когато веднъж, за зла чест, се ровеше в разтревожените си мисли, тя си припомни, че го бе виждала, но за кратко време, да върви с такава енергична стъпка и да гледа света с усмивка в блесналите си очи — но то бе отдавна, в дните на тяхната обща младост, когато той я посрещаше на всеки кръстопът в града и един ден я помоли да му стане жена.

Този спомен я изпълни с още по-горещи и тревожни мисли за настоящата промяна, която всеки техен близък забелязваше, че се е извършила в нейния съпруг.

— Подмладил се е! — казваха едни.

— Очите му блестят като на младеж! — провикваха се други. — Пустият му Иван, стегнал се, не можеш каза, че осем деца му висят на врата!…

Мария слушаше тези хвалби за мъжа си Ивана, а сърцето й се свиваше и трепереше в гърдите й от непонятен страх. Напоследък Иван до късна вечер оставаше в дюкяна си, приемаше неуморно клиенти, стоката му се удвои, удвои се и алъш-веришът, но вкъщи той внасяше само толкова, колкото бе внасял и преди.

Къде отиваше припечеленото в повече? Къде отиваха новите печалби?… От работа бай Иван се връщаше вкъщи мълчалив и с поглед, който блуждаеше и говореше, че мислите му са другаде. Пакостите на децата не го дразнеха както преди, той винаги намираше начин да ги извини. Неговото снизхождение плашеше Мария много повече, отколкото предишният му гняв, защото снизходителен към чуждите грешки е само този, който допуска такива у себе си.

Към жена си той бе неизменно добър, но мълчанието, което бе внесъл вкъщи, го отчуждаваше от нея и всеки ден правеше да се държи все по-далече от дома си. Къде намираше своя дом в това време неговата душа?

— Боже, нима!… — с пресъхнало от страх сърце мислеше добрата Мария, навела глава под домашната икона. — Нима?… Нима е възможно на тия стари години и при тия осем деца той да почерни лицето си и да се осрами?

Колко пъти нейният мъж Иван бе казвал:

— Душата на един мъж, който се занимава само с търговия, прилича на посивяло и почерняло огнище. Огънят е изгорял отдавна, а никому не дава сърце да изхвърли пепелта.

— Ако му е било съдено отново да пламне огън в неговото посивяло и почерняло огнище, о, господи! — шепнеше в една мразовита неделна утрин замаяната майка и жена, коленичила в църква. — То дано не е той закъснелият адски огън на една греховна младост!…

Изпълнена с безпокойствие и тази неделна утрин, тя чу най-сетне хорът да възглася „Отче наш!“ Черковният праг обаче оставаше пуст и преддверието глухо. Подир 20-годишен брачен живот нейният съпруг, който винаги закъсняваше, за първи път в неделна утрин съвсем не се яви и не я последва в църква.

Страхът, набиран в душата й, притискан от доброто възпитание, което бе получила от родителите си, и от срама пред хората, сега нададе писък в нейната душа. Тя събра около себе си своите деца като пилци и както настръхналата квачка повежда своите, тъй ги увлече и тя вън от църква.

— Майко! Майко! — викаха уплашено те. — Защо така бързаш?

Но тя стремително бързаше към дома, без да иска да ги чуе. За нея те бяха тежка верига около нозете й, осем железни брънки, додето нейният съпруг Иван си ходеше и живееше свободен от тяхното тежко бреме, което тя бе поела като добра майка изцяло върху себе си. Сега тя се готвеше да ги хвърли в нозете му и да извика: „На̀ ти ги! Вземи ги! Те са твои! Отсега нататък ще висят и върху твоите нозе!“

Като зимен вятър нахлу тя в своя дом и разтвори всички врати. На нейния вик пръв се притече домашният слуга.

— Къде е господарят ти, Панайоте?

— Господарят!… — заекна Панайот. — Той тръгна веднага след вас… за църква.

— Той не дойде в църква! — пламна Мария. — Какво може да се е случило с него?

Всички, които живееха под нейния покрив, домашни и прислуга, се притичаха, събраха около нея, уплашени повече от нейния изглед, отколкото за съдбата на бай Иван Марковски, който бе пропуснал този неделен ден да се яви пред лицето на Господа. Неговото неохотно отиване на божествена служба и домашните разправии всяка неделя подир разпус на църква бяха известни на всички обитатели на къщата. Всички бяха сигурни, че бай Иван Марковски тази сутрин просто бе избягнал от едно неприятно задължение, но жена му не мислеше така.

— Върви! — рязко се обърна тя към Панайота. — Търси го!

В центъра на града между всички сгради, като най-голям личеше ханът на Васил Спасов, с голямо джамлия кафене на първия кат. Още отдалеч Панайот съгледа своя господар, седнал в кафенето на една маса до самия джамлък със стопанина на хана бай Васил. Пред тях върху масата лежеше широко разгърнат вестник, в който те четяха със забодени една до друга глави.

Тъкмо да влезе в кафенето, домашният слуга на бай Иван Марковски биде стреснат и възпрян на самия праг от появата на трима конника, които се зададоха по калдъръма на главната улица. От подковите на конете им изхвръкваха искри. Тримата конника свиха юздите, заковаха конете си пред вратите на хана и като скочиха пъргаво, хвърлиха поводите в ръцете на яхърджията, който се притече от двора. Той въведе вътре запотените им коне и започна да ги разхожда.

Единият от конниците бе около 30-годишен, рус, с весела лъчезарна усмивка на уста, облечен в светлосив европейски костюм, ушит от тънък местен шаяк, какъвто най-добър внасяха в Троян от Калофер. Вторият, който яздеше до него, бе по-млад, строен и черноок, с къдрава черна коса, облечен елегантно и с грация, и той в европейски костюм, но от много по-добър чуждестранен плат. Третият бе много по-възрастен от двамата, с едро мускулесто тяло, облечен в турски дрехи, каквито носеха джелепите. И тримата клатеха на главите си пискюлии фесове, което показваше, че са хора не от простия народ.

Щом ги зърнаха от джамлъка на кафенето, стопанинът на хана Васил Спасов и неговият клиент Иван Марковски скочиха на крака и се впуснаха навън да ги посрещнат.

На вратата Иван Марковски се сблъска в своя слуга, извика от изненада и го изгледа с неприятно изумление.

— Какво дириш тук?

— Господарката ме изпрати да видя не се ли е случило нещо лошо с тебе и защо не си отишъл тази сутрин на църква?

— Имам тука среща с този търговец на шаяци! — каза нетърпеливо и смръщено бай Иван, като посочи русия момък. — Той иде заради мене отдалече… от Ловеч. Кажи на господарката си, че няма да се върна за обед, да не ме чака и за вечеря!

Като изговори това със задъхан от вълнение глас, той се хвърли подир ханджията към гостите и като улови ръцете на русия мъж, раздруса ги радостно и здраво в своите ръце.

— Добре дошъл! Добре дошъл! — викаше той. — Откога те чакам с нетърпение!

С тайната ревност на слуга, Панайот се загледа в лицето на русия търговец на шаяци и то му се стори познато. Когато се връщаше към дома, той си припомни, че същият този човек бе идвал миналата година вкъщи. Господарят го доведе подир черковен разпус и той им отвори вратата. Бай Иван Марковски навярно поддържаше стари търговски връзки с този човек, но той разбра още нещо, че алъш-веришът с този човек го радва. Той наближаваше да си влезе у дома, а в ушите му още продължаваше да звънти младежкият глас на господаря му, който казваше весело на ханджията Васил Спасов:

— Ето моя познат, за когото съм ти говорил много пъти и когото чакаме отдавна с такова нетърпение!… Той е търговец на шаяци, неговият другар, който току-що е свършил науките си в чужбина, е учител, който търси вакантно място да се услови, а техния другар…

— Търговец на едър добитък — отговори възрастният джелепин, който носеше турски дрехи.

Панайот се върна вкъщи и веднага се изправи пред разтревожената си господарка, която седеше права като свещ на високия дървен стол пред запалената камина, облечена още в празничната си рокля, с която ходеше само неделна утрин на църква. Нейното лице я уподобяваше на бяла восъчна свещ, а оскърблението, което чувстваше в този момент, бе издълбало две дълбоки бръчки около нейните посинели, стиснати устни.

— Говори! — с усилие над себе си проговори тя, като впи убийствен поглед в Панайота.