Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

6. Abyssus abyssum invocat

[Заглавието е из един от псалмите на Давида: „Бездната бездна зове!“]

Когато Димитър Общи видя отново Орхание, той бе свързан вече в окови, пазен в една кола от десет души въоръжени заптии. Той бе пленник на турците. Изглеждаше обаче напълно спокоен. Очите му, безцветни и застарели, гледаха познатите улици на Орхание с оная разсеяна мъгла, която му беше привична, когато той не внимаваше.

Колата мина с трясък през центъра на града, където той преди три месеца бе прострял с два куршума в гърба наместника на ловчанския владика — дякон Паисий. Познатото място не предизвика у него никакво вълнение. Мина му през ума, че това е било… И толкова.

Той е бил също и апостол на този град, който сега изглеждаше пуст, като че ли останал без жива душа по заключените къщи. Орханийци се бяха изпокрили, защото знаеха, че по този час турците ще го докарат в града, свързан в окови. Орханийци с нищо не бяха по-добри от хората на Тетевен, които го бяха изгонили като чумав от града. Заради тях той трябваше да тръгне веднага на път, за да бъде хванат най-сетне в едно незнайно село Чериково и турнат в окови.

„Ще ви науча аз вас! — каза той, а неговата заплаха се отнасяше до жителите и на двата града. — Ако вие не ме спасихте, аз пък съвсем нямам за какво да ви пазя…“

Когато го заведоха в конака и изправиха пред Кязим бея, Димитър Общи изглеждаше все тъй равнодушен и спокоен. Кязим бей му бе чужд, но не повече от българите в този град. Кязим бей с право бе настроен срещу него враждебно, а ония имаха ли някакво право? Тъй че строгият, враждебен поглед на бея не го уплаши и не произведе върху него никакво впечатление. Той гледаше следователя с оная разсеяна мъгла в очите, която обаче този път се стараеше да се събере в един фокус сред неговите безцветни очи и да каже нещо.

— Аз съм — проговори той спокойно — Димитър Общи.

На втория въпрос отговорът му бе следният:

— Аз нападнах с моята чета в Арабаконак вашата хазна и вашето злато сега е у мене!

Кязим бей го изгледа занемял от това бързо и лесно признание, което той се приготовляваше да изтръгне след дълги мъчения от устата му.

— Значи, ти си главният разбойник! — провикна се той, за да прикрие радостта си от своята бърза победа.

— Аз не съм разбойник! — гордо отговори Димитър Общи. — А републиканец и революционер!

Радостната усмивка върху устните на Кязим бея изведнъж угасна. Лицето му се сгърчи. В първия миг той помисли, че не е чул добре, във втория се усъмни, че заловеният не знае да се изразява правилно на турски език, а в третия, че арестуваният е луд.

— Какъв си ти? — запита удивен той.

— Аз съм революционер! — спокойно отговори Димитър Общи. Разсеяната мъгла в очите му се бе съсредоточила в една точка на неговия поглед, където се сгъстяваха опасни мракове. — И тия, които бяха с мене, са революционери! Ние обрахме царската хазна не за да разбойничестваме, а за да си набавим пари за оръжие!

Сега Кязим бей се увери, че обвиняемият знае добре турски език, но не бе сигурен, че е с ума си.

— Ние хванахме някои от твоите съучастници — каза предпазливо той, — но те не ни разправиха такова нещо.

— Без мене те не смеят да ви кажат нищо, защото аз говоря вместо тях. Аз съм им главатарят — отговори Димитър Общи. — Но ако аз им разреша да кажат истината, те ще повторят пред вас същото, което ви казах и аз.

— Добре! — скочи Кязим бей. — Скоро ти ще се събереш с тях и вярвам, че те ще те послушат. Сега кажи ми, за каква цел искахте да си набавите оръжие?

— Казах ти, за революция!

— Революция?… Срещу нас? Срещу султана?…

— Да, ние искаме да се освободим от вашето иго. Българите са организирани вече да извоюват свободата на народа си!

— За кои българи говориш ти? За тия, с които обра хазната, или има и други?

— Хе, тия, с които обрах хазната, са само четиринадесет души и ти ги знаеш, те са заловени вече и лежат в избата на конака, но другите ти не си ги заловил и те са хиляди.

— В Орхание има ли ги?

— В Орхание има твърде много.

— Ще ми кажеш ли кои са?

— Ще ти ги кажа всички.

— А ти къде се кри, като те дирехме толкова време?

— В Тетевен.

— Пак при твоите съмишленици, нали?

— Те всички са мои хора.

— Ние не искаме да знаем всичките. Ти ни кажи само по-главните. В чия къща живя?

— В къщата на Петко Милев.

— Къде скри парите?

— Една част остана там, другата нося у себе си.

Но въпросът за парите бе станал за Кязим бей второстепенен. Въпросът за готвената революция — ето въпроса! Какво разкритие за властта, каква победа за един провинциален следовател като Кязим бей!… Той вече заобикаляше с ласкави усмивки спокойния груб разбойник, който го гледаше с тия неизвестни очи, мрачни като преизподни, и отваряше уста отново и с охота да хвърля в нозете му нови и нови жертви.

— Другаде имаше ли хора, които работеха за тебе?

— Има ги по всички околни села, има ги навред из България. Аз ти казах, ние сме хиляди!

— На всички ти ли им беше главатарят?

Внезапна мълния разпори неизвестните мракове в очите на Димитър Общи. За първи път той трябваше да признае дори и пред себе си, че не е бил сам и не е бил най-големият. Но пред Кязим бей той искаше да каже истината, защото бе вързан, а Дякона оставаше на свобода. Защото неговата работа бе свършена, а Дякона оставаше на своята. Поразен, окован във вериги, Димитър Общи придобиваше обаче пред Кязим бея една могъща десница.

— Не, аз бях главатар тука над Орхание и Тетевен и над всички села наоколо до последната колиба, но над нас имаше други, който е главатар над цяла България.

— Как се казва той?

— Дякона, но той е познат под много имена.

— Карловеца Васил Иванов Левски?! — извика с предрезнял глас Кязим бей.

— Още и Аслан Дервишоглу Кърджалъ̀.

Тези имена бяха на неуловимия, чиято сянка се простираше вече върху земите на великия падишах. Той бе навред по тази земя, по всички пътеки и по всички хижи, по всички градове и по всички села, той бе младеж или старец, просяк или чорбаджия, поп или циганин, светогорец или дервиш, но когато властта го наближеше, той ставаше фантом, който никой жив човек не можеше да улови.

— Къде е той, кажи!

Димитър Общи мрачно се усмихна:

— Ти сам знаеш колко е трудно да се знае къде се намира той… Но потърси го в град Ловеч. Там е неговото главно седалище.

— В коя къща?

— Ще го дириш във всяка къща!… Аз познавам оттам двама търговци: единия Марин Поплуканов, а другият се казва Димитър Пъшков и още един поп, на име Кръстю, който служи в черковата „Св. Богородица“. Повикай ги и ги запитай, те непременно знаят къде е Дякона.

Толкова много разкрития за един час и за един ден бяха пряко силите на един обикновен орханийски следовател като Кязим бей. Такива разкрития бяха достойни за каймакамина, за пашата, за министъра на правосъдието, за министъра на вътрешните дела, за великия везир, за самия султан!

Той изпрати обвиняемия под усилен конвой в зимника, а сам се впусна да тича с всички сили към дома, в който бе отседнал Мазхар паша.