Яна Язова
Левски (31)

3. Засадата край извора

Когато потерята се скри от очите му в гората, столетният овчар обърна погледа си към долината. Като сянка на птичи крила пред очите му се носеха времена, изпълнени с борби и кръвопролитие…

Махмудхан, който погуби от страх своето семейство, Наполеон, който ходи до Москва… това беше ново. Самият той бе още млад спрямо тези, които бяха минали по света, поживели в борби и кръвопролития и отминали. Всичко гние, чезне, забравя се… Когато стана възрастен мъж и Велчо Джамджията увисна на бесилката пред дукяна си в Търново, всички български сърца ахнаха и се запитаха:

„Защо?… Защо Велчо Джамджията вдигна оръжие да се бие, когато дукянът му пращеше от стока, а златните пари се сипеха от джобовете му, като вървеше по улицата?…“

Тогава се намери един, който му разясни, че Велчо Джамджията вдигнал оръжие да се бие за свобода… Нему би срамно вече да служи на султана!… Той не искал повече да слуша как се пее от върха на минаретата по четирите краища на неговото отечество за аллаха и неговия пророк Мохамеда.

И той намери, че Велчо Джамджията е бил прав да стори това.

Ето… около него хвъркат птици… Кой ги е направил свободни?… И защо човекът да не търси свобода?… Човекът е сътворен не по-лошо от птиците… и той иска свобода!…

Прав ли беше Мустафа Байрактар да убие султан Селима, да направи султан Махмудхан? Не знам… Прав ли беше Махмудхан, който уби, за да не загуби султанството си?… Прав ли беше Польон, който ходи до Москва?… Кой може да каже имаха ли те право?…

… Но той казваше, че Велчо Джамджията е имал право да вдигне оръжие за свободата си!!

А това… дето го обесиха пред неговия голям дукян… голяма глупост бяха сторили! Да гледа мало и голямо какво богатство е захвърлил Велчо, за да се бие. Да гледа мало и голямо колко е свидна свободата!…

В това време сянката на залеза покри мокрите камъни пред неговата кошара. Гората изкънтя от един дружен залп и бял дим се издигна на няколко струйки над зелените дървета, които покриваха съседния по-нисък хълм.

Опрял две ръце на високата си гега, столетният овчар възви полека беловласата си глава под гуглата на ямурлука. Настъпи гробно мълчание като след силен гърмеж, в който са се вслушали хора, зверове, дървета.

После изведнъж започна кратка, честа пукотевица, съпроводена от неразбрани и разкъсани викове, които скоро заглъхнаха.

Старецът стоеше неподвижен. Не се мина много време, от пътеката, която водеше към извора, изскокнаха тичешком двама низами, облечени в неговите овчарски дрехи, целите облени в алена кръв. Те носеха на ръце един тежко ранен свой другар, когото с вайкане и клетви положиха на мократа трева пред кошарата. Тогава старецът погледна ранения. Той беше техният офицер. Той беше мъртъв.

Двамата низами изглеждаха тъй изплашени, че не го заприказваха и не се обърнаха към него за помощ. За тях той бе един изправен камък, като тия, които скалата издигаше около него. Те едва изтърпяха другарите им да притичат от всички краища на гората, вдигнаха отново на ръце своя мъртъв командир и бежешком го отнесоха на ръце по пътя, който водеше към града, завладян от тях преди пет века.

Опушени от барут и с продупчени от куршумите меса, низамите бягаха надолу по планината, като завличаха със себе си дрехите на стареца.

Той хвърли един бегъл поглед към тяхното чуждо облекло, което лежеше разхвърляно на купчини в неговата кошара. При входа позна хубавата униформа на офицера, който само преди един час изглеждаше тъй горд и напет в нея. Сега той висеше мъртъв в ръцете на своите войници, които тръскаха неговия труп, като бягаха надолу по хълма. Кой го изпрати оттук на явна гибел?…

Старецът отвърна глава под гуглата на ямурлука и сложил две ръце върху високата си гега, отправи поглед по зеления низ от хълмове към долината, която беше потопена в последните лъчи на слънчевия залез.

Като сянка на птичи крила пред очите му се носеха времената, изпълнени с борби и кръвопролитие. Кой бил крив, кой бил прав, небето гледа всички ни и съди.