Яна Язова
Левски (46)

1. Пътешествието на Делича

Когато изпращачите на младия Ботев наближиха към града, старият Ботьо Петков се обърна и тръгна назад към Калофер. Тогава гъстите клони на червенака се отвориха и в зелената дупка, на една застрашителна височина от земята, се показа разчорлавената глава на Делича. Той се позагледа весело в грамадния, приведен гръб на Ботьо Петков и като се залови от клон на клон, залюля се над земята върху последния и бух… тупна в гъстата и сочна трева под червенака.

Веднага той скочи, плесна ръцете си една о друга и отупа широките си вълнени гащи, които имаха две големи кръпки на задната си част. Това бяха старите панталони на баща му, които скоро се протриха на немирното му седалище. Тогава майка му сряза една вехта вълнена престилка на червени и черни резки и с нея закърпи старите кафени гащи. Майка и син дълго време гледаха закърпените панталони, като си говореха, че кръпките твърде много се различават.

— Ами кажи ми какво да правя! — безпомощно въздъхна майка му. — Ако твоят добър татко знаеше, че в онази сутрин за последен път излиза от къщи и че турците ще го заколят в гората, а после ще го хвърлят в мръсната яма да го изядат вълците, той щеше да излезе със старите си скъсани потури, а здравите щеше да остави на тебе. Когато го намерихме, новите му гащи бяха разкъсани от вълците на такива дрипели, че от тях после не можах да изрежа поне една свястна кръпка, за да те закърпя.

Малкият Никола изслуша майка си и разбра, че нищо друго не може да се направи, освен да нахлузи на тънките си крака широките и тежки гащи, едничкото наследство, което му беше останало от дядо Стоян Делича. Хлапетата подир него нямаха и това богатство. Лятно време те тичаха по ризка, а зимно време баба Стояница Деличова ги държеше затворени вкъщи като кокошки в курник, опасани с нейните вълнени престилки и шалове. Тяхното положение беше твърде печално. Делича разбираше това, затуй през зимата палеше глинената печка от тъмни зори, за да е топло на „децата“, и когато не влачеше от гората съчки и паднали сухи клони, повечето време се въртеше вкъщи, за да играе с тях и да ги забавлява.

Но и неговото положение не беше по-добро. Додето седалището на панталоните му все още държеше, колкото и да бяха широки за него, тъй че той се скриваше до половината на гърдите си в тях, те все още бяха годни да ходи с тях на училище в Горния метох. Но когато дъното им се скъса, той намери за най-добре да избяга от училище.

Един ден обаче госпожа Евпраксия нахлу в тяхната къща и като го залови за врата, вдигна го в една ръка и го понесе към Горния метох. Това се случи тъкмо тогава, когато майка му приши двете ями на червени и черни линии на седалището. Той пищеше и се дърпаше на всички страни в желязната й ръка, но тя заяви, че ще му откъсне главата, ако той отсега нататък всеки ден не ходи на училище.

— Додето се изучиш, аз ще се грижа за твоя хляб! — извика му тя.

За четири години тънките му крака се поиздължиха и бащините му панталони слязоха до кръста. Тъкмо тогава в метоха дойде сестра Серафима. Щом я видя на утринна молитва, изправена като ангел до голямата игумения, Делича изскокна на двора и на няколко заешки скока се изкачи по хълма и скри у дома.

— Няма ли да учите днеска? — запита баба Стояница. Тя броеше дните и часовете до времето, когато Никола щеше да стане учен мъж.

— Няма да ходя вече на училище! — заяви Никола.

— Защооо?!…

Тогава той съобщи, че повече няма да носи пред хората старите си бащини гащи. Той не й каза, че с такова облекло вече не може да отиде в Горния метох, защото в него е слязъл един ангел. Той не й разправи колко красива изглеждаше Серафима в храма на Горния метох, защото в това време баба Стояница с мъка изтъркваше почернелите от кир ризки на децата, потеше се изобилно над дървеното корито и надали щеше да разбере това.

— Ще рече, трябват нови гащи — каза тя. — Ще поговоря с Васил Гайдаджията. Той е умен мъж и вярвам, че ще ми даде добър съвет. Добрият съвет на един добър съсед е истинско богатство. Тази сутрин го видях, че варосва къщата си. Младата му булка щяла скоро да добие трето.

Когато баба Стояница Деличова се върна от своя съсед Васил Гайдаджията, тя носеше на ръката си един черен панталон от тънък шаяк. Кройката му беше добра и шевът не изглеждаше прост.

— Васил Гайдаджията ти го праща — каза тя на сина си. — Това извади той от сандъка, насолено с нафталин. — Щом е за учението на твоя син — ми каза той, — вземи го, бабо Стоянице! Този е моят панталон от празничните ми дрехи, когато бях още момче и за първи път излязох с гайдата си сред хорото на мегдана. Пазех ги, казва, за моя син, когато порасне, но той лази още на четири крака. Дотогава аз ще спечеля за нови панталони. Какво да се прави, щом твоят син е пораснал преди него!…

Стояница Деличова изтри с гърба на грубата си ръка сълзите, които пълнеха очите й. От този ден Делича се привърза към Васил Гайдаджията като към по-голям брат. Той носеше вода и дърва на стопанката му, когато Васил не беше вкъщи, и тичаше околовръст по целия хълм да прибира двете му немирни деца, защото младата му жена очакваше трето и се движеше тежко на двата си отекли крака.

Тези панталони свързаха неговия живот с живота на съседа му Васил Гайдаджията.

Обстоятелството, че той скочи от клоните на червенака в старите си бащини гащи показваше само едно, че днес няма да ходи в Горния метох и не се надява да види сестра Серафима. В манастира той винаги отиваше с панталоните на Васил Гайдаджията и в бяла, винаги чисто изпрана риза.

Въпреки че днес беше навлякъл старата си кожа, Делича изглеждаше особено весел. Той отупа гащите си с ръце, изскокна на пътя, оплези език по посока на заминалия и като изплю една голяма плюнка в праха, сложи две клечки, кръстосани накръст върху нея.

— Сега ела и се върни през моята магия! — подскокна той.

Но като погледна към небесното светило, извика:

— Пюй, че съм закъснял!… Че какво правя аз, от тъмни зори чакам този хубостник да замине! Десет пъти съм преброил всички круши в червенака!

И като извади една вехта кърпа на червени квадрати, той увърза голата си глава, за да я предпази от силното слънчево обгаряне, и след кратък поглед върху магията, който трябваше да установи да не би да е изсъхнала бърже, плю на петите си и се загуби в близките габъри на Балкана.

Като зърна отдалече една гола могила, той бежешком се впусна нататък и си подвикна:

— За да хвърля последен поглед към Горния метох!

От върха на могилата Горният метох се виждаше като три бели точки.

— Толкова малък!… Толкова малък! — възкликна Делича. — Възможно ли е, щом вътре в него е сестра Серафима?

Той се впусна отново през гъстата букова гора и като подплаши червената лисица, която се хвърли в листака, зайците, които се скриха зад високите мравуняци, катериците, които се изкатериха до най-високите клони на дърветата, черните усойки и горски яребици, които литнаха задружно да си търсят по-малко опасни дървета, Делича запя:

Горо ле, горо зелена!

Я развий листе широко,

изкарай клоне високо,

направи сянка дебела

на моя братец хайдутин —

под твоите сенки да ходи,

отбор юнаци да води,

да сече наши душмани

и цариградски султани!…

Като се изкачи при орловите гнезда, които кичеха скалите на Чафадарица, момчето надникна в дълбоката поляна към белите постройки на Мъжкия манастир.

„Какво да правя? — запита се Делича. — Дали да подскокна до манастира и да си поискам от дяда игумена парче хляб и нещо друго за преглъщане на сухите залъци? Но дядо игумен непременно ще иска да ме изповяда накъде съм тръгнал. И аз ще трябва непременно да се сдобия с един сигурен смъртен грях, защото непременно ще трябва да го излъжа. По-добре е да си представя, че манастирът е пълен със заптии, а Делича е гладен хайдутин, който се оглежда по планината и търси нещо да яде. Какво да яде?… Чувал съм, че хайдутите яли разни треви. Но отде да зная коя е горчива и коя сладка? Коя е отровна и коя е полезна за стомаха? Аз съм един глупав новак! Сега виждам, че да си хайдутин, трябва да владееш много науки. За да се нахрани по пътя си един хайдутин, преди всичко трябва да бъде естествопознавач. Това ще рече, че моите другари са глупави, дето мислят, че хайдутлукът е най-лесният занаят. Ха… чувал съм, че мнозина хайдути са се отървавали от гладна смърт и от предаване в ръцете на врага, като са яли букова шума! И аз съм длъжен да опитам това ястие!“

Той се покатери като катерица по стеблото на първия бук, откърти един клон и се спусна на земята. Избра си една шепа сочни и зелени листа и ги натъпка в устата си. Скоро обаче той ги изплю с още нещо, което му беше останало в стомаха.

— Тюх, брей!… — каза Делича, като погледна върху печалните последствия от своя хайдутлук. Гладът му беше преминал. На стомаха му прилоша. — Трябва да има начин за ядене на букова шума! Ще запитам Добри войвода.

С печално провесени косми над очите и с кърпа, смъкната на тила, той повлече босите си нозе нагоре по близкия връх. Слънцето прежаряше и нажежените камъчета правеха нозете му да отскачат. По едно време той се окопити, повдигна глава и видя на върха една мандра.

— Я гледай ти! — викна той. — Сега овчарите ще ми намажат един топъл крайшник с масло и ще го натъпчат със сирене!

Ама каква е тази мандра? Къде й са овчарите? Къде й са овцете? Къде й са кучетата?!…

Делича изтича до плетената ограда и надникна през широко отворената от ветровете плетена вратня.

— Запустяла!…

Това е „Кървавата мандра“ — като светкавица мина през ума му. Той хвана кърпата на главата си и удари на бяг, колкото го крака държат. Не мислеше вече за ядене, нито за печалния опит с буковата шума. Една малка вихрушка профуча през прохода Кривините, изкачи се по върха Поленица и спря едва при хлъзгавите камъни на Дяволска река.

„Един хайдутин е длъжен преди всичко да познава добре пътя си“ — им бе казал Добри войвода, а сега Делича прибави от себе си:

— За да не попадне на проклето място като мене!

И като разкопча пазвата си, той плю в нея, за да му мине страхът.

Студените и бистри води на Дяволска река трябваше да бъдат прегазени с голяма мъка през хлъзгавите камъни. Но отвъдния бряг той седна да си почине, но като погледна, че слънцето засяда зад Хайдут тепе, забрави всякаква умора и бързо пое нагоре по хълма. Когато се изкачи на неговия връх, той чу страшния гърмеж от дъното на пропастта, която се наричаше Джендема и в която казваха, че падат от околните стръмнини петдесет реки.

Последните слънчеви лъчи пръснаха на небосвода и угаснаха, когато той беше вече в местността Рая пред Пръскалото, водопад, сто метра висок, който се стичаше от вечните снегове на Юмручал. До полите на водопада зееха грамадните дупки на пещерата Хан-маара.

Делича хвана кърпата на главата си, за да може да погледне водопада в целия му ръст, но не успя и седна на тревата. В това време едно камъче от небето тупна в голите му нозе.

— Дядо Юмручал ли ми го праща, или кой? — скочи хлапакът и взе камъчето в ръка. То беше едно мъничко камъче, търкаляно, излъсквано и оглаждано през течение на столетия в гънката на ледника. Такива камъчета имаше много около Пръскалото, но това мъничко камъче го озадачаваше, защото тупна право от небето в нозете му. Той бръкна в дълбокия си джоб, извади старата си прашка и като клекна на едно коляно, премери се и изпрати камъчето в зиналото устие на Хан-маара. Дупката обаче остана да зее пуста и празна. Студени тръпки полазиха по гърба на Делича. Ами ако другарите му не са пристигнали още и нощта го завари самичък в тази грамадна пещера Хан-маара?

Величествената природа колкото денем възхищава човеците, толкова нощем ги плаши.