Яна Язова
Левски (84)

5. Среща с Апостола

Когато Дякона влезе в стаята и плевненецът Анастас Попхинов, който го съпровождаше, затвори подир него вратата, събраните мъже станаха на крака и го поздравиха. Между тях имаше един свещеник, който стана бавно, с достолепие, което той може би смяташе задължително за своя сан. Този свещеник веднага привлече към себе си светлите очи на Дякона.

„Този трябва да е поп Кръстю, за когото ми казваха, че, образован мъж, учил «занаята» при самия Раковски“ — каза си той.

Черна лъскава брада покриваше половината от лицето на свещеника, обаче Дякона видя неговото плоско, бяло чело, което показваше постоянно буден, деятелен ум, и неговите бели страни на лицето, които, без да бъдат скулести, издигаха се ъгловато към слепите очи и показваха, че в този мъж се крие голяма упоритост. Неговите очи се вдигнаха да погледнат новодошлия с едничката цел веднага да го разрежат като с нож на две половини, да извадят навън неговите вътрешности, а на върха на този куп извадени вътрешности да сложат черепа му и разгледат неговия мозък.

Поп Кръстю погледна и Дякона почувства, че е изследван с един страшен въпросителен поглед.

„Какъв е този поп Кръстю?“ — озадачено се питаше Дякона, додето се опознаваше с всекиго едного от събраните ловчанци в стаята и разменяше встъпителни думи, които трябваше да го доведат до изложение пред тях на неговата задача.

Кой беше поп Кръстю?

Син на свещеник, Кръстю Тотев Никифоров от ранни години почувства две основни стремления в своя живот. Първото бе към наука, второто към духовен живот. Първото стремление за него бе светло и радостно, защото природата го бе надарила с добър ум, който лесно учеше и запаметяваше. Второто стремление бе за неговата природа тежко и мрачно, като черна морска вълна, която грозеше неминуемо да го грабне, повлече и погълне, сякаш той бе една клета мидена черупка, и тя трябваше да го отнесе само за това, защото се бе родил на нейния бряг. Той се чувстваше прекалено неин, на тази черна вълна, и имаше голяма боязън, както и едно странно предчувствие, че ако се остави да бъде отвлечен от нея, той ще стане също тъй буреносен, стихиен мрачен и унищожител на всеки живот около себе си. Туй странно предчувствие го накара да напусне бащиния си свещенически дом и да отиде да учи в Сърбия, където смяташе в приятни книжовни занимания да заглуши повика на кръвта, която бе наследил от баща си. В Белград той стана ученик и другар на Раковски, като усърдно помагаше при описването и печатането на прочутия негов вестник „Дунавски лебед“. Обаче мрачното влечение към църквата не му даваше мир. Отравяше радостта му от сладкия книжовен труд. Вдигаше очите му от страниците на бунтовническия вестник и ги отправяше към небето. Кръстю се почувства най-сетне разпнат мъченик и веднъж завинаги реши да скъса със своите духовни стремления.

Той стана търговец. Върна се в родината, захвърли книгите, накупи стока и отвори свой дюкян в град Враца, където се и ожени, за да свие гнездо и да заприлича на всички хора.

Той стана лош търговец и понеже се чувстваше недоволен от себе си, стана мрачен и необщителен. Гласът на кръвта му, която го зовеше към църквата, го направи заслушан и унесен. Жената, която трябваше да стане негова другарка в живота, се превърна в няма свидетелка на неговата душевна самота. Той не говореше с нея от какво е недоволен, но когато един ден й каза, че напуска търговията, затвори дюкяна си, за да не се върне никога в него, и се пазари за учител, мълчаливата жена си отдъхна, защото почувства, че един тежък, черен облак се е вдигнал от покрива на техния дом. Тя не подозираше каква борба води нейният другар със себе си, като минава от едно занимание към друго.

„По-добре е да стана учител, нежели свещеник!“ — приказваше си в своите упорити самотни размишления Кръстю Никифоров — младият учител. — „По-добре е да ги уча на славянската азбука, отколкото да ги уча какво е вяра. По-лесно мога да понеса те да научат зле азбуката и да станат лоши четци, отколкото никога да не научат кое е добро и кое зло в живота!…“

„Аз съм сигурен, че те никога не могат да научат това. Какво ще правя, като стана свещеник, щом трябва да го зная и да го търпя?…“

Тези мисли го направиха да презира хората и да не ги обича. Той стана свещеник, както притиснатият от голямо зло се хвърля в морската бездна.

Той стана свещеник, както човек става палач. Той влезе в храма с бич в ръка. Вместо да напътства своите овци, той ги бичуваше, вместо да ги обича, той ги презираше.

Той служеше на Бога, без да изпълнява неговите заповеди.

Той се чувстваше в своята енория така самотен, както Даниил в ямата с лъвовете и както Йона в устата на кита. Словата му в черковата бяха гръмки и мрачни. Той никому не даваше надежда, че от смъртното си легло може да влезе в рая. Енориашите не смееха да се изповядат пред него и той не ги насърчаваше да вършат това. Той не можеше да ги слуша, нито се интересуваше от техните грехове, които никой никога не можеше да поправи. Сам той не се изповядваше никому. Устата му бе покрита с черна брада.

Едничкото нещо, което се знаеше и приказваше за него, бе, че е фанатично привързан към черковата, че мрази турците, че е участвал в борбите на Раковски за българска свобода и е родолюбец. Две неща се знаеха, че обича той: черковата и родината.

Никой не подозираше, че в тези две негови основни сърдечни влечения може да се нанесе известна поправка. Че поп Кръстю мразеше не турците, а неверниците, врагове на църквата, на която служеше, че ако той можеше въобще да има доверие и да чувства уважение към някои човеци, това той допущаше само спрямо хора, които живееха в расо. Тези хора в черна одежда бяха за него едничките Божии чада. Всички други нямаха уши, не можеха да чуят неговото слово и нямаше смисъл да им се говори…

Той допускаше у тях само едно чувство — омраза към поробителя. С тях той допущаше само една съвместна борба — борба срещу неверниците. Затуй, когато получи поканата на Марин Поплуканов да присъства на това уредено от него събрание, той веднага остави свещената книга, в която бе задълбал взор, стана и дойде в Драсовата къща да присъства на събранието.

С първият поглед, който отправи към Дякона, беше неблагоприятен. Чувството, което изпита при този пръв поглед, бе неодобрение. Поп Кръстю си каза, че е виждал в Белград много по-големи революционери от новия Апостол, че момъкът, който стои пред него, изглежда вдъхновен, но кой знае дали може да бъде водач, изглежда сръчен и ловък, но кой знае дали е умен. Поп Кръстю бе навикнал да преценява с един поглед, обаче с този единствен поглед той се почувства заловен от сините очи на Апостола, които веднага го откриха между останалите присъстващи и му показаха, че го виждат…

„Дали е проницателен?“ — запита се поп Кръстю, който бе свикнал да не предполага такова качество у хората. Това го накара да застане нащрек срещу новодошлия, който повече не се занимаваше с него. Този беше страшният въпросителен поглед, който Дякона видя отправен към себе си. Този въпросителен поглед изглеждаше така, защото бе отправен с големи усилия от две мрачни очи, които проникваха в човешките, но не можеха да допуснат, че някой може да проникне в тях. „Дали е проницателен?“ — питаше се поп Кръстю. Този въпрос го направи предпазлив спрямо новодошлия и тъй като той, който цял живот бе дебнал човешката душа, който изпълняваше свещеническите си обязаности, взрян иззад някой ъгъл в тогова или оногова, и отдавна бе забравил, че може да бъде издебнат от някого и заловен, сега в присъствието на непознатия изпита това особено и неприятно чувство.

Но той стисна скритите в брадата си устни и спокойно изслуша разказа на чужденеца за силната революционна организация в Румъния, за „Българско привременно правителство“, който пращаше тогова чужденеца да прокламира идеята за освобождение из цялата поробена страна. Душата му полека-лека се изпълни с приятния силен глас, който зачете една дълга прокламация.