Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Елисавета

Нощният мрак не я уплаши, когато тя отвори вратата на дома си и излезе на улицата. Нямаше жител на града българин или турчин, мъж или жена, който да не я познаваше, да не знае, че тя е Елисавета, дъщерята на учителя Райно Попович.

Нейното образование й придаваше спокойствие, по-голямо от туй, което й придаваше нейната известност като дъщеря на елиниста. Тя живееше в този град недостижима, обаче наблюдавана от всички. Тя бе ненакърнима както за българи, тъй и за турци.

Следователно Елисавета нямаше от кого и от какво да се бои дори когато излизаше сама на улицата в такава тъмна нощ, която бе опасна за всеки християнин, камо ли за една християнска жена. Тя стигна безпрепятствено до черковата „Св. Богородица“ и с твърди крачки навлезе в малката странична уличка, където живееха Караиванови. Тази нощ на всяка цена тя трябваше да поговори с младия Васил.

Къщата бе тъмна. Елисавета се наведе, подир камък около пътната врата и зачука. Подир малко през пролуките на един развален дървен капак върху някакъв прозорец блесна светлина. Старият Караиванов със свещ в ръка излезе на двора.

— Кой тропа? — запита отдалече той, като застана със свещта на едно място. На мнозина се бе случило да бъдат простреляни от вратата при такива нощни посещения. Гласът му беше сънен, но поради тревогата, която изпитваше, прегракнал. Никой не очакваше да му се случи нещо добро, когато по такъв нощен час се тропаше на вратата.

— Аз съм, Елисавета! — отговори женски глас отвън в тъмнината. — Отвори ми!

Караиванов старият се слиса, като чу този познат глас, и веднага се спусна да отвори вратата. Наистина вън в нощта стоеше тя, Елисавета, сама, спокойна както винаги, прилична повече на статуя, нежели на човек.

— Влез, Елисавето — каза той с благоговение, като все още не можеше да повярва на очите си. По такова време в нощната тъмнина!… Елисавета никога не бе идвала у дома му. Колко много щеше да се слиса Ана…

— Не я тревожи — обади се Елисавета зад гърба му. — Аз търся Василя, за него съм дошла!… Събуди го и му кажи да се приготви за път!

Старият Караиванов се обърна с внезапен жест към нея и лицето му потъмня от тревога.

— Да не би?… — Гласът му се пресече от вълнение и той не можа да довърши въпроса си.

— Да. Апостола е у дома. Нека Васил излезе и провери пътя към Сопот! Още тази нощ той трябва да напусне града!

В това време на прага застана майка Ана. Тя бе чула всичко и сега гледаше нощната гостенка с широко отворени ужасени очи.

Но това беше Елисавета!… Кой можеше да повярва това?…

Майка Ана не можеше да отвори уста и да проговори пред нея. Строгият и спокоен поглед на нейната гостенка показваше, че тя знае какво прави, че е непогрешима, такава, каквато я смятаха всички.

Майка Ана можеше само да изтрие полепналите си устни и да произнесе тихо:

— И ти ли, Елисавето!…

Елисавета не я удостои с отговор. Нейните строги очи станаха още по-сурови. Тя отправи този поглед към отчаяния баща, който продължаваше да я гледа нерешително. Тя чакаше.

— Как можа да се вземе ума на всинца ви!… — простена нещастната майка.

Старият Караиванов тръгна прегърбен към стаята на сина си, сподирен от мълчаливия поглед на Елисавета. Свещта трепереше в протегнатата му напред ръка.

Оставаше на майката едно — да мълчи и да гледа… додето види окачен на бесилото сина си!

В това време Васил излезе от своята стая, приготвен да тръгне на път. Очите му светкаха с остър поглед, радостно и трескаво. Той изглеждаше тъй бодър, сякаш никак не бе заспивал. Светналите му очи не се обърнаха към нея. Той не каза: „Прости, майко, отивам!…“ А тази нощ можеха да го заловят, когато извеждаше Дякона от града.

При тази мисъл тя зарида тихо, като покри очите си с ръка.

— Да вървим — каза спокойно Елисавета. — Лека нощ, добри българи!

Майка Ана притисна очите си с ръце и не отговори. А безмълвният баща тръгна със запалена свещ да ги изпроводи и заключи пътната врата.