Яна Язова
Левски (172)

2. Съдбоносен ден

Лазар Въглищаря караше своето дългоухо животно към дома на Величка Хашнова в Ловеч. На гърба му бяха натоварени два чувала кюмюр, а от седлото висеше един ръждясал кантар.

Лазар изглеждаше, че не иде от края на града, а от края на света и че е извървял горещи и прашни пътища, додето неговото дългоухо изглеждаше охранено и бодро, сякаш добре си бе починало няколко дни поред. Сега то потичваше, като мислеше с това да достави удоволствие на своя господар, додето Лазар крачеше с тромави и уморени разкрачки подир него. Ръцете му бяха пъхнати според навика му в джобовете на широки, опрашени гащи. Той бързаше да стигне преди мръкнало дома на Величка Хашнова, защото инак всеки минувач можеше да се зачуди, че е дошъл да й продава кюмюр нощно време.

Като зави край една сляпа уличка, която се намираше близо до неговата цел, от някаква полутъмна и полуотворена вратня се издаде една мъжка ръка, която хвана ръката му над лакътя и я стисна с железни пръсти.

Лазар се стресна и се опита да се дръпне настрана, но железните пръсти не го изпускаха. Те се впиха още по-здраво в него. Той изви глава към нападателя, който го бе изненадал, и с удивление видя, че този нападател е поп Кръстю.

Лицето на духовника изглеждаше бяло и безстрастно, както винаги, но мрачните му очи лъскаха, макар и потънали в мрак. Лазар усети, че тия очи го ядосаха, защото поп Кръстю винаги бе показвал своето неразположение към него.

— Къде отиваш? — запита го поп Кръстю с онзи суров и мразовит глас, с който му говореше обикновено. Този глас още повече ядоса Лазаря и той му отговори дръзко:

— Този път не ида при тебе!

Той сбута магарето си и поиска да го задмине, но желязната ръка на духовника отново стисна неговия лакът.

— Почакай!… Ако носиш писма до комитета, няма защо да ходиш там. Предай ги на мене!

— Писма до комитета този път не нося. Нося само едно писмо, и то не е за тебе, а за Дякона.

Тайният куриер и председателят се изгледаха очи в очи и разбраха, че не могат да очакват никаква пощада един към други.

— Добре! — решително каза поп Кръстю. — Ще дойда с тебе!

Лазар дигна рамене и подкара мълчаливо своето дългоухо пред себе си. Поп Кръстю се отдели от него и бързо изчезна в съседната улица по посоката, в която живееше Величка Хашнова. Когато Лазар пристигна пред дома и влезе в подземното скривалище, той седеше вече там и разговаряше с Дякона. Поп Кръстю бе уверен, че писмото, което Лазар носи, бе фаталното писмо, което той със сигурност очакваше да премине още веднъж пътя от Орхание до Ловеч и да намери Дякона. А Дякона бе този човек, припознат вече като върховен вожд и съдник над всекиго българина и турчина. Поп Кръстю погледна писмото в ръцете му и се приготви.

— Апостоле — каза той, когато писмото бе прочетено и сложено на масата, — по лицето ти познавам, че това писмо ти донесе лоши новини.

— Дякон Паисий — отвърна намръщено Дякона — се обвинява от Орханийския комитет в предателство!

— От Орханийския комитет не!… От Димитър Общи!

Дякона вдигна очи и го погледна учудено.

— Ти какво знаеш?

— Преди да се върнеш в България, Лазар ми донесе също едно такова писмо от Димитър Общи, в което обвиняваше дякона Паисия пред мене, че вървял в неговите стъпки по орханийските села и питал селяните: „Къде е сега Димитър Общи? Къде ви седи големият даскал?“ А на кметовете и поповете, които не искали да си плащат владищината, казвал: „За комитета намирате пари, а за владиката казвате, че няма!…“

Всичко това поп Кръстю изговори с глас весел, който се шегуваше като че ли с обвиненията на Димитър Общи срещу ловчанския дякон.

— С такива бабини деветини се разправя нашият „апостол“ в Орхание!

— Дякон Паисий е заплашвал попове, кметове и членове на комитета: „Знам ви, ще ви науча аз вас!“ — прочете Дякона. — Нашият Закон за такива работи наказва със смърт!

— Аз не вярвам да се намери сега толкова глупав човек в гнездото на комитите да заплашва хора от комитета с такива думи. А всички знаем, че дякон Паисий е умен. Той наистина може да е казвал туй-онуй на шега, за да си събере по-лесно владищината.

— А защо е питал навред за Димитър Общи и разправял какви пушки внасял, какви пари събирал от народа и прочие, и прочие? — продължи да чете Дякона.

Лицето на поп Кръстю стана строго.

— Защо да не разпитва? — извика гръмко той. — Онзи, когото натрапиха на тебе и на нас за апостол, сам със своите дела и с хвалбите си прави тъй, че всички в Орханийско да говорят и питат само за него. Ти знаеш ли, че тези „хилядо хиляди иглянки пушки“, за които четеш в писмото, не са думи на дякона Паисий, а безсрамните лъжи на самия наш „апостол“ Димитър Общи, който не ги е говорил само пред съзаклятниците, но и по кръчмите пред съвсем чужди хора? Днес пред Ловчанския комитет се донесе, че Димитър Общи е говорил по кръчмите: „Ей, братя! Купувайте си оръжие, че знайте ли, лятоска ще има нещо! Аз съм пренесъл хилядо хиляди иглянки пушки!…“

Ще повярваш ли ти на този самохвален лъжец, че дякон Паисий, а не той е говорил такива думи по кръчмите и пред чужди хора? И ако той иска дякон Паисий за такивато думи да бъде наказан със смърт, не мислиш ли ти, че по-напред той, „апостолът“, е заслужил според нашия закон смъртно наказание?

И че ако дякон Паисий е събудил вниманието на властта, като е питал за него, то какво да кажем за тогова, който сам е говорил навред да се купува оръжие, че „на лято ще има нещо“?…

Нам се донесе, че правителството е узнало вече името му, с какъв кон ходи и сега се дири под листо по всичкото онова окръжие. Шпиони, облечени в български дрехи, се показвали тук-таме, че са народни и казвали, че били изпроводени от Влашко да се срещнат с Димитър Общи. При нас дойдоха хора от Орханийско и казват: „Димитър Общи от нашите страни да го махнете! Защото иначе не сме вече за в работа!“

Дякона го слушаше, вперил очи в него. След кратко размишление той каза озадачен:

— А ето тука същите хора от орханийските села искат от мене: „Димитър Общи да махне владишкия наместник, додето не ни е предал!“

— Това са други безумци и глупци, които този безсъвестник Димитър Общи е накарал да ти искат това беззаконие, за да те заблуди и да скрие от тебе своята вина, своето предателство!

— Ти обвиняваш Димитър Общи на смърт! — каза Дякона.

— Той трижди е заслужил смърт според закона! — рязко отвърна председателят. — Със своите хвалби и лъжи той руши дисциплината, на която всички се подчиняваме, възбужда подозрението на властта и излага на опасност революционното дело! Той навсякъде говори, че му било омръзнало да те чака да протакаш работите, че той сам на своя глава ще вдигне революцията и пр., и пр. Когато го питали, какво ще кажеш ти за тия му хвалби, той отговорил, че ти нямаш глас над него, че не си му господар, че над вас двама ви имало един общ господар, ЦБРК в Букурещ, и че той се подчинява само на него, а тебе не признавал за никакъв! Той дори подканвал частните комитети в Орханийско да не предават събраните суми на тебе, а да ти ги изпращат направо в Букурещ! Сам той държал у себе си хиляди събрани грошове от народа, които не искал да ти предаде!…

Апостола слушаше озадачен обвиненията срещу своя помощник, те обаче изглеждаше да засягат не него, а други вожд на революцията — поп Кръстю. Тези обвинения означаваха незабавна смърт. Той не можеше да не знае това. Той желаеше, той предизвикваше убиването на Димитър Общи. Дали правеше това поради чистата истина, или за да спаси от смърт владишкия наместник дякона Паисий?

Когато в подземието се издигна чистият му и успокоителен глас, той внесе известен ред в настъпилата буря.

— Бай Димитър не е предател — каза той, — но е неразбран, горделив е и говори, без да знае къде ще го изведат думите му. Аз зная още нещо освен туй, което ти ми казваш. Общи среща тайните пощи и въпреки повеленията на Устава взима от тях писма и книжа, които не са за него. В дързостта си той отива още по-далече, разпечатва и мои писма, предназначени за частните комитети.

С думите и делата си той поражда раздори между комитетските членове, а след това ми изпраща писма, в които ме заблуждава, че те се оплаквали от ЦК. По-късно, когато поисках от комитетите да потвърдят писмено, че са се оплаквали и от какво, за да произведа следствие, те ми отговориха писмено, че много се учудват и че никога не са се оплаквали от ЦК.

Аз създадох голямоизворския център, а той отиде да откъсне някои комитети от окръжието, като ги съветвал да се отнасят за всичко до ЦК в Букурещ, а не до мене. Той се мъчи да предизвика разцепление в организацията и навсякъде ме нарича „привилегист“.

За мен каквото той върши и приказва, не е важно, но с приказките си и делата си какво може да свърши за делото, затова съм длъжен веднага да се заема с неговата работа и да я проверя на място. Че е заслужил в много неща за смърт, така е, но досега съм му прощавал, защото съм ги отдавал на простотията му. Ако беше учен, аз не можех да потъпча Закона!

Поп Кръстю го изгледа въпросително в очи, но не посмя да го запита какво значат последните му думи. От този ден тия думи се превърнаха в дамоклев меч над неговата глава.