Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

3. Поп Богомил

Поради големия пожар, който избухна от ръката на поп Богомила в България, за да обхване целия Балкански полуостров, оттам да опожари Италия и цяла Южна Франция, българската държава бе гледана от света като огнище на еретици, на хора, недоволни от Христовото учение, проповядвано от официалната църква, недоволни от църковните догми и опълчени против всяка власт, била тя църковна или светска, изискващи всички човешки правдини и зачитане на личността.

Името «българин» (bougre) значеше за света «еретик».

Средновековният летописец Роберт Алтисиод нарича албигойското движение «bulgarorum haeresis», защото във франция наричали самите албигойци «българи» или «бугри».

Оттам и Вилардуен нарича България — Бугрия.

Още при самото покръстване на българите, което не мина мирно и тихо, нито пък се извърши с голямо удоволствие, към душевно смутените и разбунтувани чада на полуострова запъплаха проповедниците на многобройни християнски секти, за които Филастери още в IV век каза, че надминават числото 150.

Тези секти, изникнали като гъби след дъжд веднага около Христовия кръст, го придружаваха вече десет столетия, като тълкуваха и подлагаха на критика всяко Христово слово пред новите християни, които не можеха да разберат отвлечените твърдения на апостолското учение.

Когато новопокръстените, след като чуха светото писание, запитаха: «Е, добре! Щом Бог, който е създал вселената, е добър, обича своите твари и твори само добро, кой твори това зло, което изпълня света, и тези беди, които всеки миг връхлитат човека?»

Гностиците, които бяха извървели дълъг път от Сирия и Египет до Балкана, тези персийски издънки на Заратустра и на европейската кабала, на александрийските неоплатонисти и на гръцките философи, се изстъпиха пред тях и дадоха своя отговор.

— Не!… — възразиха сирийските гностици.

— Да!… — викаха манихейците, учениците на прочутия Мани, който в III век биваше провъзгласяван в Персия от своите слушатели за Буда, Заратустра, дори за самия Христос.

— Ние пък ще ви кажем!… — обадиха се масалияните. (На сирийски масалияни значи молещи се.)

Обадиха се настойчиво и маркионите, духовните чада на Маркиона, който се роди във II век в Синоп и след като обходи Египет и Мала Азия, умря във втория Йерусалим — Рим.

Каквото проповядваха те, твърдяха го и павликяните, които бяха поели тази вяра през VII век в Армения, но поради особената си почит към апостола Павла, нарекоха себе си павликяни. Те не бяха аскети като другите еретици. Позволяваха си да ядат, да пият, да встъпват в брак и да се бият с враговете си. Тъй като бяха много войнствени, историята на павликяните се изпълни с кървави борби особено срещу византийските императори, които не успяваха да ги унищожат.

В VIII век, преди българите да се покръстят, павликяните арменци от Теодосиопол и малоазийските сирийци от Мелитина бяха заселени вече от византийския император Константин V Копроним в Тракия, за да вардят северната граница от нападението на българите. В 775 година те бяха вече там.

За тях Анна Комнина пише, че около Пловдив всичко станало еретическо.

Непокръстените, които все още страдаха от неуредиците и борбите на своето време, продължаваха да питат:

— Ако Бог е всемогъщ, защо позволява на дявола да напада хората?

Всъщност те питаха: «Защо има бедни и богати? Защо има роби и господари?… Защо едните не дояждат и за тях къс хляб струва къс злато, а у други житото мухлясва в хамбарите! Защо такива не го раздадат на гладните, ами го изхвърлят негодно вече за храна в ямите за смет накрай града?»

«Защо едни работят от тъмно до тъмно в летен пек и зимен мраз, навлекли на гърба си по някоя дрипа, додето други, потънали в скъпоценни дрехи и украси, разхождат се в коли, яздят охранени коне или се излягат край топлите огнища и се чудят как да употребят своето време?»

«Защо за едните има бич, а за другите мека постеля?»

«Защо едните са хора, а другите добитък?»

«Този, който ходи в коприна, не е ли, според както е речено, брат на тогова, който влачи дрипата на гърба си?»

«И защо у нас това не е така?»

«Кои са виновни за нашето бедствие? Царят, болярите или техните непрестанни войни? Кой ще ни каже защо богаташът се е превърнал в наш враг и как да се отървем от него?»

«Кой ще ни каже как да се отървем от болярите и царя?»

Отговор на това народно питане даде един друг недоволник из народа, на име Богомил, за когото съвременникът му Презвитер Козма в своята прочута «Беседа на новоявившуюся ерес Богомилу», бляскав паметник на бурния X век, остави тези думи:

«Случи се, че в българската земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви един поп по име Богомил, а всъщност богу-не-мил, който пръв почна да проповядва ерес в Българско.»

Този поп Богомил вдигна ръка над главите на смутения народ и каза:

«Църковната йерархия и всички църковни чинове от най-простия поп до патриарха са едни слепи фарисеи. Те не са установени от Бога. Същото трябва да знаете за литургията и църковните служби, които са измислени за заблуждение на лековерния народ от църковните отци и от Йоана Златоуста!

Не се причестявайте! Причастието е като всяко просто ястие!

Не почитайте кръста, защото евреите разпъваха на него!

Където видите кръстове, разсичайте ги и си правете от тях оръдия! Не почитайте иконите, не им се кланяйте и не ги целувайте, защото те са идоли! Не се подчинявайте на никой църковен закон! Църквите са кръстопътища, а литургиите и другите молитви — многодумие.

Не почитайте празниците и паметта на мъчениците!

Не чакайте окаяният духовник да ви спаси! Не вярвайте, че тялото ви някога ще възкръсне! След смъртта ви то ще се превърне на прах и пепел в земята и никога няма да се възобнови!

Не влизайте в ръкотворните храмове, те са свърталища на демони! Не се откликвайте на звъна на камбаните! Разграбете манастирите и си поделете манастирските имоти!…»

Високите и дебели черковни зидове потрепераха от гръмовития глас на този отстъпник от Божия дом. Напразно биеха усърдно камбаните и зовяха за молитва — храмовете опустяха. Изтерзан и уплашен, простият народ, който диреше спасение, мълчаливо се събираше около едни кротки смирени и наглед измъчени от дълъг пост мъже и жени, които ги приемаха с наведен поглед и кротко отговаряха на всеки техен въпрос. Тези смирени бяха първите пастири на поп Богомиловото стадо. Те не се въвираха в своите овци, напротив, обичаха да живеят в тишина и усамотение, а овците бяха тези, които ги диреха и спохождаха за духовна храна. Тогава те се обръщаха към алчущия и го насищаха с безброй цитати. За народа те бяха хора учени и изкусни. Техните знания обаче не им пречеха да бъдат смирени и външно бедни, което особено много привличаше оголелия народ, измъчван от едни развратни богаташи и презиран от едно забогатяло духовенство.

Отричането на църквата, църковната йерархия и религиозни догми не бяха едничката борба на поп Богомила.

Додето черковните зидове още трепереха от неговия удар, страшният му глас се разнесе от площадите върху главите на занемелия народ.

— Борете се! — викаше той. — Не слугувайте на угоените свини!… Тези, които са роби, не трябва да работят на своите господари!…

Хиляди робски гласове поеха тези опасни думи на бунтовника. Юмруци се издигнаха. Престоли започнаха да ехтят и да се клатят.

— Не се подчинявайте на господари!… Не работете!… Не робувайте!…

Този страшен и необичаен глас се понесе по целия полуостров и разклати сияйния престол на могъщата Византийска империя, която дължеше своето могъщество на подчинението на своите разноплеменни поданици, а богатството си на своите роби. Разтреперани от студения вятър, който започна да ги брули от север, византийските императори поведоха жестока борба с еретиците, които с фанатизъм разнасяха по цялата страна учението на поп Богомила.

Докато в самото огнище на богомилството — България, — български царе като Борила в 1211 година и Иван Александър в 1371 година преследваха последователите на страшния поп само с публична анатема, а могъщият Иван Асен II в средата на XII век биде заплашен от римския папа с кръстоносен поход, защото търпял в своята страна богомили, в това време Алексис I Комнин, император на Византия, изгори сред хиподрома в Цариград прочутия българин богомила Василий, който кръстосваше надлъж и шир страната заедно със своите дванадесет ученици. Дръзкият Василий с огнено слово навред бичуваше императора, като подриваше от четирите края основите на неговата империя. Когато го изправиха пред кладата на хиподрома, твърдият богомил издигна глас и с песен на уста влезе в огъня.

Неговият ученик Петър биде убит с камъни.

Додето кладата гореше на цариградския хиподром, италианските богомили, наречени патарени, се организираха и се готвеха да горят върху огньовете на безпощадната инквизиция или да оставят месата си по железните колелета, които служеха за разпъване на еретиците.

През 1407 г. се споменава вече за една местност Bulgaro около Торино.

Стотина години по-късно срещаме името на един благородник от самия град: Bulgarello. По същото време в окръга Верчели има замък на име Bulgaro.

Половин столетие по-късно, а именно през втората половина на XIII век, в каркасонския инквизиторски архив се намери книгата на св. Ивана «Въпросите на св. Ивана и отговорите на господа Исуса». (Interogationes St. Johannis et responsiones Christi Domini).

На последния лист на тази заловена от папските органи книга тайният секретар на инквизицията, навел глава върху богомилските тайни, под дебелите, сиви и студени зидове на папския затвор, е сложил с разтрепераната си ръка следния надпис: «Hoc est secretum haereticorum de Concorezio portatum de Bulgaria Nazario suo episcopo plenum erroribus.»

Което ще рече:

«Това е тайната на еретиците от Конкорецио, донесена от България от Назария, нейния епископ, пълна със заблуждения.»

Конкорецио бе малко градче в Северна Италия, което си имаше своя богомилска черкова.

Обаче очите на папската инквизиция са насочени към най-голямото съсредоточие на богомилите, замъка Монтефорте, където съвършеният Жирар приемаше и кръщаваше в опасната ерес хиляди последователи. В един ден, мрачен като папското насилничество, една войска, оръдие на папския терор, огради Монтефорте, нападна го с оръжието си и след продължителна борба го превзе, като залови в плен множество мъже и жени, които бяха намерили приют в замъка. Папските войници подкараха пленените към Милано, където на площада горяха вече клади, запалени за тях. Но радостта на папата и неговите оръдия биде помрачена от друга радост — радостта на папските жертви, които с песен на уста се хвърляха върху кладата.

Духът, енергията и дързостта на изгорените в Милано богомили от замъка Монтефорте възкръснаха в Ломбардия, възкръснаха във Витерба, където въпреки настоятелните препоръки на страшния папа Инокентий III към града, да вземе сериозни мерки срещу еретиците, в 1205 г. те се избират за консули и дворцови хора.

Възкръснаха в Тоскана, където през 1220 г. намираме вече 50 съвършени. Напразно папа Онорий заповядва да ограбят имотите им и да ги изгонят от града. След като се изпълни папската заповед, първенците в града отидоха, та ги повикаха да се върнат обратно, като им предадоха непокътнати и всички иззети имоти. Така стана и в град Ривола, където самите жители на града отидоха въоръжени в затвора и освободиха оттам затворените богомили.

Първите граждани на Милано станаха еретици и от никого не криеха това, а, напротив, те отваряха училища и салони за събрания, та всички да се учат като тях.

Флоренция също така не закъсня да отвори свое училище, с ръководител, който даваше напътствия на всички богомили из околните общини. В 1231 г. папа Григорий IX повдигна доминиканците и ги насъска срещу богомилската община. Тогава доминиканците станаха най-ревностни оръдия на инквизицията.

А в това време богомилството цъфтеше в Ломбардия. Просветени богомили излязоха от тази благословена земя и отидоха, та просветиха Неапол и откриха голямо училище в Поджибонси.

Когато в 1233 г. инквизицията почерни Ломбардия, патарените в Неапол приемаха всички бежанци и ги укриваха.

Двадесет години по-късно папа Инокентий IV обяви кръстоносен поход на патарените и повечето от тях преминаха в Сицилия, защото техният път на север към Франция бе затворен от истинска война, която техните французин братя абигойците водеха с папските войски.

Богомилското учение, пренесено най-напред в Тулуза през X век от италианеца Гундулф, бързо премина на юг от Лоара. В 1022 г. богомилското учение се разпространи из цяла Франция, като привлече към себе си благородници, духовенство и жаден за просвета народ. Градът Орлеан имаше повече богомили, отколкото католици. Областите Шампан и Перигор следваха неговия пример. Албигойците се умножаваха застрашително и започнаха вече да заплашват всемогъщия папа, че ще откъснат Франция от лъвските му нокти. Тогава Инокентий III се провикна от Рим: «Всеки човек, който има разбиране за Бога, различно от църквата, трябва да бъде изгорен!»

Този вик тури начало на неговата световна слава, наистина мрачна и жестока. Един божи служител, който отвърна сърцето на хората от своя бог, защото насилието и жестокостта не познават благоговейната любов, а само отмъщението и омразата.

Из цяла Франция плъзнаха калугери, които проповядваха кръстоносен поход против Тулуза, Орлеан, Шампан и Перигор.

От България дойде пратеник да окуражи духовните братя албигойци и да ги покани, ако трябва да напуснат отечеството си, да подирят подслон в България.

Този пратеник видя как по заповед на папата изравяха труповете на умрели албигойци, влачеха ги по улицата, за да всяват ужас у живите, а папските глашатаи викаха: «Всички еретици тъй ще загинат и няма да бъдат погребани, за да не намерят никога мир!»

Подир туй започна голямото нападение на градовете и тяхното изгаряне. Който се опиташе да избяга от пламъците, папските войници го посрещаха с голи мечове и го принуждаваха да се върне в огнения ад. Дванадесет хиляди души изгоряха в катедралата Сен Назер, където подириха спасение. Улиците на големите градове бяха станали непроходими от трупове.

При кланетата един кръстоносец запитал:

«Как да разпознаваме албигойците от католиците!»

Абат Сито отговорил:

«Убивайте всички! Бог ще може да познае своите си!»

Когато пламъците на албигойските войни угаснаха, цяла Южна Франция се видя превърната в пепелище. Обаче кървавата отбрана на албигойците донесе за народите от потисната Европа ново време на борба, борба срещу духовното и телесно бреме на римския папа, срещу догмите на неговата църква и всеки деспотизъм, който тъпче и унизява човещината и свободата.

Тази борба се пренесе в Германия, където през XII век в Кьолнската катедрала богословът Екберт извика на диспут богомилите.

След като не успя да обори техните твърдения и да ги уличи в заблуждение, той ги предаде на войниците, които ги хванаха, свързаха и изгориха на площада пред самата катедрала. Кладата в Кьолн запали в Бон друга клада, върху която богомилът Теодорих отведе с песен на уста двеста души свои братя.

Император Фридрих стана съюзник на папската инквизиция за всеобщо гонение на богомилите в Германия. Големи грижи му създаваше Бавария, в която се знаеше, че има уредени 40 богомилски кръжока и множество училища. Такава грижа му създаваше и Вестфалия, и Виена, която приемаше всички богомили, които идеха от Далмация и Ломбардия.

Напразно върху костерите гореха мъже, жени и деца. Преследваните от един огън отиваха другаде и обръщаха нови народи към себе си.

В 1159 г. английският крал издаде заповед да се хване в Оксфорд някой си Жерар и неговите привърженици, да се удари на челата им печат с нажежено желязо и да се изгонят от страната. Тия, които не се подчинят на заповедта, да бъдат изгорени на клада.

Пак през това време започна борбата с богомилите и в Испания. В Арагона и Каталония горяха костери.

Тия костери раздухваха нови пламъци по света. Тези пламъци достигнаха и Киев, и Русия, а когато се откри Америка, едни от първите преселници бяха богомили.

Тяхната борба в Европа трая цели три столетия и остана в историята под името Ренесанс — Възраждане.