Яна Язова
Левски (6)

5. Серафима

Серафима отвърна очи от пълния с достойнство поглед на сестра Анисия и като остави върху белите руна книгата, която четеше, забули с тънко було главата си и без да метне черното расо на рамене, обърна се и отвори вратата.

— Да вървим! — каза тя.

Сестра Анисия не пропусна да забележи, че Серафима не съблюдава правилника за облеклото на монахините, който й налагаше строгият закон от 1732 година. С него завинаги бе установен манастирският ред на общежитието. Но тя не се осмели да й го напомни, само наведе недоволния си поглед и като затвори вратата на килията й, тръгна безшумно с фенера подир нея.

В това време, додето двете монахини мислеха за него и си припомняха неговия живот в килията на сестра Серафима, нечаканият гост на госпожа Евпраксия търпеливо си почиваше, седнал на края на червения миндер до иконостаса. Вратата внезапно се отвори и в гостната стая влезе Серафима, следвана по петите от сестра Анисия.

Някогашният дякон Игнатий стана да се представи на тази, която преди можеше да нарече своя сестра во Христе.

— Серафима!… — безгласно каза той. — Какво подходящо име!…

Висока, изправена в дългата си гълъбова дреха, изработена от най-тънка вълна, която навярно носеше под черното си расо, Серафима приличаше на един от ония върховни ангели, които според свещените книги, които той беше чел, служили при управлението на небето. Под лекото було черната й отрязана коса се виждаше разпиляна на къдри около восъчнобялото й лице и достигаше до раменете. Розовите й устни изглеждаха привлекателни, но безстрастни, а нейните черни очи изглеждаха хладни и потопени в дълги черни мигли.

Още от пръв поглед върху нея тайният приятел на госпожа Евпраксия разбра, че Серафима наистина владее в този манастир. Той познаваше слабостта на Евпраксия към всичко хубаво.

«Бог да ме прости! — казваше игуменията, като нанасяше голям кръст върху широките си гърди. — Аз съм грешна жена! Нашият Христос е казал да обичаме грозните и недъгавите, а аз, която всеки ден храня такива, не мога да ги търпя. От друга страна, всичко красиво на вид прелъстява моето сърце!…»

Тъй Серафима навярно бе прелъстила сърцето на госпожа Евпраксия.

От своя страна и Серафима впери с изненада своя прибулен поглед в лицето на «дявола», на този нещастен отстъпник от лоното божие, и почувства, че се колебае, че не може да се съгласи от пръв поглед с лошата мълва, която някогашният дякон Игнатий влечеше подир себе си. Този тридесетгодишен мъж със слабо, уморено и опрашено лице, който й се усмихваше приветливо, изглеждаше чист като жрица на слънцето. Блясък и светлина струеха сините му очи, златнорусата му коса и вежди. Този грешник имаше открит поглед, който можеше да струи такава светлина само под едно чисто чело. Нима този светъл мъж се бе сражавал с турския гарнизон в Белград и неговата десница бе поваляла живи хора?…

— Аз съм сестра Серафима — каза тя с усмивката и гласа, който винаги напомняше на калугерките един светски живот, преминал през богати наредби и охолно весело общество.

— Преди малко чух от устата на сестра Анисия твоето име — с усмивка на уста се поклони пред нея бившият дякон. — А сега, когато влезе, аз си казах: Какво подходящо име за тебе!…

Сестра Анисия веднага се намеси с хладен и предупредителен глас:

— Госпожа Евпраксия, когато я видяла за първи път, казала: «Ти ще се наричаш Серафима!»…

Серафима се усмихна като човек, навикнал на такива ласкателства, а тази разсеяна усмивка не избягна от очите на късния гост.

— Сестро — каза учтиво той, — аз се казвам Васил Левски.

Сестра Анисия го погледна с втренчени очи, но веднага сведе поглед, което й бе станало навик от дългото стоене в манастира. Какво значение имаше всъщност, че този, който бе кръстен от попа Васил Иванов, след туй подстриган като дякон Игнатий, сега се наричаше Васил Левски!…

Този човек променяше своя образ, както менеше своя живот. За такъв бяха нужни много имена.

Серафима прие неговото име с лек поклон и като го покани да седне до нея на червения миндер, любезно заговори:

— Брате Василий, вие сте изказали желание още тази нощ да се срещнете и говорите с госпожа Евпраксия, но аз не съм в състояние да ви окуража. Трябва да ви е известно, че госпожа Евпраксия се завръща, според задълженията си, по най-различни часове на нощта и че затуй тя няма никакъв страх, нито съображения. Ако воденицата отново е претърпяла някаква повреда, ще стои там до сутринта, защото утре е денят, в който тя раздава брашно на своите бедни.

Васил Левски веднага схвана у Серафима чужденката. Тя каза «на своите бедни», а не «на нашите бедни», въпреки че тези, които щяха да дойдат утре, бяха манастирските храненици. Тя отдели с една дума себе си от госпожа Евпраксия и от този манастир. С една дума тя отдели себе си и от него. Нарече го «брате Василий», за да отговори с любезност на неговото прямо отношение към нея, но след туй тя прибави «вие сте изказали желание»… Тъй че всеки можеше да разбере, че тя е чужденка и не говори тъй, както се говори по манастирите или по тези места.

— Бих желал да не ви безпокоя толкова късно, сестро Серафима — отвърна той. — Но по известни съображения аз не мога да отида до воденицата и пак по известни съображения трябва тази нощ непременно да говоря с госпожа Евпраксия, тъй че не ми остава друго, освен да я чакам тука до зори и да се осланям на късмета си, че тя час по-скоро ще се върне.

— Да, вижда се, че няма друг изход — любезно се съгласи Серафима. — Тогава да почакаме заедно госпожа Евпраксия и да се поразговорим.

Сестра Анисия втрещено погледна своята млада другарка. На години тя изглеждаше майка на Серафима. Нима тя наистина смяташе да остане нощно време на разговор с един мъж, облечена в своята домашна роба, в която се позволяваше да седи, когато е сама? Нима тя можеше да остане срещу един чужд мъж, и то срещу един осквернител, един разкалугерен, току-речи, с открита глава и нейната коса да пада пред очите му, разсипана до раменете й?… Всяка калугерка крие напълно своята коса и главата си в черна кърпа, като оставя вън от кърпата само половината от челото си, носа, стиснатите си в набожна мисъл устни и смирено наведените си очи.

Слисана от късното и тъй неочаквано посещение на бившия дякон, тя може би забрави това, но след туй да остане на разговор така неприкрита пред него!… Това сестра Анисия не можеше да допусне.

Когато постъпи в манастира при покойната игумения Минодора, заедно с расото, калимавката, черната кърпа за главата, която се слагаше или върху гола глава, или върху късата черна калимавка, и сребърното разпятие за гърдите, преподобната майка й даде още един лист, върху който бяха написани няколко кратки, но безусловно ясни правила за държанието на монахинята в общежитието. Оттогава Анисия никога не бе сваляла черната кърпа от главата си, нито расото от раменете си. Нейните устни изглеждаха стиснати, сякаш тя бе дала обет да проговаря само един ден през годината, а очите си бе свикнала да навежда бързо към земята, което тя смяташе за израз на уважение към своя сан и най-добро държание за една монахиня.

Серафима, може би поради неопитност и младост, държеше очите си винаги изправени и устремени в очите на своя събеседник. Този лош пример тя бе получила може би от госпожа Евпраксия, която също така не знаеше значението и благодатта на смирено наведените очи. Но госпожа Евпраксия считаше себе си повече за мъж, нежели за жена. Тя ругаеше манастирските работници, а после сядаше да се черпи с тях от манастирската гроздова ракия. Тя се смееше гръмогласно с поповете и гражданите, които идеха да се черкуват в метоха. Тя обикаляше нощем манастирските имоти с револвер под расото.

Игумения Евпраксия беше духовна майка на Серафима. Откъде младата калугерка можеше да знае закона за монашеското общежитие от 1732 година, щом госпожа Евпраксия не й го бе дала изкалиграфиран на лист заедно е расото, черната кърпа и калимавката, както това направи при нейното постъпване в манастира госпожа Минодора?…

Всъщност кой знае какво бяха станали изкалиграфираните листове със «Закона за манастирите», които съхраняваше игумения Минодора?… В деня на нейното погребение приемницата й игумения Евпраксия сигурно бе подпалила с тях огъня в своята килия.

Сестра Анисия намали фитила на фенера наполовина и като оправи черната си пола и вълнения шал на гърдите си, сгърна се на стола до вратата. Според правилата на монашеския живот тя не можеше да остави една монахиня сама в стая с чужди мъж, и то на полунощ, когато другите монахини отдавна спяха в своите килии. Обстоятелството, че двамата събеседници отправяха своите въпроси един към друг, без да се обръщат към нея, нямаше никакво значение за нейното бдение при вратата. С устни стиснати и полусведени очи тя наблюдаваше този поругател на Бога и кипеше в душата си, защото тя, бидейки една слаба жена, макар и монахиня, нямаше сила да обърне внимание на такъв престъпник, който спокойно разговаряше в нейно присъствие и по този начин не й даваше възможност да му изрази своето негодувание и отвращение. Така тя трябваше да претърпи мълчаливо и следущия въпрос, който Серафима отправи към него:

— Брате Василий, госпожа Евпраксия взима своята вечеря при залез-слънце, независимо от това къде се намира — в манастира, воденицата, на поле, в гора или върху гърба на своя катър. Вие бихте могли да подкрепите силите си и без нея. Сестра Анисия и аз бихме могли да ви предложим една скромна вечеря?

— Благодаря, сестро — отклони поканата й той. — Когато вървя, аз твърде малко ям. Тъй се чувствам по-лек и по-малко се уморявам. А сега ида отдалече.

— Да, колкото и да изглеждате бодър, дълъг път се е отбелязал по лицето ви…

Васил Левски се усмихна със своята лъчезарна усмивка.

— Вярно е, дълъг път — каза той. — По-дълъг, отколкото е необходимо да направи един човек, когато отива от един град в друг.

Сестра Анисия повдигна за миг очите си, защото неговият отговор й се стори безсмислен, но Серафима, изглежда, не обърна внимание на това.

— Аз, която съм затворена в манастир — каза тя, — се изкусявам да запитам, беше ли вашият път приятен? Минаваше ли през хубави места?…

— Аз не мога да ти кажа откъде ида — усмихна се Дякона, — но бих могъл да ти опиша пътя, по който съм минал, за да го пропътуваш в мислите си.

Видях една река, на която нямаше нито мост, нито брод. Тъкмо се чудех как да я премина, ето че на брега пристигнаха едни гръмогласни конници, облечени в кожени облекла, които махаха оръжие и викаха. И те като мене искаха да преминат реката…

Но как, мислех си аз, ще минат отвъд тези с конете си, като няма нито мост, нито брод?…

Те веднага разрешиха тази задача. Хвърлиха се с брадви в близката гора, окастриха дълги дървета, свързаха ги с въжета, които носеха окачени на седлата си, направиха салове и минаха реката. И аз се качих на един сал, и аз минах с тях реката…

На отвъдния бряг те казаха, че сме навлезли в неприятелска страна, затуй трябва да си изберем място, удобно за лагер, и да се укрепим…

Намерихме едно място, обиколено от запад и север с блата, а от изток — с езера и канали. Местността пред лагера беше гладка равнина, която позволяваше свободното действие на нашата конница в случай на нападение. При това около нас имаше много селища, които поради страх от нашето оръжие ни набавяха храна. Ние се окопахме и започнахме вече да се чувстваме сигурни, когато срещу нас се зададе войска, която носеше на раменете си цяла гора от оръжия, а по реката се зададоха въоръжени кораби, които се наредиха един до друг във фланг на нашия лагер.

Заградени между блатата и скалите, ние се помислихме за загубени. Тъй преседяхме три-четири дни, без да бъдем нападнати, додето се окопитихме и започнахме да гледаме с презрение на многобройния неприятел. Ние разбрахме, че той се страхува да ни нападне. Тогава нашата конница излезе от лагера и нападна с голяма ярост неподвижните войски, които веднага се раздвижиха, но не срещу нас, а за да се хвърлят в бягство. Нашата конница излезе втори път и сред неприятелската войска настъпи същият панически страх и безредие. На следния ден ние видяхме техния военачалник да се качва с цялото си семейство на пет кораба и да отплува надолу по реката. Неговата войска помисли, че той бяга, и като видя нашата конница отново да излиза от укрепения лагер, хвърли оръжие и се впусна стремглаво из равнината. Водачите им насочиха срещу тях широките си мечове, но не можаха да ги спрат. В пълен безпорядък те бягаха пред нашата конница, която ги гонеше да ги съсече, додето всичко пред очите ни се покри с неприятелски трупове. Тъй се очисти нашият път за настъпление в страната…

После разправяха, че вождът на неприятелите не бил избягал от нас, ами в последния ден се почувствал неразположен от една стара болка, затуй отплувал, за да прави морски бани в Месемврия… До ден-днешен обаче аз мисля, че един военачалник, колкото и силно да страда, не може да събере, въоръжи и доведе пред лицето на врага такава многобройна войска, за да отиде да прави морски бани…

Тъй ние, малобройните конници, разбихме многобройния враг. Тогава тръгнахме из неприятелската страна през едни рядко населени степи, които извеждаха към морето. Но какво можехме да правим ние, конници, на море? Ние не можехме да удържим без флот нито една морска крепост. Търсехме пасбища за конете си и затуй бързо се отдалечихме от морето. И ето, след като победихме седем племена, озовахме се при вас на Балкана…

Забравила закона за манастирите от 1732 година, сестра Анисия гледаше разказвача със зяпнала уста и широко отворени очи. Всъщност какво можеше да се чуди тя?… Не беше ли същият този човек, който открадна коня на своя духовен баща, за да скита немил-недраг две години? Не е ли същият този, който се завърна в родния си град, за да хвърли пред олтара на храма, който го имаше за свой свещенослужител, ангелските одежди? Посвени ли се този клетвопрестъпник пред лицето на целия град, който го хулеше? Не… Той си излезе от града с усмивка на уста. Какво чудно имаше в това, че този същият бе постлал всичко пред очите си с неприятелски трупове?… Имаше ли значение кога и къде бе извършил той това злодеяние?…

Тя решително сви шала на гърдите си и се приготви да стане, като отведе веднага със себе си и Серафима, защото нейният дълг бе да не оставя повече сестра си в разговор със Сатаната, когато Серафима се изсмя сърдечно и вместо да изкаже своето възмущение от разказа за тези ужасни кръвопролития, весело се обърна към него:

— Кълна се, че вие сте вървели по пътя на Аспаруха, брате Василий! — извика тя.

— Разреши гатанката! — похвали я разказвачът. — Хвала на тебе, сестро Серафима, че знаеш историята на своя народ! Човек, който не знае история, няма очи! Той никога не може да се възползва навреме от добрите примери и погубва своето дело в хиляди грешки, които са вършени преди него.

Сестра Анисия безмълвно се сви на стола си. Тя смътно си спомни, че в детски години бе слушала стария енорийски свещеник да говори за хан Аспаруха. Посрамена от своето незнание, тя едва чу отговора на своята млада сестра.

— Аз преподавам история на нашите ученици в манастира — засмяно каза Серафима. — И ти си минал по най-безопасния път. Почти всички нахлувания в полуострова досега са ставали по този път и само по него са сполучвали.

— Този път аз не сполучих, сестро Серафимо, но в скоро време ще се опитам пак — отвърна той, като отправи към нея своя повелителен поглед.

Едва сега сестра Серафима се досети откъде и по каква работа бе слязъл братът Василий в техния манастир, но в това време на външната порта силно прокънтяха два удара, после три един подир други огласиха манастира.

— Госпожа Евпраксия се връща! — извика тя.

— Слава тебе, Боже наш! — скочи сестра Анисия и като повдигна фитила на своя фенер, с видимо облекчение изхвръкна от стаята.