Яна Язова
Левски (100)

8. Човекът, който искаше да знае защо се е родил на света

В село Царацово, което отстоеше час и половина път северно от Пловдив, живееше един колар, когото наричаха Иван Арабаджията. По това време той бе стигнал четиридесет години, не бе тукашен, а пришълец в малкото село, което броеше шестдесетина къщи, от друго пловдивско село — Каратопрак. Неговата къща бе последната от селото на пътя за Пловдив. Състоеше се от стаица без голяма покъщнина и нареда.

Стопанката, която влезе в този дом, не прибави нещо повече.

Жителите на село Царацово виждаха, че Иван Арабаджията е способен майстор и работи здрави и хубави коли. Защо тогава не нареди по-добре своя дом? Стига ли му един малък гол покрив под високите брястове? Той дялаше с тесла своите коли на зелената поляна под брястовете.

— Като седи и дяла бялото дърво, да прави дървени колела на зелената трева под брястовете — питаха съседите, — не мисли ли да издяла една софра или одър за своята къща, на който да поседне в единствената стая? Ето и деца започнаха да му се раждат едно подир друго!…

Да запитат направо Иван Арабаджията те не смееха, защото той беше крайно мълчалив човек. Неговото русо, едро лице с изпъкнало чело и дебели вежди изразяваше твърдост, но твърдост застрашителна. Неговата мълчаливост криеше опасни мисли.

За какво мислеше този упорит човек, когато дялаше някоя главина на зелената трева под високите брястове? Ако запитаха за това неговата стопанка, тя нямаше да знае какво да им отговори.

— Аз не съм чувала някога той да се оплаква — щеше да каже тя и толкова. Всеки селянин обаче можеше да види, че Иван Арабаджията се държи така, сякаш не живее в своя дом. И един ден никой не се зачуди, когато жена му със сълзи на очи заприбира суровите трески под брястовете, които Иван бе оставил от последната кола. Когато я запитаха защо прибира с плач треските под брястовете, тя отговори, че нейният мъж Иван нарамил торбичката си и тръгнал пеш за Влашко. Отишъл да си търси късмета. Свят искал да види…

От неговата мълчаливост можеше да се очаква такова нещо. Никой не се учуди на това.

Подир една година Иван Арабаджията се върна в Царацово и отново започна да дяла главини, но сега вече не под брястовете, а пред вратата на стаята, която бе негов дом. Трите му деца се радваха на белите трески, играеха с тях и писукаха, като се бореха в нозете на баща си. Иван Арабаджията изрядко поглеждаше на тях с поглед мълчалив и замислен. Никога не ги гонеше, нито показваше, че техните викове му дотягат.

Не се мина година, и той отново нарами торбичката си и тръгна пеши по известния вече нему път към север. За това негово пътешествие разправяха, че той дълго време скитал из влашката земя и стигнал до Одеса.

Всички в село Царацово вече мислеха, че жената на Иван Арабаджията е вдовица, когато той се върна у дома си и отново започна да дяла главини на колелета пред прага на своя дом. Около него в треските играеха четири деца.

През време на неговото отсъствие на гърба на неговия дом се бе издигнал друг. Той си имаше съсед. Казваше се Божил. Беше по-млад от него и пръв дойде да го поздрави и да му пожелае: Добре дошъл!

Иван Арабаджията остави теслата и вдигна очи да погледне съседа си. Божил му хареса.

— Посъбери малко треските и седни на тях, съседе! — каза му той. Божил прие с благодарност неговата покана.

— Отдавна искам да послушам нещо за света — каза той.

Иван Арабаджията се усмихна и продължи да дяла своята главина.

— Преди да се реша да видя свят — каза по едно време той, — като ходих с колите до Пловдив и Чирпан, често слушах, че във Влашко и Богданско имало много българи, които живеят добре. Че те се организирали, въоръжавали и се готвели да ни освободят от турското робство.

— Е, ти видя ли такива хора? — със затаен дъх и светнали очи запита Божил.

Иван Арабаджията дълго мисли, преди да му отговори.

— Хубаво е, Божиле — каза най-сетне той, — да отидеш да видиш свободни страни! Там аз можах да видя свободни хора и да разбера защо човек се ражда на тоя свят!