Яна Язова
Левски (79)

3. Двама поклонници на второ поклонение

На следната утрин една голяма черна жена и един млад рус мъж възкачваха пустата полузарита от снегове пътека на Бузлуджа. Евпраксия притисна черния вълнен шал върху широките си гърди и ускори здравите си мъжки стъпки.

— Студеният вятър ще те накара да трепериш, въпреки че се изкачваме, Евпраксийо — каза Дякона.

— Не вятъра, Дяконе — отвърна Евпраксия, — а споменът. Още и за това, че днес отново ще се разделим. Кога ще се върнеш? Кога ще заработиш според твоя план?

— Не зная. В Румъния ще се бавя само докато се снабдя с позиви и пълномощия от Привременното правителство, което и на мен е толкова нужно при моята работа, колкото е било нужно и на Хаджи Димитър и Караджата при тяхната. Защото, ако отида при нашите братя и им кажа „Станете, въоръжете се, дигнете се на бунт!“, те ще ме запитат веднага: „Кой иска това? Кой ни кара на бунт?“ Мога ли да им отговоря: „Аз!…“ Ако им кажа: „Привременното правителство“ и им покажа книжата, те ще се окуражат и ще ме послушат. Надявам се, че този път твърде скоро ще се върна, Евпраксийо.

— Ще те чакам — каза тя.

След като изкатериха последната стръмнина, тя отново се обади:

— Ела!… Ето съдбоносната поляна Голините! Ние стъпваме вече на нея! Внимавай! От дясната ти страна имаше трапове!…

— А те са там, под онези дървета.

Дякона свали калпака от главата си и се прекръсти. Евпраксия направи дълбок поклон срещу цялата поляна и с ръце, пъхнати в широките си ръкави, както вършеха това сестрите в метоха, продължи да крачи в снега, като правеше дълбока пъртина с полите на расото си.

— Къде са? Не виждам нищо! — запита в недоумение Дякона.

Евпраксия му показа с очи едва видимите снежни могили под дърветата. Ненарушимо спокойствие и тишина царуваха навред. Тя отиде до най-високата купчина и с ръка очисти снега от един камък:

— Хаджи Димитър! — каза тя, като го посочи.

Двамата отправиха погледи в този камък, който бе останал от един бурен идеал, в тази купчина сняг, която внушаваше ненарушимо спокойствие над една ужасна битка.

— Това е всичко! — каза Евпраксия.

— Той изпълни своя дълг! — отвърна Дякона.

Двамата отново потънаха в дълбоко мълчание.

— Да — обади се по едно време Евпраксия: — „Quod potui, feci!“ „Каквото можах, направих!“. „Faciant meliora potentes!“^[1]