Яна Язова
Левски (127)

1. Първата жертва на гръмотевицата

Тази сутрин Васил Гайдаджията се събуди много рано с намерение веднага да отиде в планината до Брадиновата мандра и да доведе със себе си Делича. Днес или утре Добри можеше да се върне и да попита за него.

Жена му сгълча трите дечурлига, които бяха ранобудни като петли и веднага наскачаха от постелката, когато видяха, че баща им се облича да излезе.

— Къде толкова рано? — запита го тя без особен интерес, тъй като от две години насам нейният мъж Васил излизаше по всяко време през нощта и никога не й казваше къде отива.

Сега обаче той за първи път отвори уста да й отговори:

— Отивам да доведа Делича от Брадиновата мандра. Добри така иска. Ако не го доведа, страх ме е, че скоро Деличовата майка ще плаче.

— С какво е разсърдил толкова много бае Добри? — плахо запита жената.

— Чумери му се — кратко отговори Васил.

Васильовата жена наистина се учуди как тъй едно хлапе като Делича, или който и да е друг мъж, можеше да се осмели да се чумери на Добри войвода. Тя виждаше Добри за кратко време и само нощем, но винаги изпитваше от него страх, който тя можеше да нарече смъртен, и смяташе както своя живот, тъй и живота на трите си деца напълно зависим от неговия висок, рязък, заповеднически глас и студена усмивка. Василица не смееше да запита мъжа си за нищо и гледаше на Добри, когато той за кратко време нощем се явяваше в нейната бедна къщурка, като на всемогъщ и безмилостен господар. Сигурно и нейният мъж Васил така много се боеше от него, защото едва от два дни, откакто Добри бе заминал, той се отпусна и се почувства по-весел. А ето тази сутрин при мисълта, че Добри може да се върне, и поради грижата, която имаше да изпълни заповедта му, върху младото и смело лице на Васил отново се беше спуснал черен облак.

Той сложи оръжието в джоба си и като посъветва децата да послушат майка си и отново да си легнат, излезе от къщи.

Младата жена по навик се заслуша в неговите тежки стъпки, които кънтяха върху изпечената земя на двора, но скоро тя се привдигна в леглото и учудено зачака. Васил бързо се връщаше. Той отвори вратата пребледнял и като влезе в стаята, бързо я затвори.

— Двама преоблечени заптии се въртят около вратнята! — смутено каза той. — Щом ме видяха, направиха се, че гледат в Деличовия двор.

— Ти добре ли видя, че са заптии? — скочи Василица.

— Познах ги веднага, макар че са облекли селски дрехи и носят калпаци.

— Да не е станало нещо с Делича? — с разтреперан глас каза жената, като се обличаше набързо. — Може би за него да се въртят.

— Не зная — тихо каза Васил, като седна върху капара на единствения сандък в стаята. — Всеки случай аз не смея да изляза оттук.

— С тях ти можеш да се оправдаеш пред Добри, да не ходиш днес на Брадиновата мандра — тихо каза жената. — Но ако те се въртят тука за тебе, защо не те хванаха на двора, когато те видяха? Ако да беше така, досега сто пъти да са захлопали на нашата врата.

— Не зная — отговори все така смутено Васил.

— Чакай да изведа децата да си поиграят на двора, за да мога да надзърна през вратнята — каза след дълго мълчание и прислушване неспокойната жена. Тя насила изведе трите деца, които изглеждаха по-уплашени от нея. Пъхна им в ръцете по един сух комат и с трескави очи погледна през полусъборения плет към пътя. Вън на пътя беше пусто, жива душа не се виждаше. Василица се зарадва и бързо се върна вкъщи да съобщи на Василя, че вън на пътя няма жив човек.

— Да не би да ти се е сторило само така? — запита обнадеждена тя, но Васил решително поклати глава. Той бе видял много добре с очите си двамата преоблечени заптии.

В това време и двамата чуха един добре познат мъжки глас, който питаше весело трите деца на двора:

— Дома ли е баща ви, юнаци?

— Това е Доньо, пандуринът от конака — първи го позна Васил и скочи.

— Стой, аз ще изляза да го посрещна и да видя какво иска — превари го Василица и колкото да трепереше, приглади с две ръце косата си, оправи престилката си и застана на къщния праг като една гостоприемна домакиня, с усмивка на уста.

— Добро утро, бай Доньо — поздрави го тя, — какво те води толкова рано насам?

— Дирих Пенка Чолпана да поправи изгнилия под в долния кат на конака — отговори с кроткия си глас пандуринът Доньо, — но не го намерих. Като се връщах оттук, сетих се за бай Василя. И той разбира от занаята. Ако иска, нека дойде с мен да извърши поправката и да вземе някоя пара. И той е сиромах човек, три гърла храни.

— Да отида да го запитам — каза Василица, като влезе при мъжа си, който бе чул целия разговор. — Какво смяташ да правиш? — запита го шепнешком тя.

— Трябва да отида — отговори Васил, — иначе те ще се усъмнят в мене.

Той откачи стария зимбил от стената, в който държеше своите отдавна нехващани в ръка ръждясали сечива, метна го на рамо и като погледна жена си с дълъг поглед, потупа я по рамото и излезе при бай Доньо пандурина на двора. Застанала на къщния праг, Василица видя как мъжът й приятелски се разговаря с Доньо, като върви до него полека из пътя. На сърцето й стана по-леко.

И Васил Гайдаджията, като вървеше из пътя полека до Доньо пандурина и разговаряше с него, помисли, че страховете му са били напразни. Дори за един миг се запита, виждал ли е наистина двамата преоблечени заптии или не?

Той завари конашкия двор пуст, само чаушът седеше на долния кат до стълбата. Когато видя Васил, той любезно му кимна с глава, а Доньо и нему разправи, че дюлгеринът, когото дирил да поправи пода, не бил вкъщи, та довел друг, по-добър майстор.

Чаушът стана от стълбата и тримата влязоха в полутъмната стая. Васил погледна, че подът е наистина изгнил, свали зимбиля от рамо и се наведе да го сложи на земята. В това време той видя двамата преоблечени заптии, скрити зад вратата. Но му остана време да вдигне само глава. Те двамата, заедно с чауша, който беше здрав мъж, се хвърлиха върху него, събориха го на земята и го свързаха в тежки вериги.

Едва сега той научи от пандурина Доньо, че Добри е бил убит в Средна гора и че в дрехите му е бил намерен лист, върху който било записано името и на Василя.

— Но ако ти си кажеш всичко, ще можеш да се отървеш — каза му Доньо.

Прострян на пода между четирите дебели каменни стени на тъмната стая, която нямаше прозорец, останал сам в тежки вериги, Васил Гайдаджията започна да разбира страшната истина, че в Средна гора бе ударила гръмотевица и убила Добри войвода, но всъщност той, Васил, ставаше тук нейната първа жертва.