Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Дните, които последваха

Първият коледен ден в Ловеч, който се падаше на 25 декември 1872 година, бе лишен от ежегодната си прелест. Върху елхите не бе навалял сняг. По улиците на града не се чуваха звънчетата на празничните, окичени с борови клонки шейни. Осъмът не бе замлъкнал под ежегодното си ледено покривало, което служеше за весела пързалка на децата. Една необикновена пустота вееше заедно със сухия вятър по безлюдните улици на града. Твърде редките минувачи изглеждаха мълчаливи и угрижени. По лицата им не се виждаше празнично настроение, каквото се чувстваше навсякъде през миналите снежни и студени коледни празници.

Поп Кръстю стоеше пред малкото, покрито с желязна решетка прозорче на черковата „Св. Богородица“. Очите му нямаха поглед, а бяха отправени към тихата и пуста улица, без да я виждат и без да чакат някой да се зададе по нея. Литургия той отдавна бе отслужил пред мълчаливите енориаши, които днес я бяха изслушали без особено въодушевление. Те сякаш чакаха тя да свърши, за да се разпилеят вън по улиците като сиви и студени призраци. Те си излязоха с такава бързина от храма, че оставиха в душата на свещеника една истинска физическа празнина и самотност, защото духовно той бе самотен винаги.

Когато храмът опустя, поп Кръстю с бавни крачки вляза в олтара, свали от гърдите си свещените украси, сгъна ги внимателно и положи в чекмеджето на олтарната маса. После, без да бърза, той наложи калимавката на главата си. Сега трябваше да си отиде вкъщи. Попадията го чакаше заедно с децата на коледна трапеза. Но той в душата си не чувстваше да е настъпил тази година чаканият празник. Не му се искаше да се върне у дома. Не му се искаше да води празнични разговори на софрата. Той нямаше какво празнично да каже на жена си, на децата си.

Повече му се искаше отново да отиде у Никола Сирков, да запита кога ще дойде Апостола или пристигнало ли е някакво известие от него. Той не се грижеше много, че ходи всяка утрин у Никола Сирков и пита за Апостола. Той не забеляза, че домакините го гледат с подозрение и че се бяха отнесли недружелюбно към него последния път, когато той преседя цял един ден у дома им и прекара нощта на един стол в стаята на домакина в бдение и очакване. Беше си втълпил, че този ден Апостола непременно ще дойде.

Той наистина допущаше, че с такивато си постъпки накърнява своето свещеническо достойнство. Но не виждаше, че всички с уплаха гледат на загубата на неговото обикновено достолепие като на едно много лошо предзнаменование. Че не само Николчо Сирков и жена му Мария го поглеждат вече подозрително и враждебно. Такива бяха станали мнозина от оцелелите ловчански другари. Той не забелязваше, че Стоян Куюмджия го следи с очи от своя дюкян, който се намираше на пазара, когато вечерно време той влизаше в конака и излизаше придружен от някое заптие.

През днешния първи ден на Коледа той стоеше вдаден в мисли пред малкото, закрито с желязна решетка прозорче на своята черкова и гледаше студената и пуста улица без поглед. Отдавна бе дошло време да се прибере вкъщи. И най-простият мирянин на днешния ден освещаваше с кадене своята коледна трапеза, камо ли той — свещеникът. Но душата му се боеше да се завърне с такова намръщено лице у дома си и да види празничната наредба. Той нямаше желание да гледа лакомства, детски ръце, протегнати към коледните сладкиши, усмихнати лица. Той не можеше да празнува.

Той стоеше тъй углъбен в себе си, че не забеляза дори и една мъжка фигура, която бързо крачеше към черковата. Той съгледа редкия минувач едва в черковния двор и неговото появяване го накара да извика от изненада. Това бе Николчо Сирков, за когото бе мислил досега. Той идеше при него по този необичаен час!… Поп Кръстю се втурна навън да го посрещне. Сърцето му, винаги студено и спокойно, сега се бъхтеше в гърдите му.

Причината не можеше да бъде друга!… Николчо Сирков никога не го бе дирил в църква!… Той бе от друга енория, а навръх Коледа никога не би дошъл в неговата! Не можеше да бъде друго нещо! Дякона бе дошъл!…

— Честито Рождество Христово! — каза Николчо Сирков, като влезе заедно с него в църква. Той не прояви желание да целуне десницата му, не изглеждаше празнично настроен и зарадван, а озадачен и сърдит. Веждите му бяха свити над примижалите му очи, които без причина поглеждаха изкосо към лицето на свещеника и светкаха с недружелюбен поглед, необичаен за един такъв свят ден.

— Да те благослови Бог! — отвърна поп Кръстю. — Какво те носи насам?

— Ходих у дома ти. Баба попадия ми каза, че ти не си се върнал още от църква, затова побързах насам!… Той дойде!…

Настъпи мълчание, сякаш между двамата зина пропаст. Били до вчера сътрудници в едно общо дело, единият вече се взираше изпитателно в очите на другия, който бе потънал в размисъл. И двамата се чувстваха чужди и враждебни един на друг.

— Той те вика да дойдеш при него незабавно!

Поп Кръстю излезе от своята замисленост и отговори:

— Ти знаеш, че аз не мога да направя това. Аз съм следен. Как мога да се срещна с него у вас?…

— А как идваше всеки ден до вчера и го чакаше да дойде дори и нощно време, щом си бил следен? — изведнъж го запита язвително Николчо Сирков.

Поп Кръстю остана изненадан от неговото избухване, но го погледна със своя нов, мрачен поглед и не отговори. Той мислеше, че Николчо Сирков е много предан на Дякона и че не трябва да забравя това.

— Аз те съветвам да дойдеш веднага! — прибави Николчо. — Апостола каза, че иска да говори с тебе незабавно!… Да донесеш със себе си всички писма, книжа и пари на комитета, които се намират у тебе! Ако ти не дойдеш веднага, Апостола се закани, че той ще дойде в твоята къща! Ти знаеш какво значи това!… Той не иска да чуе никакви увещания и молби!

Поп Кръстю повдигна мрачния си поглед и отговори насмешливо:

— Кажи на Апостола да не прави такава глупост и че моята къща се варди от заптии денем и нощем!

— Ти знаеш, че Апостола не се спира пред нищо! — отговори Николчо Сирков.

Поп Кръстю замълча, но този път от боязън. Той също така много добре знаеше, че Апостола не се спира пред нищо!… Затуй, ако трябваше да се срещнат, това трябваше да стане далеч от неговия дом и далеч от целия Ловеч!

— Чуй, Николчо — каза поп Кръстю с внезапна благост и примирение. — Кажи на Апостола, че аз мога да го видя едва утре вечер, и то в село Къкрина, на хана у Христо Латинеца!

Когато Николчо Сирков си отиде поуспокоен, с отпуснати рамене и наведена глава, поп Кръстю заключи черковната врата и бързо тръгна из опустелите ловчански улици. Юсеин Бошнак, заптието, което го следеше от съседната на черковата турска вратня, изскокна навън и бежешком го последва.