Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Каяджик

През нощта двадесет и пет конника от различни изходни точки на града излязоха от Сливен, като се прощаваха мълком с прочутите родни Сини камъни. Колцина от тях щяха да се върнат и отново да ги видят?… Игумения Евпраксия и апостолът на Сливенския окръжен център бяха чужденци в града и затуй излязоха от него, без да се простят. Те нямаха един роден град, а една родина. Техният поглед не бе обърнат назад към Сливен, а напред към Каяджик.

Денем и нощем двадесет и пет конници по различни пътеки пътуваха край железопътната линия. По нея идеха влакове от София, профучаваха край тях и с оглушително изсвирване отминаваха към Цариград. Техните очи се устремяваха към всеки влак, те се обръщаха на седлата си и дълго време се взираха подир него, като го изучаваха внимателно, додето той се загубеше в далечината. В техните мисли имаше един такъв влак, спрян на железопътната линия. Тяхното оръжие го е направил един безпомощен пленник сред полето, а тия пътници, които сега весело надничаха от бързо преминаващия влак, виждаха да слизат разтреперани и уплашени от него. В този влак седи един скъп окован затворник, но той вече бързо скача, раздрънква веригите и излиза вън на свобода!…

Сърцата им биеха лудо в гърдите. Тогава те пришпорваха конете си и продължаваха пътя си в галоп.

В Каяджик конниците отново срещнаха голямата игумения, с която бяха излезли от Сливен. Твърде скоро по пътя тя се бе загубила от очите им. При пръв поглед всеки от тях можеше да каже за нея: „Храбра жена!“ При едно такова тежко и рисковано предприятие като туй, което бяха замислили, храбростта на тази жена им действаше особено добре и насърчително. В Каяджик те се разпръснаха по всички посоки на станцията, но всеки се стремеше да е по-близо до нея, за да може по-често да я вижда.

В Каяджик обаче игуменията им се стори не тъй бодра и весела, каквато бе, когато излизаха от Сливен.

— Никакви новини от София!… — каза угрижено тя.

На утрото четата се събра на определеното място, за да опита четирите ключа. Атанас Узунов бе изучил вече разписанието на всички влакове и по минути знаеше движението на пазачите по проверка на линията. Когато пристигнаха на мястото, двама, които по занятие бяха железничари, се заеха за работа. Мярката за ключовете на игуменията се оказа удивително точна. Болтовете бидоха развинтени и оставени настрана.

Голямата жена погледна техните празни легла и затрепера от вълнение. Тя вече си представи на това място един спрян влак. Тя вече притискаше Дякона в своите силни прегръдки.

По един знак на Атанас Узунов болтовете бяха пъхнати в леглата на релсата и отново завинтени на местата им. Мечтата на госпожа Евпраксия изчезна. Додето мъжете затягаха болтовете, тя почувства, че отново става неспокойна и угрижена.

— Защо не пристигат никакви новини от София? — запита тя настрани Атанас Узунова, който сам очакваше да получи новини от нея. На другия ден с пораснала тревога в гърдите си двамата яхнаха коне и заминаха за Търново Сеймен. Още на станцията игуменията според своя обичай го остави и се загуби из улиците на града. Той дълго време се въртя около влаковете да ги гледа и разучава, когато новата му приятелка се върна и го повика отдалече. Лицето й изглеждаше пожълтяло и уморено.

— Чудно нещо! — посрещна го тя. — И тука нищо не знаят!… И тука никакви новини!…

— Може да се колебаят дали да го освободят още в София, или да го изпратят в Цариград, сам султанът лично да го помилва — утешаваше я Атанас Узунов. — Цяла Европа очаква този жест от него!

Госпожа Евпраксия не се ободри никак от неговите думи, напротив, тя посърна още повече.

— Получих само една телеграма от моя пратеник — каза тя, — в която с уговорки ми се съобщава, че австрийският генерален консул Монтлонг лично е заминал за София, за да подаде пред Мазхар паша запитването на своето правителство. До този ден обаче не е могъл да се добере до никакви сведения.

Момците от четата ги посрещнаха вън от станцията на Каяджик.

— От София още не са дошли новини — неохотно им отговори игуменията.

На другия ден те се събраха отново на полето, но този път, за да проведат едно трудно упражнение по стрелба. Те залегнаха от двете страни на железопътната линия, на мястото, определено от игуменията. Атанас Узунов с кратко слово им обясни какво трябва да си представят и как трябва да действат.

Пред очите им израсна един въздушен брониран влак. От прозорците му се издаваха дулата на оръдия и железните цеви на пушки. Обръснати глави на солдати и заптии надничаха иззад тези оръжия и викаха: „Ето разбойниците! Гърмете върху тях…“

В това време обаче машинистът с ужас вижда пред себе си една отскочила релса, гибелта е неминуема, но тя дава свръхестествена сила и бързина на неговите ръце. Вагоните се разтърсват и сблъскват един в други, но влакът успява да се закове на място, току пред самата рана в железопътната линия. Започва стрелба и от двете страни, но самите пътници, турци и европейци, се нахвърлят върху охраната на влака и й попречват да гърми.

— Луди ли сте? — викат те. — Не виждате ли, че сме оградени от силна войска? До един ще бъдем избити!…

Влакът с топовете и оръжията пада в техни ръце! Апостола слиза жив и здрав от бронирания вагон, усмихва се и им благодари, като братски ги целува в уста. Те са скромни. С просълзени очи му отговарят:

„Ние постъпихме тъй, както ти ни научи!“

„Да живее свободата!“ — вика Атанас Узунов.

Този ден беше шумен и весел.

Като се върнаха в Каяджик, игуменията веднага отиде на станцията да чака влака.

— Отивам да видя какво става в София — каза тя. — Веднага ще се върна при вас! Трябва да узнаем най-сетне какво става там!

Тя не предполагаше, че заминава, за да не се върне никога в Каяджик, че Атанас Узунов в скоро време и със сълзи на очи ще разпусне своята юначна чета, а ключовете за развинтване на болтовете на една близка релса ще ръждясат, захвърлени на църковния таван в едно, село непознато, на име Арабаджиево.