Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

7. Неочакван другар

На следната утрин Стоян Илийка седеше у дома си и лъскаше на ниския одър своя остър нож. Той с голямо удоволствие опитваше острието му, додето Добри му разправяше как великият Левтер е гладил и лъскал своя нож.

— Той е моята невеста хубавица! — казваше Левтера.

— Къде ли е останала неговата хубавица, Добри? — запита Стоян Илийка, без да вдигне глава. — Сигурно е паднала и досега лежи там, във воденицата, където го е ръгнало проклетото гърче…

— Не зная — отвърна Добри, — отпосле никога не съм го виждал. Какъв хубав и лъскав нож беше!…

— И тази моя невеста, която лъскам всеки ден — въздъхна Стоян Илийка, — кой знае къде ще лежи без мен!…

— Не мисли това! — заповяда му Добри. — Аз и без туй се ядосвам, че вещите са хиляди пъти по-здрави от нас! Какъв дълъг живот имат те, разнасят се насам-натам и постоянно служат за нещо, когато този, който ги е направил или купил пръв, отдавна е умрял.

Той хвърли поглед през прозореца към дъното на двора, където Димитра седеше на един голям дръвник и решеше на първите слънчеви лъчи своята дълга и жълта като царевица коса.

— Я гледай — тихо извика той, като се отдръпна с изненада, — прекрасната Серафима!…

Стоян Илийка надникна през прозореца и остана не по-малко изненадан от него. На двора действително стоеше една калугерка, която оглеждаше малката къщица и се готвеше да почука.

Димитра бе спряла да реши дългата си жълта коса и с неспокоен поглед гледаше от височината на дръвника това особено явление сред двора, което бе дошло тъй необичайно рано. Какво диреше при изгрев-слънце тази млада калугерка у тях? Сигурно не нея, Димитра. В манастир тя не бе влазяла от детски години, когато майка й я водеше на манастирските именни празници, а калугерките я черпеха със сладко от рози и нанизваха на ръката й захарни броеници. Откакто се омъжи за Стоян Илийка, Димитра придоби една лоша подозрителност спрямо своите познати, която я караше да не ги обича, и страх от непознатите, който я караше да избягва всякаква случайна среща. Лошата мълва за Стоян Илийка внушаваше този страх и тази подозрителност в сърцето й. А Добри, който се настани да живее у тях, бе също така до голяма степен причина тя да се промени от едно весело и жизнерадостно момиче в затворена и недоверчива жена. Добри беше винаги засмян и добър спрямо нея, но лицето му се усмихваше като змей. Той имаше неограничена власт над Стояна. По цели дни го водеше със себе си кой знае накъде. Извеждаше го и нощем, без да я пита съгласна ли е да остане сама в брачното легло, в оглушалата малка къщица и до зори да се прислушва в скърцането на пътната врата. Къде отиваха те? При кого?…

„При непознати за теб хора“ — отговаряше Стоян Илийка. Но как се боеше тя от тези непознати!…

Тази, която се въртеше сред двора, бе сигурно една от тях. Димитра не се обърна към нея да я запита защо е дошла.

— Ластовицата на госпожа Евпраксия! — усмихна се Стоян.

— Признавам, че очаквах само игуменията! — отвърна Добри. — Мислех, че не е в нейния нрав да води преговори.

— Може да е помислила, че рано призори едно красиво лице ще ти подейства много по-добре, отколкото нейната грозна глава и корави плесници. Забележително красиво лице, нали, Добри?

— Хм, да, печално лице! — отвърна Добри, като хвърли поглед през прозореца.

— Печално?… Напротив, то блести като жестокия бял нож на Левтера!

— Хм, аз не се лъжа… Мрачно лице.

Стоян Илийка вдигна рамене и стана да я посрещне.

— Пази се, Стоян Илийка! — ухили се страшно Добри. — Това черно цвете за тебе е отровно!

Стоян Илийка се усмихна в отговор и отвори външната врата. Внезапното появяване на Стоян Илийка накара Серафима да отстъпи. Тя го виждаше за първи път, но веднага го позна по възторжените описания на Делича.

Като сив сокол със златни нишки в косата и мустаците застана пред нея Стоян Илийка. От своя страна младият мъж й отвърна с дълъг и вещ поглед.

— Какво те води насам толкова рано, прекрасно черно цвете? — без стеснение запита той.

Неговата Димитра минаваше в Калофер за хубавица. Но истински красиви жени като Серафима той бе виждал само от Цариград нататък, в Мала Азия, където са цъфтели много стари царства. Левтера му беше разправил, че в дъното на Мала Азия видял остатъци от двата града на цар Сарданапал, направени от розов мрамор. На пътната врата на неговия дворец имало златна плоча с надпис:

„Сарданапал издигна едновременно Анхиале и Тарс. Но ти, чужденецо, яж, пий и люби! Каквото и друго да има човек на света, за него не заслужава и да се говори.“

„Какви хубави жени видях там! — казваше Левтера. — За кого може един мъж да издигне едновременно два града от розов мрамор, ако не за хубава жена? Мъж за мъж никога няма да направи такова нещо.“

— Мога ли да се надявам, че Добри войвода е още тук и не е изхвръкнал вече с изгрева на слънцето от твоето соколово гнездо? — отвърна му с любезна усмивка Серафима.

Стоян Илийка й се усмихна така, както не помнеше да се е усмихвал от времето, когато скиташе от Цариград до Мала Азия.

— Свари ни в часа на нашето излитане — каза той. — Пристъпи моя праг, сестро, за да затворя вратата след тебе!

Това той каза заради Димитра, която бе спряла да реши жълтата си коса на дръвника в дъното на двора и се беше вторачила с учуден и разтревожен поглед в него. За първи път тя виждаше своя мъж да се усмихва така прелестно! О, колко много харесваше тя Стоян Илийка! Колко силно го обичаше! Но никога не бе виждала досега усмивка на неговите устни.

Серафима влезе в стаята на Стояна, където седеше един силен, набит, широкоплещест мъж, с опалено русо лице и мустаци, със сини светли, но страшни очи и червени устни, който се усмихваше сурово. Серафима веднага позна, че този е Добри войвода.

— Евпраксия ли те изпрати при мен? — веднага запита Добри, без да се помръдне от ниското столче, на което седеше като закован.

— Не, аз сама пожелах да дойда при тебе — любезно отвърна Серафима.

— Защо? Сигурно си възмутена, задето оскверних вашия храм, и сега идеш да се изкажеш пред мене?

— Ти си искал да ядосаш и да накажеш госпожа Евпраксия, а не да оскверниш нейния храм.

— Ее, ти така мислиш, а Евпраксия? Как й хареса?

— Тя… нищо!

— Как така нищо?!…

— Игуменията се е върнала много променена, Добри войвода! — отвърна Серафима, като го погледна с доверие в страшните очи, сякаш търсеше закрила и другарство в него.

— А ти какво?

— Искам да ти предложа парите, които госпожа Евпраксия ти е отказала за твоя поход… до село Горно Сахране.

— Какво? — скочи Добри, но изведнъж се възпря и се замисли: — Ти искаш да откупиш от мене златните черковни боклуци на игуменията или що?… Не ме мислѝ за прост!

— Златните черковни вещи ти можеш да си задържиш, освен ако тази, която ги е донесла, не ти ги поиска — отговори Серафима. — Но къде можеш да ги продадеш ти, ако искаш да вървиш веднага?

— Да, веднага! — изведнъж се събуди Добри и като я приближи, изгледа я внимателно. — Какво ми носиш?

— Сега нямам в себе си нищо. Аз дойдох да те попитам кога тръгваш, за да ти доставя навреме каквото ти трябва.

— Днес! Подир един час!

— Подир един час! Но ти трябва да почакаш!

Добри се изсмя със своята змейска усмивка.

— Ако имах въобще време за чакане, аз щях да остана тук ден-два и да помоля Евпраксия. Не бой се, момиче! — силно стисна и разтърси той ръката й. — Благодаря ти! Средства да достигна онзи звяр в село Горно Сахране аз си набавих веднага, бързо и с един удар. А що се отнася до Евпраксия, права си. Аз нямах повече нужда от нейните златни боклуци, но я обрах, за да й покажа, че каквото кажа, правя го!

Серафима наведе глава.

— Благодаря ти! — повтори Добри. — Никога няма да забравя, че ти си протегнала ръката си да ми помогнеш.

Той очакваше, след като е изпълнила своя дълг, Серафима да се сбогува с него и да си отиде, но тя продължаваше да го гледа бледна и замислена.

— Значи, ти наистина ще тръгнеш днес? — запита го тя.

— Да, подир един час Стоян Илийка и аз няма да бъдем вече тук.

— Кои други ще дойдат с тебе?

— Малцина са, но и тях ти не познаваш.

— Вземи и мен! — изведнъж каза Серафима.

Добри се стъписа и се отдръпна от нея.

— Ти!… Една калугерка!… Една жена!…

— Да, вземи ме!

— Можеш ли да гледаш ти ножове да секат глави? — любопитно и жестоко се усмихна той.

С бяло като вар лице Серафима повдигна тежките си клепачи и впери своя мрачен поглед в очите му. Добри изтръпна и се вгледа в нея, за да се увери по-добре. Нейният поглед беше пълен със страдание. Той изглеждаше жесток и страшен. Дори Стоян Илийка, който мълчаливо присъстваше на техния разговор, остана смаян.

— Добри войвода — тихо отвърна тя, — аз съм видяла вече как ножове секат глави!…

Както Добри, тъй и Стоян Илийка, колкото и да бяха изненадани, веднага разбраха какво значи това, тъй като при тях идеха мъже и жени от всички краища на България, които им даваха същия отговор. Тези мъже и жени диреха отмъщение. Как бе попаднала в редицата на тези роби Серафима, те не знаеха, но и нямаха никакво право да я запитат, както не питаха и другите.

— Добре! — отсече Добри. — Стоян Илийка ще ти даде каквото ти трябва, за да се превърнеш в мъж. Знай, че при нашата работа сълзи и милост няма. Ще действаш задружно с нас и ще се браниш в случай на нужда до смърт! Ако ме предадеш, ще умреш незабавно от моя нож, ако се предадеш, бездруго ще увиснеш на бесилка!

— Тези основни правила отдавна ми са известни — хладнокръвно отговори Серафима.

— Ти си чужденка, нали? — внезапно запита Добри. В очите му се четеше голямо възхищение, смесено с учудване. — Мога ли да те запитам сега, защо рискуваш живота си с мене?

— Аз съм дотолкова чужденка, доколкото си и ти — хладно отговори Серафима. — Откъде ти дойде наум това?

— Личиш си — страшно се усмихна Добри. — Това не може да убегне от моите очи. Но прощавай и да оставим това! Не те запитах от просто любопитство, а от учудване, защото за тебе съм мислил, че идеш от друга земя и че си чужда и безучастна към теглото на българския народ.

Серафима се усмихна печално.

— Върви подир Стоян Илийка! — каза Добри, като я погледна с дълъг и стоплен от някакво внезапно вълнение поглед — Стани мъж, защото нашият хайдушки закон повелява: ако някой хайдутин погледне на жена, враговете непременно ще го хванат и ще го убият!

— Благодаря ти! — каза Серафима, като последва Стоян Илийка.