Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Учител, който учи с примери

Развидели се дотолкова, че можеше да се види добре. Дякона разтърси русата си коса, с весела песен на уста отвори вратата на мелницата, провикна се срещу силния и студен вятър, веднага блъсна подир себе си вратата и отиде да се мие на полузамръзналия кладенец в двора. Христо се зави презглава и цял разтреперан, се ослуша в честите провиквания на Дякона, който се плискаше с ледена вода.

— Ставай, младежо! — извика весело той, като се върна в мелницата. — Какво си се завил презглава?

— Абе, Дяконе, тебе не те ли сковава този кучешки студ? — извика Христо, като си отви очите.

— Той не ме сковава, а ме само ободрява! Стани да се наплискаш вън! Водата е студена. Веднага ще разиграе заспалата ти кръв и ще я изхвърли от вътрешността ти до всички пори на кожата. Тялото пламва, погледът светва, умът се съживява, духът на човека добива крила. Студ или горещина — един мъж не може да мисли за това. С пукването на зората всеки трябва да се залови за работа.

Момъкът го изгледа с недоумение и като отви ръцете си, кръстоса ги под глава и продължи да се топли под завивката.

— Без да имаш сега с какво да залъжеш стомаха си в този кучешки студ — каза той, — какво имаш да работиш ти?

— Да върша туй, което съм си поставил като цел на моя живот! — отвърна Дякона. — Всяка цел се постига чрез обикновена и ежедневна деятелност.

— Да, ad augusta per angusta — обади се гласът от постелката. — Което ще рече: „Към великите неща се отива по малките пътища.“

Дякона извади от джоба си един твърде много употребяван бележник и като се настани при главата на своя млад домакин, каза:

— Да знаех аз колко тебе, то чудеса щях да направя. Вие сте учени хора. Постъпвайте така, щото да произвеждате почит у другите ни братя. Учете ги с перо, думи и примери какво значи добър живот. От вас учените простият трябва да разбере какво е човещина, честност, постоянство, любов към ближния и най-сетне да научи какво е отечество, свобода!

Като каза това, той цял се погълна в четенето на неразгадаеми малки бележки, изпълнени с букви и цифри. След туй извади молив и записа нова бележка, която в този миг му бе дошла на ума:

Лозинка

„За нарочно изпратен човек с лозинка, така: Добър ден, или добър вечер. Отговор: — Дал ти Господ добро, откъде идеш и каква е работата? Пратеникът ще каже: — Аз ида от добро място. Имам глас! Тогава, ако е същият човек, до когото е проводен, ще му каже:

— Ако имаш глас, хайде да идем вкъщи. Започва се разговор.“

— Какво пишеш и записваш, другарю? — полюбопитства младежът.

— Означавам встъпителен разговор за опознаване на един комитетски пратеник с друг.

— Какви са тези твои комитетски пратеници?

— Във всеки град, село или паланка аз ще организирам, ще създам по една революционна организация — комитет. Тези комитети ще трябва да се свържат и сношават помежду си чрез пратеници.

— Чуден човек! — каза младият момък. — Рибата още в морето, а той вписва в дневника си „встъпителния разговор“. Създай първом своите комитети, че тогава мисли как ще се разбират техните пратеници.

— Когато тръгна по организационна работа, аз ще има много други работи да оправям — каза Дякона. — Сега отдалече си помагам, с каквото мога. Ето сега ще си набележа един план за работа.

Първо: да се събират каси под какъвто вече вид могат, от които пари ще се улеснява и представителят, докато отиде и се върне.

Второ: да се приготви човек от всяка страна, готов за представител, където и да се повика да разглежда народни работи, упълномощен от мястото си, и да гласоподава.

Трето: да се приготвят някоя и друга къща или хан, т.е. място у наши хора, където да се намира за всеки ден по малко сено и ечемик, та кога замине наш човек със знака си, по което ще се познае, че е наш човек и тогава ще се приеме на такова място, за да не бъде пред очите на правителството: такива места трябва по-скоро да се приготвят и, не дай Боже, ако се компрометира някой, да има място за укриване: оттук може да се препрати на друго място.

Четвърто, пето, шесто… Куриери, войводи, съсредоточия…

— Чуден човек!… — каза пак Христо Ботев.

— А ти какво смяташ да правиш в бъдеще? — внезапно запита Дякона. — Нямаш ли някаква цел?

— Казах ти, че моята близка цел е да освободя България от турско иго, а моята по-далечна цел е да вдигам бунт срещу всяка тирания, където и да се яви тя по света, за да постигна повече социална правда за хората.

— Много добре — съгласи се Дякона. — А по какъв път смяташ ти да осъществиш този свой идеал?

— Своята първа цел смятам да постигна, като набавя средства и въоръжа една прилична чета, която да може да се удържи 6 месеца на Балкана, додето народът от освободените земи бъде в състояние да се присъедини към нас.

— Добре — съгласи се и с туй Дякона. — Откъде смяташ да набавиш тези средства? Гледам те сега в тази мелница не можеш да си набавиш кора хляб. Твоите другари от „Братска любов“ ми довериха, че тяхната възможност се ограничава до въоръжаването на една малка четица от десетина души. „Старите“ не искат да знаят за вашите смели планове. Касата им е заключена за тебе с десет кофаря. Как?…

— Този е моят план! — заяви Христо. — Да вземем, по какъвто начин намерим за добре от този, който има в излишък и не иска да даде свобода на нашия народ!

Дякона дълго време мълча, потънал в размишление:

— Този път е много опасен и за тебе, и за твоите другари.

— Бунтовник, който няма средства, няма друг изход.

— Твоите другари разправят, че ти пишеш много хубави стихове — обади се по едно време Дякона, като вдигна глава от своя бележник. Лицето на младежа, което бе потънало в мрачни мисли, светна.

— Пиша — отвърна с топло чувство той, но веднага прибави: — Кому обаче са нужни те?

— На целия български народ! Защо ме гледаш така слисано? Ти имаш най-силното оръжие в ръката си, а мислиш как да набавиш едно просто човешко средство за борба, което и последният селяк може да направи и да върти в ръката си.

— Дяконе, какво мога да направя аз с няколко песни?

— Песента е мощно оръжие в ръката на човека, братко! Тя повдига цели народи на бунт, на оръжие! Теб не ти ли иде наум, че само преди двайсет години песента на Шандор Петьофи „Дигнете се, маджари!“ подаде знак на целия народ да се дигне на бунт и освободи? А пък ако ме питаш, аз ще ти кажа, че песните на един българин вече се пеят от единия край на България до другия от всички мъже:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди!

Срещу народа отомански

ти българите поведи!

Ако ти можеш да напишеш бунтовническа песен, която да подигне народа на бунт, ти ще бъдеш истински водач, ти ще си по-голям от воеводата в сражението!

Чул съм от един грък за някой си елински поет, когото назоваваше Амфион. Този Амфион съчинявал песни и свирел тъй хубаво, че накарал с песента си камъните сами да тръгнат от полето, да дойдат на едно определено място, да се сложат един върху други и да изградят крепостта Тива. Тъй и ти със своята песен можеш да накараш войник след войник да тръгнат от българските села и градове, млади и стари мъже от всички кътища на родината да се съберат в една голяма войска и да се хвърлят в бой срещу врага.

Христо Ботев мълчеше и слушаше.

— Виж, и аз тука съм си отбелязал в моя бележник няколко мотива за такива песни, но сам не мога да направя нищо от тях, тъй като нямам никаква дарба на поет:

Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома,

но знамето ме не оставя…

Какво би направил ти от това например, което съм си отбелязал?…

Сал за тебе мисля, майко, и се готвя за боя,

пред вразите рамо с рамо

В кръв ще се облея…

Христо Ботев мълчеше с поглед, впит в тавана. По едно време той се усмихна и каза:

— Първото по-добре нека бъде така:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин, хайдутин,

майко, бунтовник…

За първо чедо да жалиш!…

— Чакай да си записвам! — извика Дякона. — Виждаш ли как ти веднага можеш да излееш в стихове това, което аз мисля! Продължавай! Продължавай!…

И той започна да записва в бележника с дребни букви:

………………………

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал…

Гласът, който нареждаше стиховете, се сниши и произнесе още по-тихо:

Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше…

Дякона си помисли за оная неизразима усмивка на Серафима, която едни наричаха любезна, други наричаха жестока, а поетът може би нея назоваваше тиха.

— Продължавай! Продължавай! — с молив в ръка настояваше той.

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен.

………………………

Пък… каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

— Братко, ти си поет! — викна Дякона, като захвърли молива и се впусна да прегърне своя млад другар, който го гледаше с усмивка, уморена от преживяното напрежение. — Поет, какъвто не се е виждало досега! Стани! Запей на поробения народ и той ще скочи да се освободи! Растете, крила на робски рамена! Вдигнете се, ръце, и трошете окови!

От днес нататък, Христо Ботев, аз ти заповядвам да издигнеш с песен на уста знамето на революцията за освобождението на нашата мила родина! Аз се наемам да вляза в нашата робска земя и да понеса сам твоята песен от град на град и от село на село, от къща на къща, додето целият народ скочи и я запее в един глас:

Каквото сабя покаже…

и честта, майко, юнашка!…