Яна Язова
Левски (162)

4. Най-близкото укрепление

Госпожа Евпраксия поведе младия човек през реката към хълма „Св. Архангел“.

— На този хълм в килията на храма живее един стар бухал — каза тя. — Добре е да се видиш с него и да му поговориш, че е дошло време да обиколи двора на черковата с високи зидове, с каквито съм оградила аз Горния метох. Отдавна съм мислила, че по този начин хълмът може да се превърне в една силна крепост. Тази река Тунджа, която обикаля неговото подножие, го прави естествено укрепено място. Когато борбата започне и ако аз видя, че не мога да се удържа зад стените на Горния метох, бих могла да прехвърля хората си безопасно през реката и да се кача в укреплението на Св. Архангел. Какво ще кажеш ти, млади момко?

— Добро местоположение, госпожо. Един хълм с река в подножието си и гора в своя тил!… И хан Крум не е могъл да мечтае за по-добро място. С него могат да съперничат ловчанският Стратеш и кюстендилският Хисарлък.

— Ех, да беше тази височина в мои ръце! — въздъхна госпожа Евпраксия.

В това време дядо Хрисант, който наскоро се бе завърнал от своето принудително поклонничество в Рилската света обител, хранеше под клоните на големия орех своите шарени пауни. Белите вежди бяха свъсени над очите му, които изглеждаха вече хлътнали в синкави дупки. Тези дупки се бяха издълбали в лицето му след смъртта на Добри войвода и потопили в своята сянка неговия орлов поглед. Той изглеждаше на човек, загубил всяка радост и надежда в живота.

Хладното есенно слънце огряваше белите косми по раменете и гърдите му, без да ги стопли и без да ги съживи. Пауните се надпреварваха да кълват нахвърляните зърна около него.

Подир смъртта на Добри двамата съседи, разделени само от река Тунджа, се почувстваха отдалечени един от друг на двата бряга на един бурен океан, който бе недостъпен за преминаване. Ден след ден мислеха те един за друг с хладна скръб и незадоволство, докато почувстваха, че няма повече какво да си кажат и за какво да се видят. Затуй, когато архимандрит Хрисант съгледа госпожа Евпраксия да води на хълма един непознат момък, твърде много се учуди.

— Добър ден, свети старче! — извика му тя отдалече, като го съгледа между шарените пауни.

— Свети са само светиите на небето — отговори й с весела усмивка дядо Хрисант. — Добър ден, добра ми Евпраксийо. Какво те води насам?

Той разбута с обутите си в меки пантофи нозе пауните и като отри полите на расото си в шарените им гърбове, отиде да я посрещне.

— Този млад момък е дошъл при нас — каза Евпраксия — и аз го водя да ти направи един план за оградната стена, с която ти имаш намерение да заградиш двора на черковата.

— Аз никога не съм имал такова намерение! — удиви се дядо Хрисант.

— Я си припомни добре, да не би старостта да замъглява твоята памет?

— Не, аз наистина не си спомням такова нещо!

— Не е голяма беда, че не си спомняш! — заяви игумения Евпраксия. — Нали си още тук, нали си жив, сега можем да поговорим отново по този въпрос. Какво ще кажеш, ако обиколим двора на твоята черкова с висок и здрав зид? Тогава момчетиите от махлата и бесните калоферски кучета няма да навлизат в твоя двор да плашат тия твои кротки и боязливи птици. Стига си живял като някой пустинник в този голям храм, като че ли нямаш дом, врата и ключалка! Най-сетне стани и ти истински стопанин на този Божи дом!

— Но аз нямам пари, с какво ще изградя такава дълга и висока стена, Евпраксийо?

— Пари ще ти заема аз! Мене ме е срам да гледам как моят манастир отсреща прилича на истинска крепост, додето ветровете духат от всички страни твоята черкова на баира.

Дядо Хрисант се замисли, а мислите му бяха такива, че Евпраксия не току-така е довела този млад момък да строи висока ограда на хълма, и слабо вълнение обагри повехналите му страни.

— Да, старче — потвърди Евпраксия. — Часът на решителната битка наближава! Ние трябва да се приготвим за нея! Този момък е офицер от Белградската военна академия, апостол… пратеник на БЦРК. Неговата задача е да прегледа местоположението на главните революционни центрове, да състави планове и карти на всяка добра за делото местност, да посочи на народа кои точки могат да бъдат укрепени и кои могат да се защитават и отбраняват.

Архимандрит Хрисант остана дълго време да мълчи, като местеше орловите си очи от единия към другия.

— С чия помощ, с чия войска, с какво оръжие смятате да проведете тази борба? — запита най-сетне той.

— Само с наши средства, с помощта на народа! — отговори пламенно младият апостол.

— Това е неосъществимо! — с нетърпение проговори архимандрит Хрисант. — Можем ли ние, селяни, да правим укрепления и да се бием сами срещу Отоманската империя, която храни само войници?

— Не забравяйте, че преди да бъдем превърнати насилствено в селяни и роби, ние сме били безстрашни войници, от които е треперела могъща Византия и които под знамето на хан Аспаруха и хан Крума завладяха за вечни времена Балкана, а под знамето на Асен достигнаха брега на трите велики морета! — с възмущение отвърна Ангел Кънчев.

— Минало! — каза глухо дядо Хрисант. — Всичко това е хубаво, но минало!… Велико, но… свършено!

— Нима кръвта на онези герои не тече в нашите жили?

— Тече?… — въздъхна дядо Хрисант. — У някои българи да! И аз съм я видял как тече, тази велика кръв, но у малцина… Как ще събереш ти цяла войска от тях?

— Ще дадеш ли да издигнем на твоя хълм стената, или не? — запита го направо Евпраксия.

— На мене не ми трябва! — спокойно отговори той. — Аз не вярвам в такава борба! Стени ти си имаш достатъчно около твоя манастир. Ей я каква е висока и дебела, с прозорчета като тънки резки за твоите пушкала, истинска крепостна стена. Повече стени не ти трябват!

Евпраксия го изгледа смаяно и мълчаливо.

— Ти си непоправим хайдутин! — каза най-сетне глухо тя. — Обаче помни, че не трябва да ми пречиш, когато един ден струпам в твоя двор тухли и камъни и започна да ограждам твоята черкова, защото законът на нашето освободително движение гласи:

„Ако някой, който и да бил той, дръзне да попречи на народното дело, такъв се наказва със смърт!“

Дядо Хрисант се усмихна тихо с една бледна и уморена усмивка, която озари и неговите орлови очи, потънали в дълбоки дупки.

— Възхищавам се от тебе, Евпраксийо! — каза той. — Ти не се умори, ти не се отчая!

Игумения Евпраксия го отмина, без да му отговори. Шарените пауни се разпръснаха с крясък по нейния път. Тя отведе младия човек на височината зад хълма, покрита с гъста борова гора.

— Тъй човек остарява и умира, млади момко — каза тя. — Архимандрит Хрисант, славният хайдутин, остаря пред очите ми.

Нейният спътник почувства как сърцето на голямата игумения заплака заради стария архимандрит Хрисанта.