Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XXIV
Арабаконак

1. „Авантюристът“

Към края на месец септември шумата на дърветата по стръмните висини на Западния Балкан бе още свежа и зелена, а дълбоките долини под него, които го свързваха със Средния Балкан, вехнеха и жълтееха вече, попарени от есента.

От август месец на тая 1872 година бе настъпила оная страшна суша, която летописците са отбелязали като „велика“. Прашни вихрушки смучеха изобилните земни сокове на равнината и тя уни. Зеленината изсъхна и пожълтя без време. Копривщица, която се намира под климатическото влияние на Средния Балкан, е отбелязвала 20 и 30 градуса по R. Но тук, на самия край на Западния Балкан, можеше да се диша свободно, да се чувства прохлада и да се мисли, че е още лято.

Един път между стръмните теснини се виеше все нагоре и нагоре към висините и пътниците, които се възкачваха по него, виждаха малките долини в подножието като в бездна. Този път бе проход, който свързваше Орхание със София. През него се отиваше най-пряко в Северна България. Наричаха го Арабаконак.

Въпреки удобството, което предлагаше, арабаконашкият път по това време бе доста безлюден, тъй като голямата жега в равнините от двете страни на Балкана правеше хората безволни и непредприемчиви за дълъг път. Някой приятел на самотата можеше да се изкачва много часове между неговите теснини, без да срещне жива душа.

Наскоро обаче птиците в прохода зацъркаха и започнаха да подскачат от дърво на дърво. Това оживление, необичайно в безмълвното царство на Арабаконак, биде предизвикано от една пъстра дружина, не по-малко от четиринадесет конника, които по облеклото си донякъде приличаха на низами от видинската войска.

Тези низами сигурно се бяха уволнили от военна служба и този ден се завръщаха по домовете си, защото някои си бяха позволили да захвърлят вече горещите фесове и да ги заменят с шарена кърпа. Други бяха прибавили към войнишката си униформа кебе или елек, а повечето бяха с чешири. Някои имаха на краката си потури с бозави колчаци.

Това, което бе изплашило птиците на Арабаконак, не бяха техните шарени кърпи, а техните дълги пушки, металическата част на които бляскаше на слънцето и застрашаваше живота им.

Начело на тази пъстра чета яздеше един среден на ръст, набит мъж, който по възраст трябваше да е преминал вече годините на веселия войниклък. Само той имаше на ръкава си зашит знака на старши подофицер. Въпреки своя чин и той носеше на главата си шарена кърпа, вързана на клуп отстрани, която му придаваше вид на испански контрабандист.

Колкото неговите другари яздеха мълчаливо, като се стараеха да прикрият един от други умърлушените си лица, толкова този, който ги водеше нагоре из кривините на прохода, се държеше наперено върху седлото на коня си и от време на време се обръщаше към тях, като пущаше по някоя шега, която показваше, че е в много добро настроение.

Младите мъже, които яздеха отзад, никога досега не го бяха виждали тъй добре разположен, какъвто го виждаха днес да изкачва енергично напечените теснини на прохода, затуй, колкото и да бяха унили, мъчеха се да му отговорят на часа и колкото се може по-весело, за да не го разсърдят. Те се държаха, като че ли бяха изненадани от неговата веселост, а той се смееше силно с гърления си глас на тяхното униние.

— Още малко! — подканваше ги той с едни опасни светкавици в безцветните си очи. — Още малко!… Скоро ще видим по кривините да се търкаля надолу една биволска кола. Лошо ли ще ви стане, ако срещнете тука съвсем ненадейно една такава кола?… Да не би някой от вас вече да се е побоял от няколкото келяви заптии, които я вардят?… А? Кажете ми да го видя!…

Другарите му се засмяха на неговата шега, но не казаха нищо.

— Аз съм видял и повече! — продължи той. — През време на военния поход в Италия през 1866-а пренесох два товара на Гарибалди. Можех да ги задържа, но за какво ми са на мен?… Всичко върша за идея!… Тази идея трябва да тържествува навсякъде!…

В лицето на турския чауш и по думите, които наперено говореше от седлото на коня, като се обръщаше към своите другари, всеки можеше да познае Димитър Общи, когото една година апостолска работа в Тетевенско и Орханийско не бе изменила никак. Тук, на Арабаконак, той се смяташе на своя земя и като у дома си, защото лесно можеше да си препусне коня и да избяга до скривалището си в Орхание. Неговите другари пък бяха едни от Тетевенските колиби, от махалата Брезово и от Крушов дол, а други от Правец и Гложене. От неговите думи се виждаше, че той е повел тази дружина, за да пресрещне с нея в кривините на прохода турската хазна, която отнасяше на султана събраните данъци от Орхание за Цариград.

Отдавна нему бе омръзнало да събира Дяконовия десятък, който се припадаше на всеки съзаклятник, и да мисли, че един ден, и то в скоро време, ще може да въоръжи с тоя мършав данък българска войска. Ако той продължаваше да върши само това, което му заповядваше Дякона, кога можеше да дойде това време? Кога ще може с български грошове да купи за всеки български войник по една пушка 16 огня?… Напоследък бе станал неспокоен и нетърпелив. За такива пушки мислеше той денем и нощем. Сърцето му изглеждаше, че ще се пръсне в гърдите. Свят му се виеше. „Докога?…“ — викаше той.

А защо бързаше Димитър Общи? Не разполагаше ли той с време? Бързаше ли с освобождението на България, защото му предстоеше някъде друга, много по-важна задача?… Не, време той имаше винаги много, дори се чудеше какво да прави с толкова много време. А времето му се струваше винаги много, защото „постоянните неща“, т.е. тия, над които той дълго време трябваше да работи за постигането на една цел, му причиняваха голяма досада. Затуй от прислужник и гюргевски гостилничар бе ставал впоследствие легионер, редник във военния поход на Гарибалди, боец за свободата на Крит. Все по същата причина сега като апостол на една революционна организация за освобождението на България той не прояви намерение да изучи нейния Устав, който веднага, още с неговото получаване, захвърли, за да не го подири вече. За него такива революционни закони бяха „постоянните неща“, от които бягаше и които Дякона с непоносима тирания налагаше на всеки работник в освободителното дело. Не можеше да се отрече, че той ги налагаше на драга воля и върху себе си, но което бе най-лошо, той ги налагаше и върху Димитър Общи. Дякона го бе заобиколил със стотици уши и очи, за да го следят дали той изпълнява съвестно законите. Сиреч Дякона го привързваше с непоносими вериги за „постоянните неща“, които той мразеше.

За да се спаси от досадата, която делото бе започнало да му причинява, Димитър Общи реши да ускори революцията, като набави из един път средствата за въоръжаване на народа, които Дякона диреше по такъв бавен начин.

Дякона казваше: „Парите ще се съберат от българите за в Българско…“ Когато Димитър Общи изпрати в Ловеч своя пратеник Стоян Пандур да пита Дякона може ли да обере хазната, Дякона отговори: „Това дело е рисковано и не трябва да го предприемаш! Турците сега не бива да се дразнят. Ние имаме в настоящия момент най-голяма нужда от спокойствие и свобода на действие! Тъкмо сега внасяме оръжието в страната и нашите хора трябва да се движат свободно навсякъде! Ако обереш хазната, турците ще сложат всекиго под подозрение, ще завардят всички пътища и най-накрая може да ни се случи най-лошото, да заловят някого от нас и чрез насилие да разкрият твоята работа в комитета, а може би и цялата комитетска мрежа!“

Стоян Пандур отнесе на Димитър Общи тези пророчески думи на Дякона, но те само го разядосаха, защото той бе решил вече да обере хазната.

— Какво иска тоя човек? — викна той, като почервеня от гняв. — Нали казва: „Пари събирам само от българите за в Българско!“ А хазната не носи ли български пари?… Не се ли събират тия тежки данъци от българи? Няма ли да отидат тия пари от българите за в Българско?

И той даде заповед на Стоян Пандур да свика своята чета.

Както Стоян Пандур, така и момците от Тетевенските колиби, от Брезова махала, от Крушов дол, от Правец и Гложене, които го следваха на коне из теснините на прохода, знаеха заповедта на Дякона да не се напада хазната в Арабаконак, затуй бяха смутени и унили. Мисълта, че престъпват Закона и че тяхната постъпка като акт на неподчинение може да бъде наказана и със смърт, не ги угнетяваше тъй, както огорчението, което щяха да причинят на Апостола със своето непокорство.

— Дякона не ми е господар! — викаше Димитър Общи. — А вие зависите само от моята дума, която ще кажа за вас пред Централния комитет!

Тези думи смущаваха още повече душите на младите мъже, защото те наистина не знаеха кой от двамата е по-силен, но не искаха да огорчават Дякона дори ако той бе по-слабият.

Скоро тяхното мъчително възкачване по теснините на Арабаконак трябваше да завърши, защото водачът им съзря между скалистите зъбери на един завой местността Каменна стърга, която имаше за прикритие добри дървета и мека изобилна трева за храна на конете и почивка на хората.

— Там ще отседнем и ще чакаме! — весело подвикна Димитър Общи, като им посочи нагоре с върха на камшика си.