Яна Язова
Левски (199)

2. Последен бой

Додето Николчо стигне до вратата, няколко здрави юмрука заблъскаха с всички сили по нея и един груб глас извика разядосано:

— Ач капую бе, ханджи!^[1]

Около турчина, който викаше вън, се вдигна глъчка и тупуркане на коне. Задрънка желязо, което не можеше да бъде друго освен оръжие. Краката на Николчо се подкосиха, цялото му тяло се разтрепера от ужас, както бе треперало през нощта, когато вързаниците мамули не му даваха да излезе от бащината си къща. Кошмарът твърде скоро се преобразяваше в една страшна действителност. Той се обърна и се хвърли в стаята към Апостола.

— Заградени сме! — викна той. — Има много заптии!

— Истина ли? — запита рязко Апостола, като остави седлото. Всъщност той не питаше, за да получи отговор. Отговорът бе вече у него. Той го знаеше. Съмнението и колебанието, които го бяха придружили до Къкрина, се замениха от знание. Духът му стана ясен и твърд като преди. Това знание и тази яснота показваха, че това, за което е бил предупреждаван по целия път за насам, се е случило!

Оставаше му едно — да действа както винаги!

Той е бил обсаждан хиляди пъти и хиляди пъти е бил съглеждан пред лицето на врага. Той е бил в ръцете му и се е изтръгвал, като е оставял в тях само своята дреха. Нито веднъж той не е бивал заловен!

И сега само за миг най-доброто решение бе взето. Той откачи от стената с една ръка револвера на Латинеца, с другата ръка извади своя револвер и погледна Николчо с онзи светкавичен поглед, с който определяше в минута на опасност най-добрия път за спасение.

— Отвори вратата към яхъра! — каза той.

Разтреперан до плач, Николчо се притича и отвори.

— Занеси седлото при коня! — заповяда му Апостола и веднага изчезна в тъмния яхър.

Преди малко той бе тук и от тази страна не бе намерил нищо подозрително. Яхърът имаше една врата, винаги полуотворена към двора на хана. От нея лесно можеше да прескочи до северната врата на плета, който ограждаше целия двор, и да се прехвърли на улицата.

Като побутна с крак полуотворената врата на яхъра, той веднага трябваше да се отдръпне назад. До вратата стоеше изправен един висок и мрачен човек. Този човек стоеше в най-дълбоката тъмнина под стряхата, обаче личеше ясно, като че ли бе издялан от тази тъмнина. Тръпки побиха снагата на Апостола, когато позна в тази тъмна и мрачна фигура, която го чакаше зад вратата, самия Юсеин Бошнак, „копоя на каймакамина“, когото бе срещнал през деня на Пазимост.

Той стоеше там ням и неподвижен. Държеше пушката си в ръка, но сякаш бе забравил за нея, а само го изглеждаше, обърнат към него с широко разтворени очи, с каквито бе го гледал през деня, когато му викна на Пазимост. Тези очи казваха:

„Такава е волята на аллаха!… Не се противи на съдбата си, както и аз не се противя на моята!“

Неговата фатална замисленост, неговата тъмнина и неподвижност изглеждаха тъй недействителни, че Апостола за един миг помисли, че пред него стои привидение.

— Кой си ти? — викна той на това привидение, за да го сплаши и прогони с гласа си.

Тъмният човек не намери за нужно да му отговори.

Тогава Апостола, който не бе стоял пред него повече от миг, опита да го премине и излезе на двора, но мрачната фигура се пресегна и го пипна за ръката. Пръстите му бяха железни и през плата на дрехата си той ги усети като ледени. Неговите широко разтворени очи продължаваха да го гледат с онова невероятно азиатско спокойствие пред „волята на аллаха“.

„Всичко е решено! Всичко е свършено!“ — казваха тия очи.

Раздаде се оглушителен гръм. Ръката на черния човек, която стискаше с ледени пръсти ръката на Апостола, висна. Не се чу охване. Един вече тичаше през двора към северната врата.

— Аллах!… — извикаха в ужас всички заптии, които охраняваха в това време южната врата на хана. Над северната врата летеше човек!… На един скок във въздуха той щеше да се намери зад плета!…

В този единствен, неповторим миг те го видяха и познаха!

Страшният враг на султана този път се изплъзваше от ръцете им, преобразен в птица!…

В същия миг те вдигнаха двадесет пушки и в дружен залп ги изпразниха във въздуха над северната порта. Рев на неочаквана радост се изтръгна от гърдите на заптиите. Навярно някой куршум, пропищял във въздуха, бе улучил човека-птица над вратата. Убит или зашеметен, той бе паднал зад плета в ръцете на тримата заптии, които вардеха там и при дружния залп на своите другари от южната врата бяха скочили на крак и вдигнали пушки в ръце.

В ръцете на тия трима заптии, като от небето, бе хвърлен неуловимият. Падналият човек от въздуха бе ударен в лявото ухо. Кръв шуртеше по врата и гърдите му.

Неговото безсъзнание обаче трая само един миг. Когато тримата се нахвърлиха отгоре му, като го мислеха вече за труп, човекът скочи на нозете си и със страшна сила и пъргавина тръшна и тримата си нападатели на земята. Но в този миг той видя, че за бягство е вече късно. Пътят му беше отрязан от онова множество заптии, притичали от южната врата. Заградила го беше гора от оръжия.

Той или трябваше да пробие тяхната обсада, или да падне пронизан на това бойно поле, върху което трябваше да се бие сам срещу един многоброен неприятел.

Двата револвера се оказаха недостатъчни да прогонят хищниците, които залегнаха около него и не разтягаха, нито разкъсваха своя огнен обръч. Те не изглеждаха готови да го убият, нито да го изтърват този път от ръцете си дори с цената на своя живот.

Най-сетне той престана да стреля на всички страни и те се нахвърлиха върху него точно тъй, както прави глутницата със своята жертва. Години тези вълци бяха душили неговите дири и жадували за неговата кръв. Очите им бяха налени до пръсване с онази червена и лютива влага, която свидетелстваше, че жертвата този път е в ръцете им.

Но тяхната жертва бе захвърлила вече празните револвери, извади ножа си и стремително се хвърли да отблъсква на всички страни тяхното нападение. Той отскачаше, настъпваше срещу всички и отблъскваше удари от главата си, от гърдите си, от гърба си.

За един миг — това бе онзи страшен и съдбоносен миг, когато обсаденият погледна назад не може ли да отстъпи към дъното на улицата — една огнена болка го прониза в нараненото вече ляво ухо. Той можа да види светкавицата, която направи покрай главата му един правилно насочен нож.

Подир тази светкавица пред очите му веднага настъпи мрак, обаче не мракът на онази спасителна нощ, която трябваше да го приеме мъртъв на бойното поле. Паднал, той се пробуди отново само на следния миг, за да се види свързан в ръцете на врага.

Той трябваше да повдигне обляната си с кръв глава, да напрегне членовете си и да стане, за да тръгне нататък, накъдето го тикаха да върви!

Той бе заловен!