Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Разпитът

Тези съдии не искаха да са варвари, където палачът си е съдия, а искаха да са цивилизовани и да се покажат само съдии. Тяхната бързина, тяхното нетърпение обаче ги издаваше и опровергаваше. Те чуваха това опровержение в своите въпроси, затуй бързаха още по-стремглаво да ги затрупат с нови.

Неговите ясни и точни отговори обаче не искаха да се смутят нито от нетърпението на съда, нито от неговата бързина.

— Какво занятие имаш ти? — запита Али Саиб, председателят.

— Занятието ми е да облекчавам съдбата на българите и аз обикалям, за да им дам вяра и упование в бъдещето — отговори Апостола.

— С какво се занимаваше в Сърбия и във Влашко?

— В Сърбия ходих да се уча на училище, а във Влашко ме изпратиха в бунтовническия комитет от Сърбия.

— Викаха те в бунтовническия комитет, за каква служба?

— Наредиха ме да давам вяра на цяла България.

— В какво се състоеше тази вяра и как щеше да обнадеждаваш народа?

— Данъци много, а спокойствие няма. Ето затова щях да ги обнадеждавам.

— Къде ходи за това и какво прави из местата, където ходеше?

— Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция се готвеха да заграбят България. Затова, за да не дадем земята си, обикалях и в местата, дето ходех, оставях книжа. Два пъти идвах и в София.

— Какво се пишеше в дадените от комитета предписания и в разпространените от тебе книжа?

— Дадените от комитета книжа бяха затворени. Какво пишеше в тях, не зная.

— Извикаха те в комитета. След като прие да участваш в тази служба, най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от тебе места, какво правеше там и как намираше хората?

— След като ме упълномощиха от комитета във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта. Сутринта влязох в кафенето. Комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излизах от кафенето, те изпращаха подир мене човек. В ръцете на този човек имаше някакъв знак. Знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах този знак, аз предавах дадените от комитета инструкции. Те ги отваряха и прочитаха. Книжа оставих най-напред в Свищов, обаче на кого, как е името му, не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както и преди казах, излязох в края на селото, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му, не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Инструкциите предадох, както обясних по-преди.

— Как ти посочваха тия знаци?

— Когато ме виждаха, подсвиркваха и размахваха намиращия се в ръката им знак. Аз разбирах и предавах инструкциите.

— Отгде знаеха те, че идеш от комитета?

— Когато най-напред ме извикаха в Централния комитет, от всяко място имаше по един човек и за да не се познават един друг, те си поставяха на лицето маска. Маскираните хора бяха от различни краища, а когато аз отивах в комитета, лицето ми беше открито, те ме виждаха и затова ме познаваха.

— След разпространяването на тия книжа пишеше ли на комитета в Букурещ?

— Аз сам отивах.

— Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

— Донасях много пъти, но за всяко селище оставях на едно място по три-четири писма. Те ги разпространяваха, както намираха за добре.

— Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на човека, в ръката на когото виждаше знака?

— Всеки път различен човек показваше знака.

— Ти никак ли не пишеше писма на комитетите?

— Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.

— Закъде пишеше писма и как ги подписваше?

— Мястото беше неизвестно. Пишех на комитетите и се подписвах: Левски, Аслан Дервишоолу, пишех още и Кърджалъ̀.

— Кажи, какви неща пишеше в твоите писма?

— Пишех например, че тук работата върви добре, че там работата е слаба, като припомнях да не издават ни дума.

— През време, когато обикаляше, отгде вземаше направените разноски и кой ги даваше?

— Един човек, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и разноските.

— Колко време обикаля?

— С тази година обикалям три години.

— Къде е постоянното ти местожителство?

— Никъде не живеех постоянно.

— След колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

— Обикалях една, две, три седмици и пак си отивах в Букурещ.

— Нямаше ли приятели в местата, които обикаляше, и с кого се срещаше?

— С никого не се запознах, защото никой не ми се откриваше.

— Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не признаеш?

Никого не познавам.

Али Саиб паша подаде знак на съдебния чиновник, който седеше при вратата. Той скочи и веднага излезе навън. Подир малко в залата биде въведен някой, който влачеше верига на крака. Едва когато въведеният се изправи пред масата на съда, Апостола повдигна очи и го погледна.