Яна Язова
Левски (38)

2. Въглените

Додето сестра Митродора затваряше голямата манастирска порта, Серафима полека направляваше катъра по тясната пътека между Горния метох и последния градски хълм, върху който се белееше къщицата на вдовицата Деличова, майка на Никола, който беше неин най-голям син.

Въпреки това той си беше още момче, а тримата му братя подир него бяха същински хлапета. Само най-голямото от тях носеше нещо като панталони на краката си, а другите тичаха из полето по една ризка. Те растяха като коприва на хълма.

Серафима вдигна поглед към бедната къщурка на своите манастирски съседи и въпреки ранния час съгледа Никола да носи слама към ниската пещ в двора. Косата му беше увиснала до носа. И тази сутрин той помагаше на майка си, която бе омесила хляб от брашното на госпожа Евпраксия. Никола щеше да опали пещта и да опече хляба за малките сополанковци, преди да отиде в училището на метоха.

По манастирската пътека, която криволичеше в подножието на хълма, между черни къпини и лешникови храсти, като извеждаше най-пряко на големия път за Карлово, през деня минаваха твърде рядко пешеходци или конници от крайните махали, а в този ранен час гледката на конник по пътеката бе нещо много необикновено.

— Ездач в расо!… А-ха!… — каза Никола. — Госпожа Евпраксия излиза рано-рано на обиколка из манастирските ниви.

Това беше катърът на игуменията. Никой не можеше да сбърка катъра на госпожа Евпраксия с което и да е друго животно в града. Неговата широка, четвъртита и тежка фигура нямаше равна между четвероногите, които човек можеше да срещне по тези места.

Това масивно тяло не пречеше на катъра да бъде бърз и пъргав, когато имаше настроение за това. Тази сутрин той вървеше бавно и с проточен врат, нещо необичайно за него. Никола знаеше, че никой друг освен госпожа Евпраксия не язди катъра, но защо тази сутрин тя му се виждаше толкова намаляла и, кажи го речи, сякаш не беше тя!…

Никола почувствува, че краката и ръцете му затреперват, и той тръсна сламата, която носеше, на земята.

Можеше ли това да бъде сестра Серафима? Сестра Серафима върху катъра!… И при това тя никога не бе напускала манастира през тези три години!…

Никола прескочи ниския плет, който ограждаше двора на къщицата, и като заек се мушна в храстите. Да, нямаше съмнение!… По силното туптение на малкото си сърце, по шума на ушите си той позна, че това е сестра Серафима! Свят му се зави и той трябваше да подскача по ръце и по крака, за да прехвърли храстите и да достигне до пътя.

Серафима проследи с едно обръщане на глава неговия път и стегна юздата на катъра. Животното вдигна глава, изпръхтя и като разтърси гърдите си, с тежки удари на копитата полетя напред. За миг очите на Никола светнаха в един храсталак край пътя. Когато стигна до големия път, тя се обърна назад и видя, че в едни тежки и широки вълнени гащи момчето тичаше подир нея. Тези вълнени гащи му пречеха и той ги бе вдигнал до гърдите си…

С бързо дръпване на юздата тя изведе катъра на пътя и се понесе с най-голяма бързина към Карлово.

Първото писмо се отнасяше до един ковач в крайната махала. Серафима отправи коня си към неговата ковачница. Завари ковача вече на работа. Той подковаваше пред отворения си дюкян копитото на един алест кон. Отстрани чакаше господарят на хубавото охранено животно, един беловлас турчин с бяла чалма на главата. Когато старите му очи погледнаха Серафима, светнаха и той се приближи да отвърне на нейния поздрав, който бе отправен към ковача.

— Добър ден, преподобна! — отвърна й ковачът. Той беше стар, възслабичък човек, небръснат от една неделя. Прошарената четина по бузите му го правеше още по-неугледен, дори грозен.

„Значи, има и такива «революционери»“ — каза си Серафима, като го наблюдаваше от височината на катъра. — „Щом и този е привлечен в работа, няма да остане българин, неприобщен към делото!“

— С какво мога да ти бъда полезен, преподобна? — запита ковачът, като вдигаше да прегледа и другия преден крак на коня.

— Ще почакам да свършиш работата си — каза Серафима. — Когато изпратиш този кон със здрави подкови, ще прегледаш копитата на моето конче.

— Добро конче имаш ти, преподобна — каза старецът. — Прилича на кораб с железни гърди. Рита ли? Рита ли?

— Не, той е един добродушен великан.

— Веднъж един такъв добродушник ми сдроби коляното — усмихна се старецът и като се изправи с мъка, повдигна кожената си престилка. Тогава Серафима видя, че кракът на лявото му коляно е свит и че старецът е куц.

— При моя кон това няма да ти се случи — каза тя, като се усмихна мило.

Ковачът свърши прегледа на алестия кон на турчина, който пусна в ръката му няколко гроша, метна се с младежка енергия на скъпо украсеното седло и като се обърна към красивата жена в черна дреха, за да провери какво впечатление й е направил, дръпна гневно юздата. Черната жена гледаше в пространството пред себе си, като че ли бе от камък. Той се отвърна от нея като истински османлия и полетя по нагорния път.

Ковачът пусна грошовете в широкия джоб на кожената си престилка и се обърна да услужи на Серафима. Но тя бе скочила от гърба на своя кон и му подаваше някакво писмо, което той веднага позна по гладко и чисто написания надпис.

Куцият ковач пое с разтреперана ръка писмото, бързо го разпечата и веднага прочете, защото на белия лист бяха изписани само четири реда. Брадясалите му бузи се запалиха. Когато пъхна писмото в един вътрешен джоб, той изглеждаше възбуден като младеж пред тази високопоставена и хубава „преподобна“, която бе донесла писмото за него.

— Ще рече ли това, че ти си го видяла? — запита развълнувано сакатият бунтовник. Той говореше за Дякона с любов, която го преобразяваше пред нейните очи. Енергия, кураж, вяра, блеснаха в очите му. Слабото му куцо тяло се изпълни със сила и изправи.

— Да, брате мой — отвърна Серафима, защото този хром беше неин брат. „Ние заедно ще се борим“ — каза си тя. Човекът стана близък на душата й.

— Тука правят големи разправии за него — каза ковачът. — Изтезават хората, влачат ги по затворите… Къде ли е всъщност сега той?

— На път… далеч оттук.

— Радвам се — отговори бунтовникът:

Серафима се метна върху гърба на катъра с лекота и бързина, които учудиха стареца. Коя беше тази хубава преподобна и доколко беше свързана нейната душа с тази на Дякона? Каква власт имаше той над хората, че бе накарал и такава като тази високопоставена преподобна да отнесе писмото му на неговия беден приятел!

— Благодаря ти — каза смирено той. — Ако го видиш или му пишеш, съобщи му, че неговата заповед е била изпълнена веднага. Не трябва ли да прегледам копитата на твоето конче?

— Не виждаш ли, че това е катър?

— Добро, здраво животно! — похвали го от сърце ковачът.

— Добро е, защото върши полезна работа за народа. Сбогом, брате мой!

— Сбогом, преподобна! — поклони се доземи старият бунтовник.

Второто писмо, което Серафима притискаше на гърдите си, бе адресирано до някой Васил Караиванов, в малката уличка до черновата „Св. Богородица“.

Тя отседна в черковния двор и завърза коня си за стеблото на големия орех до вратата на клисаря.

— Понаглеждай моето конче! — каза тя. — Когато се върна, ще получиш едно добро възнаграждение за услугата, която ми правиш. Сега чух, че в кръчмата на пазара отворили четиригодишно вино.

— Дай юздата на този гълъб и не се бой — отвърна клисарят. — Само Архангел Михаил може да отреже юздата му от ръката ми и да го отнесе.

— Благодаря ти — каза Серафима, — скоро ще се върна.

Тя излезе от черковния двор и тръгна по малката пряка уличка. Пред една ниска и вехта бакалничка стоеше нейният едър и мустакат стопанин. Тя тъкмо се накани да го запита къде се намира къщата на Васил Караиванов, когато от близката градина се разнесоха женски писъци, викове и обяснения, които се водеха на турски език между едно множество мъже и жени, които влачеха някого към пътната врата, додето някои от тях се мъчеха да го задържат. Един остър женски глас писна и заплака, но някакъв момък я укори и жената млъкна.

Пътната врата се отвори и от зашумения с плодни дръвчета двор излязоха четирима заптии, които водеха млад момък в окови. Той бе облечен в домашно палто, с разрошена коса и бледно от уплаха лице. Майка му, която навярно бе изпискала в двора, веднага излезе подир заптиите на пътя. Напусто тя ги молеше да пуснат сина й, като ги заклеваше, че проклетият им Дякон никога не е влизал у тях подир онзи позорен Великден, когато се е раздяконил в църква. С това той опозорил пред целия град всичките си роднини… Че поради тази причина няма да намерят негов роднина в Карлово, който може да го приеме в къщата си или укрие!…

— Млъкни, майко! — смъмра я отново бледният и рошав момък. — Те сами претърсиха цялата къща и двора, никого не намериха и пак повтарят, че той е тук!

Двама възрастни мъже, една девойка и две малки момиченца ги заобиколиха за нови обяснения и молби.

— Напразно ни бавите и си триете зъбите! — отвърнаха отегчено заптиите, като искаха да подкарат вече момъка пред себе си. — Хаджи Асан чаушът и Мехмед-ага са го видели, когато е влязъл у вас!

— Ами вие на Хаджи Асан чауша и на Мехмед-ага ли вярвате или на очите си бе, джанъм! — извика по-старият мъж.

— Нашите очи навсякъде не могат да видят, затуй водим сина ти в конака, той там да ни каже къде е скрил своя роднина!

— Кой е този момък? — тихо запита Серафима стопанина на малката бакалничка, който бе застанал малко по-навътре от вратата на своята барака и с жален поглед наблюдаваше това, което се вършеше пред вратата на неговите съседи.

— Васил Караиванов — отвърна той. — Лелин син на Дякона. Както чу и ти, двама турци са го наклеветили, че крие у дома си своя роднина. От два дена Дякона им се привижда на всеки праг в Карлово и те го търсят под дърво и камък.

Серафима втренчено изгледа момъка. Само една дума от нейна страна, и той можеше да бъде спасен от мъки, но тя безмълвно трябваше да отправи очите си към заптиите, които го подкараха.

Майка му писна и се повлече след тях:

— Защо не търсите Дякона при майка му, ами го търсите в моята къща?!…

— Имаме си грижата и за това! — беше техният отговор.

— Млъкни, майко! — за последен път я смъмра момъкът, като тръгна пред заптиите.

Отчаяната майка се стресна от неговия упрек, спря се и престана да ги следва. Когато те изчезнаха зад ъгъла, тя отри лицето си с престилка и като се обърна към пътната врата, където мълчаливо стояха двамата мъже и трите момичета, писна и се заля отново в сълзи.

— Стига, стига, Ано! Ще гледаме да го отървем! — опита се да я успокои вече на български език по-възрастният, който бе неин съпруг и баща на отвлеченото момче.

— Проклет да бъде родът ви! — изпищя обезумялата майка, като свали престилката от лицето си и облещи очи срещу него. — Той изгори моята къща!… Проклети да сте всички Караивановци, дето се мислите за богати и с голям акъл, а раждате бунтовници и хайдути!…

Тя се хвърли с плач в зашумелия двор, а нейните домашни с наведени глави се прибраха след нея и затвориха вратата.

Всички пътни врати на уличката бяха затворени. Бяха затворени и прозорците на съседните къщи, сякаш в тях хората бяха измрели и не можеха да чуят виковете, които надаваха техните съседи, за да им се притекат на помощ.

— Страх ги е — каза бакалинът, — крият се, за да не хрумне на някое заптие, ако ги види, да каже, че Дякона от Караиванови е прескочил в тяхната къща. Аз съм тука чужденец, от друга махала дохождам, пък и в моята барака плъх не може да се укрие, камо ли един хайдутин.

Серафима му кимна с глава и тръгна по следите на отведения момък. Като го съпроводи до конака, където четиримата заптии го предадоха на вътрешните пазачи, Серафима настигна по дългата главна улица един свещеник и го запита за дома на Гина Караиванова.

Свещеникът я погледна плахо и побърза да се освободи от нея:

— Прекоси улицата, сестро, и влез в първата пряка! Една малка къщурка на земята с две стаици, две прозорчета с решетки, две врати… Отпред четири дървени подпорки… Ти веднага ще я познаеш, защото пред нея винаги се върти по някое заптие.

Серафима му поблагодари и веднага се отправи към дома на бедната вдовица Гина Караиванова. Той беше родното огнище на Дякона.

Както каза и свещеникът, тя веднага го позна по заптието, което се разхождаше пред четирите дървени стълба. Вратата на малката стаичка отляво беше открехната и от нея се чуваше да говори на турски език нисък и бавен мъжки глас. Той произнасяше думите тъй тихо, сякаш увещаваше някого. Серафима пъхна ръцете си в ръкавите на расото, както бе видяла да правят калугерките, и застана до открехнатата врата.

Заптието се обърна да я прогони, но се вгледа в лицето й, алчно се усмихна и приближи да я разгледа отблизо.

— Не се опитвай да влезеш — тихо й каза той. — Вътре е мюдюринът.

Серафима наведе очи и се вслуша. Додето заптието я разглеждаше с лукаво задоволство, гласът на стареца достигаше до ушите й, но думите му се губеха в един тих шепот, приличен на кротко ръмжение.

Какво значение можеше да има за турците Дякона, че сам мюдюринът на крака бе дошъл в неговия дом! В това време един женски глас се издигна в бедната стая и прекъсна тихия глас на турския господар:

— Не го зная къде е!… Нямам заптиета, които да пращам да тършуват навсякъде, че да узная къде е синът ми!…

Тихият глас изръмжа и се разяри. Вероятно той изсипа куп закани срещу майката на Дякона, защото тя се изсмя рязко и отвърна с презрение:

— Защо го търсите от мен?… Вие го прогонихте от моя дом!

Гласът изръмжа нещо в отговор и мюдюринът се упъти към вратата. Гина Караиванова тръгна подир него.

— Напразно изтезавате хората — отвърна му тя, когато той стъпи на прага. — Дърво и камък да обърнете в целия град, няма да го намерите. Кой ви е излъгал, че той се крие в Карлово? Тук той няма приятели.

Ниският, застарял мюдюрин заклати застрашително прошарената си брада и стремително се отправи надолу по улицата към конака. Заптието веднага го последва. Тогава Гина Караиванова видя до своята врата една млада калугерка. Нейните ядно сбърчени вежди се вдигнаха учудено, тънките й устни, свити в горчива гримаса, се отпуснаха и увиснаха. Очите й не можеха да се откъснат от младата жена, която бе хубава като ангел, изправен на стража пред нейната бедна стряха.

— Коя си ти? — запита глухо тя.

— Един приятел на вашия син, майко!