Яна Язова
Левски (102)

10. Едно просто име без каквито и да е указания

Това име беше Перущица. Име, без какъвто и да е блясък. Име на едно село, което не бе от най-малките села в полите на Родопите, на четири часа път югозападно от Пловдив, най-големия град в Южна България.

По това време името Перущица не значеше нищо. Макар и населено само с българи, селището носеше гръцкото име на крепостта Перистица, строена в VI век от императора Юстинияна. Перущенци не знаеха това, нито каквото и да е за крепостта, която гледаха в окаяни развалини върху канарите над селото, а следователно нищо не знаеха и за своето име. Тям нищо не говореха големите глинени кюпове, които изравяха по някой път от своите лозя, и не се запитваха какви хора са пълнили тия кюпове със зърнени храни и защо са ги крили и заравяли в земята. Нито пък се учудваха, когато някой изровеше от своето лозе някоя мраморна фигура или глава от статуя, принадлежала някога, преди хилядилетия на Приапа^[1] или Афродита. Такива мраморни късове те употребяваха в градежа на дуварите на къщите си и лозята, ала никога не мислеха за тях. Времената им бяха оставили своите разрушения като материал за нов строеж и те не се тревожеха за това, че късове от храмове служат за градиво на параклиси, а късове от дворци за изграждането на селски хижи. И тъй те не мислеха, не се питаха за миналите хора, които бяха сторили тия храмове и дворци и стопанисвали тяхната земя, нито питаха защо се казват перущенци. Малцина поглеждаха разрушената крепост върху канарите над селището.

Те си имаха своя естествена крепост. Това бяха трите планински върха около селото: Власевица, Па̀злакът и Вълковище. Бог ги пазеше чрез тях от очите на враговете им. А те наистина имаха много нещо, което да крият от завистливи очи. Това бяха най-вече техните стари и нови лозя по височините и низините, памидови и маврудови, примесени с чауш. За едно от тия лозя се казваше, че било лозето на Трифон Зарезан, което било най-старото лозе на света. Заради едно такова лозе можеха ли перущенци да нямат завистници и врагове? Можеха ли господарите от съседните на Перущица чисто турски села: Устина и Кричим, Каракрово на река Въча, Чурен и зловещия в Родопите Тъмреш, да търпят техните узреяли лозя между трите хълма Власевица, Па̀злакът и Вълковище, без да се почувстват неблагодарни към аллаха? „Нима аллах — щяха да кажат те — спи и не види какво богатство дава природата на раите?“

А само лозята ли бяха добри? Ами тютюните и черничевите дървета, с които всяка къща отхранваше копринени буби, розовите градини току край самите огради на къщите, пълни с ухаещи на рози цветове, от които перущенци смучеха скъпо платеното розово масло? Орехите, които приличаха на столетни дъбове край синорите на нивите и лозята? Много богатства имаха да крият перущенци от завистливите очи, които ги дебнеха зад трите планински хълма.

„Вдигаш ли се, ще те мерят! Покажеш ли се, ще станеш нишан!“ — така говореха старите от памтивека.

В това село не се случваше нищо особено. Някои перущенци отиваха навън по търговията или по някой път, макар и твърде рядко, за учение, ала щом се върнеха, подхващаха стария живот, който бе общ, на всички жители, като че ли върху челата им бе ударен печатът на една участ. Този печат се изяви по-късно, когато Перущица, по невидими повеления, трябваше да захвърли в своето собствено пепелище сивата власеница на обикновения живот и да наметне върху окървавените си плещи мантията на славата.

Тогава перущенци приеха като една обща участ както кървавия венец, тъй и безсмъртната слава.

Но по онова време такова единодушие в селището, което служеше да се възмогне всяка трудна работа, по някой път служеше и за обратното, като прът в спиците на копелетата.

Нови семена, които перущенци донасяха отвън, трудно хващаха корен на перущенска почва.

С такъв малък успех можеше да се похвали в Перущица и учителят Петър Бонев.

Той бе син на старата вдовица Божия, която имаше освен него още четирима сина и две дъщери, от които едната омъжена в чорбаджийска къща. Всички деца на Божия останаха в Перущица, само четвъртото поред, Петър напусна нейното вдовишко огнище и отиде да се учи в Пловдив, а после цели пет години в сръбската Белградска гимназия.

Когато Петър Бонев се върна в Перущица и назначи за учител, малцина бяха ония перущенци, които можеха да кажат, че това е онзи Петърчо, синът на Божия, който бе заминал преди десетина година да се изучи по чужди места. Русокосото момченце, с онзи плах вид на търсещата младост, бе израсло здрав, широкоплещест мъж, с опалено като постоянен вятър лице, с поглед остър и проницателен, сякаш с очите си хвърляше стрели. Не по-малко бърз и остър беше станал и езикът му, всички забелязаха и това.

За свободна Сърбия той разправяше невиждани и нечувани неща, сякаш в Белград и в други градове на Сърбия нямаше още турски гарнизони. А за някой Георги Сава Раковски той говореше с трепетно страхопочитание, като дете, което произнася молитва, сякаш не бе 25-годишен изпечен мъж.

Перущенци научиха от него още, че в Белград имало някаква Българска легия, в която такива българчета като Петър Бонев се учили на военно изкуство.

— Гответе се! — викаше той наляво и надясно. — И ние да се освободим! Имаме си вече готови офицери, имаме си и обучена войска!

Младите мъже го слушаха със зяпнала уста, но чорбаджиите и ония, които бяха изминали един дълъг път от живота си и се готвеха да умрат в Турско, започнаха да го гледат подозрително и враждебно.

— Полудял ли е наш Петър? — питаха те. — За приказване ли са такива приказки?

Ала Петър Бонев не млъкваше и продължаваше да се държи така. Той не отделяше празничните дни за почивка, а работеше като прост работник на полето. Въпреки че беше учител и носеше европейски дрехи, той се събираше по улици, кръчми, сватби и кръщенета с необразованите и сиромаси хора и им говореше на висок глас:

— И вие сте хора! Какво подлагате гръб на чорбаджиите?… Оставете ги сами да си орат нивите, да си копаят лозето, както ора и копая и аз!…

Неговите думи, нови и неразбрани, започнаха да вдъхват у първенците на селото опасения, а опасенията породиха страх.

Когато Петър Бонев разпрати писма в Белград, Загреб, Нови Сад и Браила, а оттам започнаха да пристигат в училището „Видовдан“, „Обзор“, „Дунавски лебед“ и „Българска пчела“, вестници, които пишеха само за борба, смутове и революции, когато в училището започнаха да се пеят неговите „народни песни“, в които се описваха храбри комити и вързани турци, когато Петър Бонев изкара учениците си на полето и започна да ги учи на военна гимнастика — талим, тогава всичко по-първа ръка в Перущица, което можеше да научи нещо ново от своя учител, се събра и реши:

„Време е Петър Бонев освен другите си занимания да влезе в църквата, както са правили това всички учители досега, и да заеме службата на църковен певец! Бог му е дал добър глас, за да му служи с него!“

— Но аз съм забравил църковното пеене! — извика ядосано в отговор на първенците Петър Бонев.

— Ще го научиш отново — отвърнаха му те. — Ето го отец Леонтий Вълчев, който живее в училището, ще те подготви за служба в църквата!

Тъй старите корени затъпкваха в пръстта новоизникналите стръкове, за да не се издигне върху тях ново стебло, което да завърже някои нови плодове. Старият ред наложи постановената законност и единодушието го прие. Петър Бонев трябваше да влезе в черкова и не като богомолец, а като черковен певец.

Имаше само неколцина, а те бяха най-буйните глави на селото, като Георги Тилев и брат му Атанас, Костадин Хаджитанков, Калофер Спасов, Рашко Куртев и Дафо Гичев, които не се грижеха за „стария ред“, а всеки ден се събираха с учителя и дълго време си шушукаха ту у дома му, ту извън училището.

Една сутрин през първите дни на месец юни Петър Бонев излезе от училище и се отправи към дома си. Когато влезе в двора, той намери, завързан за стеблото на старата круша, сив кираджийски кон, който носеше на гръб два сандъка, пълни догоре със сапун. Докато Петър Бонев да надникне в сандъците, ето, и самият кираджия излезе от къщи и се изправила прага. Това беше един мургав, весел кираджия, със сини очи, които му се усмихваха и бляскаха с младежки чар над опалените му загорели бузи.

„Къде съм виждал това лице? — запита се учудено Петър Бонев. — Може и друг път да е носил сапун в Перущица. Но какво търси този непознат кираджия в моя дом? Очевидно той очаква моето завръщане.“

— Добър ден, стари другарю! — провикна се весело кираджията, като се впусна и му разтърси и двете ръце. — Не ме ли познаваш вече?

— Дяконе, Левски! — извика изумен Петър Бонев. Двамата приятели от Легията силно се прегърнаха и целунаха братски.

— Накъде си понесъл тези два сандъка сапун?

— Нося ги на тебе! — весело отговори Дякона. — Да измием двама лицето на българския народ!

— А-ха, сещам се каква е работата! — каза Петър Бонев. — Тогава дай да разтоварим сапуна, стари приятелю! Тука, в Перущица, аз си имам няколко верни другари. Ще ги повикам да ни помагат!