Яна Язова
Левски (62)

10. Под бесилото на Караджата

Когато пристигнаха, разядосани тълпи кадъни, юручета и брадясали турци крещяха на всички страни и се разотиваха, по което баба Тонка позна, че Караджата е върнат вече в затвора.

— Да си вървим! — каза тя.

— Аз искам да науча какво ще правят с него — отвърна Евпраксия. — Поради лошото му състояние може да го изведат и обесят още сега.

— След залез-слънце!? — засмя се баба Тонка. — Личи си, че си чужденка и не знаеш нашите обичаи. В Русе ние бесим главатарите на разбойниците само сутрин, и то когато търговците са отворили вече своите дюкяни. Тогава тези, които са тръгнали да пазаруват, се стичат при бесилката, която за големец като Караджата се издига на чаршията. Ако ти искаш да узнаеш какво ще стане по-нататък с него, аз искам и имам право да го узная много по-рано от тебе. Най-добре е утре призори да се съберем пак тука, пред вратата на затвора. Ти къде ще пренощуваш?

— Не съм имала още време да помисля за това — отговори Евпраксия.

— Добре, ела тогава с нас у дома, Евпраксийо! — гостоприемно я покани баба Тонка. — Ти ми изглеждаш много уморена.

Калугерката поблагодари и веднага прие нейната покана. Тя не изпитваше само нужда от незабавна почивка, но и тайно желание да разгледа бабината Тонкина къща, за която й бе говорил Дякона.

Тримата се отправиха към брега на Дунава, към тъй наречения Тихов бряг, който бе висок 20 метра. От водите на Дунава до този висок бряг се извиваше тясна пътека на стъпала, която водеше до една-единствена вратня и една голяма овощна градина. Тази овощна градина си имаше освен малката вратичка на Дунава и една друга голяма врата тъкмо на противоположната страна, която извеждаше на една малка и тясна уличка.

По тази малка и тясна уличка баба Тонка и синът й въведоха своята гостенка. Надясно в просторната градина Евпраксия видя доста голяма къща.

— Тя има четири стаи и кухня — каза баба Тонка. — А най-хубавото, което има, е един одър, който гледа към Дунава. Тази къща аз давам под наем на Шакир бей. Той е офицер, помощник на градския комендант. Ние живеем отсреща в малката къща. Отначало там струпахме с мъжа си само една стаичка. Сега тя ни е гостна стая и се отваря само когато имаме гости. После изградихме втората, по-голяма стая, която винаги ни е служила само за спане.

„… Под нея трябва да е изкопано онова дълбоко скривалище, в което е спал Дякона“… — помисли Евпраксия.

— Понеже зимно време виелиците навяваха сняг във вратите ни от двора и постоянно ни духаше, изградихме това малко антре пред двете стаи — продължи баба Тонка, като отключваше вратата.

Евпраксия изказа своето учудване, че при такава голяма челяд къщата на баба Тонка е празна и заключена.

— Петрана и Анастасия са на търновския път — обясни баба Тонка. — Причакват каруците, които карат затворници, дано научат нещо за братята си. Танас е на работа при баща си в едно село. Георги играе на Дунава.

В това време някаква стара кадъна се показа на големия одър на отворената бейска къща и като завика, замаха с ръка на баба Тонка. Скоро и самият Шакир бей се показа на малката стълбичка на одъра и дочака старата си хазайка да дотича на тежките си нозе до него.

Никола забрави калугерката и застана на двора в очакване.

— Бабо — със строг поглед се обърна към нея Шакир бей, — при Свищов минали хаирсъзи (разбойници), между които били и твоите синове. Единият от тях бил убит, а Ангел бил уловен жив, защото бил ранен в ръката и не можел да стреля. Него щели да го докарат тук да го обесят.

Баба Тонка изправи четвъртитата си яка глава и погледна Шакир бея в очите:

— Ефендим — каза тя, — те не са мои синове. Ако бяха мои, щяха да бъдат при мене, а не да се събират с хаирсъзи и да стават като тях.

Шакир бей се втрещи от изненада при нейния отговор и забрави своя гняв. Старата бабичка се обърна, с твърди крачки прекоси двора и влезе вкъщи. Не по-малко изненадана и учудена от Шакир бея, Евпраксия влезе подир нея в антрето, без никой да я покани да стори това.

В същото време баба Тонка се строполи безчувствена в нозете й.

Свестиха я едва по мръкнало, когато двете й дъщери се върнаха от съгледване на търновския път, а Георги пристигна окалян и окъсан от дунавския бряг.

— Какво сте се развикали? — запита тя, като ги видя надвесени вкупом над леглото й. — Петър е убит! Свършено е! Ангел ще бъде доведен тук да го съди този съд, дето избеси неговите другари. Трябва да го спасим!

Призори двете й дъщери и малкият Георги се пръснаха из града в очакване на новите затворници.

— Евпраксийо — каза баба Тонка, която не бе заспивала и от тъмни зори бе скочила на крак. — Стани да отидем двете към затвора! Стани да видиш как преди да обесят моя син, ще обесят неговия войвода Караджата!

Евпраксия, която бе имала твърде малко време за почивка в това бунтовническо гнездо, се надигна от одъра. Тя нямаше с какво да утеши клетата героична майка, която губеше два сина.

— Аз мисля, че ако помолиш Шакир бея, той ще ти помогне да избавиш сина си от бесилката — каза по едно време тя. — Моли го да го осъдят поне на заточение в Диарбекир.

— И аз това съм намислила, Евпраксийо! — каза баба Тонка. — Ще падна на молба на него и на ханъмките му, дано го осъдят на доживотен затвор. Нали поговорката казва: „Надей се на роб, но не и на гроб!“

В това време Никола се върна от града и съобщи, че много народ търчи по улицата. Изглежда, че ще бесят Караджата.

Тримата веднага се приготвиха да излязат. Когато баба Тонка заключваше пътната врата, Евпраксия й поблагодари за гостоприемството.

— Не можах да се погрижа за тебе както трябва — каза баба Тонка. — Това беше по причина на моя припадък. Майчината слабост е голяма. Отдавна се подготвям да чуя и да видя най-лошото за синовете си, но ето, щом чух, и се строполих. А ти, ако пак ти падне някога път през Русе, не ме забравяй, ела ми пак на гости, Евпраксийо!

— Благодаря ти, майко, пак ще се видим! — отвърна Евпраксия. — Ако на теб или на твоите синове се падне път през Калофер, похлопайте на вратата на Горния метох и попитайте калугерките за Евпраксия!

— Това непременно ще направим, ако ни се падне път нататък! — обеща баба Тонка, като тичаше почти на своите къси здрави нозе към затвора. — Рано ли идем? Защо е тъй тихо край тая зверилница?

Когато пристигнаха, около вратата нямаше никой. Един случаен минувач българин се отби от пътя си и каза:

— Караджата са обесили тази сутрин при крайненските гробища и митириза. Разправят още — наведе се той доверително над ухото й, — че са го покачили на бесилката в тъмни зори… никой да не види… и че той бил вече… мъртъв!

— Ще отида да го видя! — каза баба Тонка, като веднага се спусна към крайненските гробища и митириза. Подир нея тичаше една голяма калугерка, хванала за ръка сина й Никола.

Много граждани, които отваряха по този час дюкяните си, бяха застанали на митириза и гледаха един изсъхнал и почернял труп, който се люлееше на бесилка. И тия, които му бяха близки, мъчно можеха да познаят в това изсъхнало и почерняло нещо образа на пламенния Караджа.

Баба Тонка заплака. Малкият Никола я скри зад гърба на калугерката, да не я видят турците и да я нападнат.

Евпраксия погледна малкото и немощно тяло, което висеше на бесилката. Това ли днес немощно тяло бе развило вчера тази титанска енергия и проявило чудеса от храброст?

Колко е силен човешкият дух!… Той превръща такива слаби човешки тела в титани!

— Отивам да се погрижа за неговото погребение — изведнъж я стресна гласът на баба Тонка, която бе изсушила очите си и отново вдигнала глава. — Ще го взема като свой син. Иначе ще го хвърлят като куче в общата яма край гробищата и никой няма да знае къде е бил гробът на Караджата.

Евпраксия й кимна с усмивка. По тази причина тя бе ходила на Бузлуджа и отъркулила един голям камък върху гроба на Хаджи Димитър.

— Оттук нашите пътища се разделят, света майко! — каза тя, като стисна коравата десница на баба Тонка. — Сбогом, Никола!

— Сбогом! — отговориха двамата Обретенови, които щяха да останат още дълго време под бесилката на Караджата.