Яна Язова
Левски (142)

10. Сам на път

Две нощи подобно воден дух, който притичва по служба до гората, за да опари пръстите си в нейните мразове и отново да се върне към водите на реката, обикаляше Стоян Илийка проклетата воденица, за да издебне и убие подлия братоубиец, но заптиите, които знаеха как постъпват добрите хайдути, го бяха изпратили да се прибере в Митиризово. Във воденицата останаха само те. Денем обикаляха надалеч из околността, като минаваха по няколко пъти край една дупка, в която седеше сврян Стоян Илийка, а нощем той ги гледаше отдалеч през нечистото прозорче на воденичарската стая как си варят кафе и се наливат с ракия. Поради силния студ потери не излизаха нощем.

Улеят на воденицата биде затворен и замръзна, тракането на мелничните камъни заглъхна и Стоян Илийка разбра, че воденичарят няма да се върне. Една нощ, додето заптиите пиеха кафе и се наливаха с ракия в стаята на воденичаря, той премина за последен път моста на Курнидица и бързо навлезе в дебрите на една планина, която бучеше, свирепстваше и вдигаше възвишения от сняг, за да остави под тях снежни пропасти. Бездънен сняг, пустинна белота, глухота, нарушавана само от вълчи вой и бури, това бе пътят, който трябваше да извърви нощно време Стоян Илийка, за да прехвърли планината и леглото, в което денем можеше да спи. Той много добре знаеше, че сънят в това бяло легло може да се превърне в сън вечен, затуй си избираше за почивка дълбоки дупки в някоя скалиста бездна, където можеше да се свие като пребит звяр. Понякога в дълбоките пазви на земята той чувстваше топлина, жива топлина от голямото земно сърце. Тогава притискаше подутите си ръце и нозе до скалата или оскъдната шепа пръст в дълбоката земна дупка и ги топлеше.

Косата и брадата му бяха вече тъй прорасли, че се спущаха като у някой първобитен старец на бели кълчища по гърдите и гърба му. Когато рано една сутрин той настигна калоферец дървар при хаджи Василевата воденица на река Тунджа и му поиска хляб, последният не го позна.

— Старче — каза му той, — в торбата си аз нося една пита, от която ще дам половината на тебе, но тъй като виждам, че трепериш от студ, на̀, вземи и този вехт ямурлук, та дано и аз с това добро, което ти правя, намеря хаир за душата си.

Стоян Илийка мълчаливо наметна стария ямурлук върху замръзналите си плещи, поблагодари му за половината пита, която дърварят братски раздели с него, и бързо пое пътя към Горните ливади и Заногата.