Яна Язова
Левски (50)

5. Гостите на хаджи Ибрахима

В това време Добри влезе в малката стаичка, в която на червени миндери бяха наклякали селските първенци. С учуден поглед, който в скоро време се превърна в страхопочитание, посрещнаха те въоръжените до зъби мъже. Добри се обърна към тях на чист турски език и след като ги поздрави, разправи им, че са пеши стражари, изпратени от пашата да търсят дезертьори по техните места.

— Ние не сме чували пашата да е издавал такава заповед — обади се един стар турчин с белег от ятаган на дясната буза.

Добри се усмихна. Бурнусуските турци веднага си казаха, че усмивката на този пеши стражар е страшна и че дезертьорите няма да патят добро в неговите ръце. От своя страна Добри отдавна знаеше, че местните турци крият дезертьорите и делят плячката си с тях.

— Има, има такава заповед! — каза той. — А понеже пашата знае, че тука има дезертьори и че нощем те си влизат и излизат спокойно от вашите къщи, той ни заповяда да ви навържем в тази одая!

Като извади два револвера от широкия си пояс, той заповяда на Стоян Илийка и другарите му да свалят поясите на онемелите турци и с тях да навържат ръцете и краката им.

— Един да пази пред вратата! — заповяда той. — И да следи за онзи великан!

Гъчо от Кочумларе, който обиколи двора, съобщи, че турчинът не се вижда никъде и че дворовете изглеждат съвсем пусти.

— Застани на входната врата и на всеки, който иска да влезе при хаджи Ибрахима, отговаряй, че хаджията е отпътувал за два дни! — викна Добри. Той събра накуп навързаните турци и ги заключи в стаята. — Да вървим при хаджи Ибрахима! Необходимо е да действаме с голяма бързина. Слънцето засяда. Ако се приберат по-рано стадата, ще имаме голяма разправия с цяла войска говедари, овчари и свинари. Вървете след мен!

Додето селските първенци търпеливо чакаха на първия кат да бъдат повикани от своя повелител, хаджи Ибрахим седеше сам в своята голяма приемна стая, пушеше наргиле, свил крака на голяма кадифена възглавница и впил очи в пода, прехвърляше зад сключените си вежди неприятни и ревниви мисли.

Днешната разправия с Фериде ханъм му направи лошо впечатление и остави едно вече твърде често долавяно чувство на самотна старост в душата му. Той не искаше да се лиши току-така от Али Мехмеда, който беше силен като бик и предан като куче. Него той смяташе най-добрия пазач на голямата си къща, застрашавана от разбойници, а напоследък и от дезертьорите, които никнеха като гъби в околността. Сега той чакаше да се върнат от полето говедарите, за да избере измежду най-здравите от тях някой заместник на Али Мехмеда, а в същия час него да изпрати на полето, далеч от своя дом. Той беше разгневен, защото знаеше, че няма да намери втори Али Мехмед, но, от друга страна, също така знаеше, че никога няма да забрави, че Фериде е обръщала хубавите си очи и гледала към него. Той нямаше да се трови така, ако тя не бе вършила това доброволно и поради подтика на сърцето си, а не по принуда, както бе задължена да гледа него.

В това време неговият престарял слуга въведе Добри и другарите му при него.

— Какво искат? — гневно го запита той.

Добри направи пред него поклон и като се изправи, започна с гръмовит глас:

— Хаджи ефенди, ние сме аянк-къраалар, изпратени от пашата да дирим по вашите места проклетите дезертьори, които по-лошо от разбойници мъчат населението, нападат къщите му за грабеж, искат голям откуп и завличат със себе си едър и дребен добитък.

— Ах, момчетата ми… гълъбчетата ми дойдоха! — скочи на крака хаджи Ибрахим и мрачното му лице се оживи от буйна радост. Неприятната мисъл за Али Мехмед излитна от главата му, защото той не му трябваше вече да го брани от опасните дезертьори. Ето, сам пашата му пращаше тези въоръжени до зъби пазители, които имаха вид да изловят всички дезертьори из околността и еднъж завинаги да го отърват от тях.

— Колко отдавна ви чакам! — викна той и като махна на своя стар прислужник, заповяда му да приготви кафе, шербет и сладкиши за скъпите гости. Когато слугата излезе, той с широк жест покани безценните си освободители да насядат навред върху кадифените възглавници около него. Техният началник особено привличаше неговия поглед. Той изглеждаше много строг и опитен в своята работа. Неговите момчета го гледаха в очите, като че ли се страхуваха да не пропуснат нито един негов поглед!

— Благодарим ти за любезния прием, хаджи ефенди — обърна се на своя добър турски език Добри, — но ние много бързаме и нямаме време да пием кафето ти, което сигурно е от най-хубавото цариградско, нито да опитаме твоето сладко. Ние ще си отидем веднага. Но тъй като ние не сме малцина, както виждаш, дошли сме заради тебе с разбойници да се бием, затуй ти трябва да ни дадеш достатъчно пари, с които да можем да се храним, додето сме по тези места.

Хаджи Ибрахим сви вежди, но веднага го успокои, че те ще се хранят от неговата храна и ще спят на неговата постеля. Това значи, че той ги смята за свои гости.

— Нашата работа трябва да се пази в тайна — отговори Добри — и затуй ние не можем да останем при тебе. Аз искам от тебе пари, а за останалото ние ще му берем грижата.

Хаджи Ибрахим погледна лицето му и страшният блясък в неговите очи не избягна от вниманието му.

— Какви пари… — смънка той, като се опита да стане, — да беше преди една-две седмици, можеха да се намерят у мене пари, но сега… нямам нищо… Обрах се до стотинка… Преди десетина дни купих 2000 овена… Нали знаете, че аз съм доставчик на царската войска?

— Който е дал толкова пари, той ще има и още! — грубо възрази Добри.

— Две хиляди овена!… — извика хаджи Ибрахим, като се изправи на крака и се опита да се добере до вратата, но Добри се изпречи пред него. — Знаете ли колко пари струват?

— Зная! — с жесток смях отговори гръмогласно неговият гост. — Зная колко скъпо струват те на техните стопани българи, които ти си ограбил! Защо да не станеш доставчик на царската войска, ти, който безплатно можеш да си доставиш от околните села 2000 овена? Мислиш ли, че аз не зная, че ти не си дал и пукнат грош за тях?

Хаджи Ибрахим изсъхна като лист пред очите му и се хвана за бялата брада.

— Тъй… — каза той — значи, такава била работата. Та вие такива хора сте били!…

— Хайде, не се май! — извика Добри, като се хвана за оръжието си. — Не си платил на стопаните, сега на мен ще платиш цената на 2000 овена! Вашият аллах казва, че всичко на тоя свят си има цена, която рано или късно се плаща!

— Но аз нямам толкова пари! Аз нищо нямам! — извика смаян хаджи Ибрахим.

— Ще ми дадеш това, което си взел досега от сиромасите! — каза страшно Добри и даде знак на своите другари. — Претърсете цялата къща!

Стоян Илийка се втурна навън. С него излязоха Иван Фундата и Еньо от Рахманлие. Минко остана да претърси по указанията на хаджи Ибрахима неговата стая. Добри бдеше за претърсването на цялата къща.

Когато Стоян Илийка влезе с гол ятаган в харема на хаджи Ибрахима, младите жени се хвърлиха към старата хаджийка като пилци около квачка, но той бързо ги раздели една от друга.

— Донеси ми бързо всички пари и злато на харема, които си скрила! — заповяда той на старата господарка.

С разтреперани ръце тя се помая да дири из едно чекмедже, от което извади малко фесче, обшито с рубета, което подаде на страшния разбойник.

— Не ме бави! — викна й Стоян Илийка. — И не ми вади боклуци, че ей сега с един замах ще ти отрежа главата!

Старата пазителка и господарка на харема се замая как да извърти работата, че да излъже разбойника. За нея стана ясно, че хаджи Ибрахим или е убит, или е пленен от неговите другари и не може да й дойде на помощ. Тогава една желязна мъжка ръка усука двете й дълги плитки така, че тя изпищя от болка, а острието на един гол нож другата ръка опря на разтрепераното й гърло. Тогава тя отиде до второ долапче, където напипа платнена торбичка, извади я и преброи от нея 180 английски лири.

В това време Еньо от Рахманлие ловеше една по друга младите жени и режеше дългите им редици коси, оплетени с рубета и големи алтъни. Той не забеляза, че само една от тях, която носеше златно огърлие, като черна сянка се изплъзна от задната малка вратичка на харема и хукна навън по коридори и дворове към крайната постройка на конака, където в една малка стаичка на покрива живееше Али Мехмед. Тя се залепи със загубено фередже, запъхтяна от бягане и ужас, на неговата врата.

Изпаднал в безмълвно отчаяние, Али Мехмед бавно отиде да отвори вратата. Пред него стоеше неговата желана Фериде със зачервени страни и гърди, които се задушваха от вълнение.

— Спаси ме! — извика тя, като се хвърли в силните му ръце. — Нападнаха ни страшни разбойници! Сигурно са убили вече хаджи Ибрахима! Сега ограбват харема! Режат косите на всички жени, а сигурно са изрязали и главите им! Да бягаме оттук, Али Мехмед!…

Великанът чу само последните й думи. Зашеметен от това неочаквано щастие, той я притисна на гърдите си. Вик на ужас и наслаждение се изтръгна от горещите му устни. Не му дойде и наум да се притече на помощ на хаджи Ибрахима, нападнат или убит от разбойници. Съкровището на хаджията бе в неговите ръце!…

Той вдигна Фериде високо над главата си, прехвърли с нея високата ограда на конака и се загуби в близката гора.