Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

7. Подир петстотин години

Както запалена свещ внася форми в тъмнината на стаята, тъй и разказът на Панайота направи да изникне в паметта на Мария една нова и досега седяла в тъмното обстановка на последната година от нейния живот. Слугата внесе запалена свещ в тъмната стая на нейната душа и сложи светлина пред очите й. Тя си припомни ясно русия мъж, който пееше като херувим в храма „Отче наш!“. Припомни си го у дома, как той се усмихваше със светла, лъчезарна усмивка и необичайното на съпруга й държание през този ден. Иван се затвори с чужденеца в приемната стая и остана там с него на тих разговор до вечерта. Той не помисли, че през този празник Мария е останала вън и сама зад затворената врата. Изведнъж тя разбра съвсем ясно, че тъкмо от този ден тя бе останала сама зад затворената врата на душата му и че оттогава нейният мъж бе останал заключен вътре в някакъв свой мир, чужд за нея.

Дълбоко вцепенение и удивление обхвана нейните чувства, когато разбра, че тъкмо този рус песнопоец, този чужденец на техния семеен живот бе станал причина за нейното уединение. И че промяната у мъжа й бе настъпила от онова време.

Енергията да не влачи краката си, оживената си реч, блясъка на своя поглед той придоби по необясним за нея начин след дохождането на русия мъж. И днес същият отново бе дошъл в Троян!…

Беше ли този чужденец търговец на шаяци?… И дали един търговец на шаяци можеше да заеме такова място в живота на мъжа й Иван, който бе най-добрият търговец в Троян и познаваше из цяла България много търговци на всякакъв вид платове?

Обедът мина в гробно мълчание на масата, а вечерта дойде бавно и тягостно. Събрала своите осем чеда отново около масата за вечеря и с поглед, недоволно впит в сбръчканото лице на старицата, майка на Ивана, сякаш виждаше в него виновника за оскърблението, което търпеше от сина й, тя продължи да очаква, че съпругът й ще се е наситил вече да разговаря със своя гост, русия търговец на шаяци, и за вечеря ще се прибере вкъщи.

Но когато той не си дойде до часа, в който бе наредил от много години, децата да се прибират в стаите си за нощна почивка и не дойде да им пожелае „лека нощ!“, в душата й избухна за първи път възмущение и гняв срещу безсрамния баща и съпруг.

Тя зави по навик гърбовете на децата, всяко в неговото легло, и се върна в общата стая при догарялата камина, сложи свещта пред себе си, загърна гърдите си в дебел вълнен шал, седна на своя обичаен висок дървен стол и се приготви да чака.

Часовете започнаха да минават през нея тежки, страшни, като всеки един ставаше по-студен от предидущия, додето тя започна да трепери. Зъбите й силно тракаха. Свещта също така трепереше пред нея от неравното туптение на сухите й ноздри. Ръцете й впиваха ноктите на пръстите си в посинелите й длани. Тя чувстваше, че минута по минута изпада все по-надолу и все по-надълбоко в една бездна от мракове, където можеше да остане самотна и забравена до края на дните си. Защото какво е жената без своя съпруг, подпора за тялото й, упование на сърцето й, вяра на нейната душа?

Без своя съпруг тя чувстваше, че потъва в бездна, че сърцето й стине, че твърдата й вяра се разпада на пустинен пясък и се рони под нозете й. Студените блясъци на зората я намериха вкаменена от мъка, впила черен взор в изгорялата до дъно свещ.

Когато Иван Марковски се върна вкъщи и я видя права до черната и студена камина на общата стая, оживлението по лицето му угасна и той се изправи пред нея, поразен от нейния страшен образ. Тази Мария той виждаше за първи път.

— Жено моя! — извика той. — Защо не си си легнала още!… Проговори!… Защо ме гледаш така?… Ела да се приберем в нашата стая! Ти си замръзнала, ти трепериш като лист!…

— Чакам те! — отвори залепналите си устни Мария. — И в нашата стая аз никога повече няма да вляза, додето не чуя тук от устата ти къде прекара нощта и откъде се връщаш!

Гласът й беше глух, но рязък, а погледът й не можеше да остави никакво съмнение у Ивана Марковски, че този разговор с жена му е съдбоносен и последен.

— Бях в хана на бай Василя Спасов заедно с един мой добър познат, търговец на шаяци, не ти ли каза Панайот това?

— Да, каза ми. Кой е този търговец на шаяци?

— Казва се Васил Иванов. Ти не го познаваш. Той е от Карлово.

— Не ме лъжи! Шаяци от Карлово ти никога не си купувал!

— Мария, какъв е този разпит и какво съмнение е пробудил у тебе един прост търговец на шаяци, че ме измъчваш с такива въпроси? При това след двайсет години семеен живот, който служи за пример на хората, за първи път тази нощ аз се позабавих вън от къщи.

— Тъкмо затова! — рязко отвърна Мария. — Затуй те питам кой е този?… Той не е за тебе един прост търговец на шаяци, щом те е съблазнил да останеш цяла нощ при него. Този, русият — продължи отчаяно тя, — е същият, когото ти лани доведе вкъщи, след като изпя в църква „Отче наш!“. От този ден ти се промени, охладня към своя дом и запълни душата си с чужди грижи. Отдавна те наблюдавам и отдавна страдам… Аз не те питам какво стана между нас. Аз няма да те питам повече никога и нищо. Искам да узная кой е този мъж! Този е единственият ми въпрос към тебе.

При споменаването на „русия“ очите на Ивана Марковски неволно пламнаха и жена му разбра, че те бяха горели тъй цяла нощ, че те бяха угаснали само за миг поради уплахата от неприятната среща с нея.

— Мария, аз се заклех да не казвам това никому!

— Дори и на жена си?

— Мога да го кажа само томува, който стане посветен в една тайна. Но, Мария, тази тайна свързва съдбоносно тогова, който я узнае, а ти трябва да останеш свободна от нея заради мене, заради децата ни!…

— А ти свързан ли си с нея?

— Да, аз съм свързан. На живот и на смърт!

— Тогава свързана трябва да бъда и аз!… Далеч от тебе аз ще умра и нашите деца няма да имат повече нищо баща, нито майка!

Иван Марковски погледна жена си Мария с възхищение. Някога той се влюби в нея заради нейната прямота и решителност. Зад нейния горд и хладен поглед се криеше едно страстно и горещо сърце.

— Ела! — каза той и като я въведе в тяхната спална стая, заключи вратата. Мария го последва до масата. Той бръкна дълбоко под палтото си, извади един револвер и го сложи със замах пред нея. Мария отстъпи с тих вик на удивление и уплаха. В погледа й мина една ужасна мисъл: оръжие!… Тя никога не бе помислювала, че нейният мъж е пипал през живота си оръжие, камо ли да го носи скрито в дрехите си. Не бе ли станал разбойник?…

— Сложи ръката си на това свето оръжие! — заповяда мъжът й Иван. — И се закълни пред мене и пред Бога, че никому няма да обадиш това, което ще чуеш от мене, и ще ме следваш във всичко на живот и на смърт! Кажи: „Заклевам се!“

Мария се видя отново изправена пред зиналата бездна, пълна с мракове и неизвестност. Ако не се закълне, тя ще се намери на края на бездната сама, а нейният мъж Иван щеше да политне към пропастта и да изчезне в нея. Тя трябваше на всяка цена да узнае неговата тайна и да остане с него, да го възпре или да се строполят двамата заедно и да умрат в нея.

— Заклевам се! — твърдо проговори тя.

— Кажи: „Съгласявам се, ако проговоря, където не трябва, издам волно или неволно каквото ми е поверено и с това навредя на светото дело, да бъда убита с това оръжие и наказана справедливо като гнусен предател!“

С широко разкрити очи Мария повтори:

— Съгласявам се!

Иван Марковски я изгледа с гореща пот, избила по челото му. Двамата се гледаха както някога, когато се харесваха, когато се избираха да тръгнат един до друг в живота. Те се бяха открили и намерили тази нощ отново на своя кръстопът.

— Отсега нататък заедно до смърт! — каза той, като стисна ръцете й в своите. — Мария, русият човек е апостол. Пратеник на Българското привременно правителство, което се намира в Балкана. Пратеник на Българския централен революционен комитет, с два отдела — единият задграничен в Букурещ, а другият местен — в Ловеч. Той ходи от град на град и от село на село да проповядва на всички братя българи роби, че е дошло време да се освободим чрез революция от турско робство. Той е снабден с пълномощни писма да основе, в който град или село стъпи, местни революционни комитети. Тази нощ, Мария, се основа нашият революционен комитет, Троянският, с девет члена-основатели, които се заклехме да разширим и укрепим организацията в скоро време, тъй че да станем годни да съберем около себе си народа, да го въоръжим и обучим за война.

— Иване!… — простена Мария и седна да си поеме дъха. През целия си живот тя никога не бе помислювала за освобождение. Тя бе сигурна, че такова нещо не е мислила и до последното си издихание нейната рождена майка. Тя знаеше, че се е родила робиня на турците, и когато роди своите осем деца — знаеше, че ражда роби. Прочее те се чувстваха роби, доколкото бяха поданици на друговереца, иначе Иван Марковски живееше като един добър търговец и почитан гражданин сред Троян и многочисленото му семейство се ползваше с уважението на местното българско население и от благоволението на господарите турци.

— Та нам ли е било писано… — отвори най-сетне изсъхналите си устни тя — ние с такава многобройна челяд да тръгнем с пушкала да се бием и да увиснем на бесилката?

— Ще се бием! — с пламенен поглед отвърна Иван. — Щом така е речено, ще се бием!

Мария отново се намери пред страшната промяна, която бе настъпила у мъжа й, помисли, че ако каже нещо, той ще отиде да се бие сам без нея и ще увисне сам без нея на бесилото, затуй стисна устни и замълча. Хаос страшен, унищожителен настъпи в нейния ум.

— Защо именно ние да сме тия… подир петстотин години! — въздъхна по едно време тя. — Не са били ония преди сто, преди двеста години, а ние днес…

— Трябва едни да започнат борбата!…

— Онзи „русият“ ли ти каза, че трябва?

— Да, той ми каза това лани, когато го доведох у нас. Оттогава аз непрестанно мисля за това и се готвя…

— Дали навсякъде се приготовляват така? — запита тихо и предпазливо тя.

— Тази вечер Апостола ни съобщи, че в по-голямата част от българското отечество навсякъде са образувани частни революционни комитети. Организацията се е разрасла дотам, че за по-доброто уреждане и правилното функциониране на тия комитети Централният е съставил един Уставопроект, който той назова Нареда, и пред нас до късно през нощта чете тази Нареда, като поиска и нашето мнение по всяка нейна точка. Тази нощ на нашето първо общо събрание Апостола ни съобщи още, че той никога не принуждава, нито пък ще принуждава някого да стане негов последовател, че той не иска някой да се поведе сляпо в народното дело. Само който е осъзнал вече нуждата да се отхвърли тежкото турско иго, нека сам да каже, че приема да стане последовател на българските патриоти и че е готов с пушка в ръка да защити своите народни права и да се провикне: „Ние искаме или народна свобода, или юнашка смърт!“

Мария изтръпна от глава до пети и се загледа пред себе си с поглед, в който блуждаеха странни пламъци. Колко тихо и спокойно се бяха изнизвали ден след ден от нейния живот, без да знае тя, че са вървели върху вулкан, който всеки миг може да изригне. Колко сигурен мислеше тя живота си, който е висял на косъм! Колко спокойно са почивали нозете й, които са висели над бездна!…

Времената се бяха раздвижили и разбъркали в нея.

Обстоятелствата изтикват един мирен гражданин на житейската сцена и създават от него герой. Дали всеки герой желае своята слава?… Сигурно не. Колкото и да изглежда завидна за този, който я наблюдава, кой се пита колко много е болезнена тя за тогова, който я носи! Не са малцина героите, които са били изхвърлени насила върху тази сцена. Историята ги познава… и приема те да се кланят на народните овации със сълзи в усмихнатите си очи.

Мария бе преживяла тихо и достойно своя живот и се надяваше да го остави за пример на своите осем деца. Тя не знаеше нищо за героите върху житейската сцена, но мислеше за това, колко е особено, колко е страшно, че мъжът й Иван и тя — Мария, — добри мирни граждани на Троян, са се превърнали за една нощ в борци за свобода срещу цяла империя, в революционери…

— Скоро ли ще избухне нашата революция? — запита шепнешком тя, когато легна до мъжа си и улови ръката му с двете си ръце, за да се чувства по-сигурна в неговата близост.

— Много скоро. Народът трескаво се приготовлява навсякъде.

— Ами какво ще стане с нашите деца, ако ние умрем? — запита по едно време тя.

— Те ще живеят свободни! — отговори Иван. — Защото ние ще мрем за свобода!