Яна Язова
Левски (192)

4. Човекът, който си светеше

Същата вечер един млад мъж, облечен в сив шаячен костюм и червен фес на глава, вървеше из улиците на Карлово, като осветяваше пътя си с фенер. Този мъж премина с бавни и широки крачки главната улица и най-сетне спря пред една малка къща, скрита във висока тараба. По този час пътната врата биваше вече заключена, а капаците на прозорците спуснати.

Всеки в града познаваше тази къща. Всеки можеше да ви каже, ако го запитате, че това е домът на известния учител-елинист Райно Попович.

Четиринадесет години бяха изминали от неговата смърт. Освен едно добро име от него бяха останали „Христоитията“, „Кратко толкование на божествения храм“, безсмъртният превод на „Басни Есопови“, но и неговият дом, който се сочеше от карловци с гордост и благоговение.

В този негов дом бяха останали да живеят вдовицата му и дъщеря му Елисавета, която се славеше с ученост като тая на баща си. Наскоро след смъртта на учителя Елисавета се омъжи за доктор Киро Попов, който бе първият и единствен лекар в Карлово.

До това време жителите на града бяха живели столетия наред според магиите и заклинанията на различни шарлатани гърци — хекимини и билери, които знаеха да се ползват от своята неограничена власт върху беззащитното и суеверно население.

Младият доктор влезе в това свърталище на тъмни магии като жрец на науката, снабден със светлия поглед на знанието, с целебната десница на можещия и с новите лекарства, които укрепваха организма на болните и възвръщаха умирающите към живот. По това време хората си казваха един другиму: „Всички започнахме да гледаме с доверие в науката.“

Той бе човек млад, хубав и енергичен. Родил се бе недалеч от родния град на жена си. Неговите родители още живееха в Калофер, а той бе излязъл от него като невръстен юноша, когато отиде да се учи в Цариград.

Това бе по онова време, когато молдавският княз Куза направи посещение на османската столица. Многобройните посрещачи, които гледаха бялата яхта на молдавеца в сините води на Златния рог, казваха, че това не е кораб, а жив лебед върху вълните на морето. Никой не бе виждал птица, по-грациозна от яхтата на княз Куза. Този владетел, колкото и незначителен и слаб да беше, знаеше да се наслаждава на живота.

Между зяпачите на брега се намери по това време и младият българин Киро Попов, жаден за приключения, готов всеки миг да полети към нови страни, страстно отворил очи да види и погълне всичко ново и непознато, което се изпречеше на неговия път. Науката, която преподаваха в турските училища, не го задоволяваше. Той вярваше, че в свободните страни на светла Европа науката, която се учи, е по-добра.

Бялата яхта на княз Куза, която се люлееше като лебед върху сините вълни на Златния рог, също така му говореше каква светла наука има в неговото княжество.

Когато княз Куза слезе на брега и весело размаха ръка за поздрав към непознатите посрещани с червени фесове на глава, които се люлееха като гъсти червени вълни от двете страни на неговия път, енергичният младеж веднага взе едно за себе си съдбоносно решение. Той се върна бежешком вкъщи и написа кратко, но прочувствено прошение до княза, в което го умоляваше да се застъпи за него и да му окаже своята княжеска помощ да се изучи във Влашко.

Подир два дни бялата яхта на княз Куза вдигна котва от Златния рог. На палубата на този приказен бял лебед стоеше и бъдещият доктор Киро Попов. С радостни сълзи в очи той махаше с кърпичката си на своите другари, които оставаха на турски бряг.

Своята родина той видя отново като лекар, свършил с отличие модерна медицина. Това бе преди две години, когато го назначиха градски лекар в Карлово. Тук той се ожени и задоми с Елисавета, дъщерята на прочутия учител-елинист Райно Попович. С това той спечели още повече доверието и признанието на карловци. Те считаха самото влизане в този учен дом за целебно.

В негова една малка стаичка докторът уреди и първата в града аптечка, която привлече вниманието дори и на ония жители на града, които признаваха за лекове само магическите смазки и билкарски варива, върху които баеха шарлатаните.

Младият мъж вдигна фенера си, освети вратата и потропа. Отвътре се обади писклив младежки глас и прислужницата на доктора дотърча до вратата по чехли, които тракаха по каменната настилка на двора.

— Кой чука!

— Отвори! — обади се младият мъж. — Търся доктора за болен човек.

— Тогава почакай! — отвърна момичето, като се върна бежешком вкъщи. По това време момичетата на християните се страхуваха да излизат в тъмните дворове, камо ли да разговарят с непознати мъже на вратата.

След малко докторът излезе и с широки крачки отиде да отвори пътната врата. Той бе мъж строен, облечен почти претенциозно. Такова облекло обаче подхождаше на неговата фигура, както и на неговото хубаво лице, обиколено с бляскава черна коса и съживено от две големи черни очи. Страните и челото му сияеха с онази лъчезарна бледност, която правеше лицето му да се различава дори в нощта.

Той отвори вратата и погледна младия мъж, който го чакаше вън със запален фенер в ръка. Мъжът вдигна своя светилник и освети лицето си.

— Гос-по-ди!… — прошепна едва чуто докторът, като се отдръпна от вратата.

Късният посетител мълчаливо влезе. Колкото и да бе слисан, доктор Киро не забрави да затръшне и заключи подир него вратата.

— Дяконе!… — тогава още по-тихо прошепна той. — Ти тук?… И с фенер в ръката вървиш из улиците на града?!… — Гласът му затрепера от вълнение. — Ти знаеш ли, че тука те дирят навсякъде?… Че обръщат камъните на улицата само и само да те намерят?

— Какво да правя, като ме преследват на всяка стъпка? — отвърна с усмивка Дякона. — Обаче никой не ме подозира, когато аз вървя по тези улици, като си светя…

Докторът се обърна към него и го погледна с възхищение. Това възхищение стана за него фатално.

— Апостоле — каза той със своя горещ страстен шепот, който му беше присъщ. — Тази вечер ти идеш при мене, за да ми покажеш, че любовта към отечеството не е най-тежкият кръст, който ние можем да носим!

Дякона го прониза със своя поглед, който внезапно бе станал сериозен. И двамата почувстваха, че се свързват завеки един с друг в името на тази любов. Дали можеха да прозрат и двамата общия край, който им бе приготвен вече в името на общия идеал?

Можеше ли някой в сегашния образ на доктор Киро Попов, вдъхновен и мъжествен, да познае оногова, за когото подир пет години летописецът се провиква с вопли на уста:

„Господи, да умреш на бесилка в часа, когато след дълга тъмна нощ над многострадална България изгрява величественото и благотворно слънце на свободата и се начева нова и славна ера — идеал, за който отдавна си бленувал с всичката мощ на душата си!… Колко тежко е това!…“

„Д-р Кира обесиха на Башханата близо до Караулхан, на един еврейски тенекеджийски дюкян. Гологлав, с разрошена мръсна коса и брада, с лице, изпито и жълто като восък, кирлив, дрипав, с вехто палто с безчет закръпки и на нозете му дебели вълнени чорапи, мръсни и скъсани. Тези дрехи не бяха негови, но чии?… Сигурно те са му били дадени вместо неговите хубави, които са му били взети. На гърдите му беше прикачена бяла хартия — илямът.“

Този обесен бе почерпил куража да увисне на такова страшно бесило навярно именно тази вечер, когато Апостола влезе със своя запален фенер в неговия дом. Той вдигна своето светило в ръка, освети най-тъмните кътчета на неговата съвест и го приготви за великото изпитание, което му предстоеше.

Когато влезе в стария салон, който му бе тъй добре познат от ученически години, гостът загаси фенера си и каза:

— В този дом има достатъчно светлина!