Яна Язова
Левски (159)

1. Мечтател

Евпраксия яздеше своя катър през Полето край една върволица от черни забрадки и раса, която вървеше пешком. По средата на тази дълга върволица от черни забрадки и раса скрибуцаха и бавно превръщаха дървените си колелета седем тежко натоварени коли, които едва крепяха и отзоваха към Горния метох седем кораба, препълнени с узреяло червено грозде. Корабите бяха изцапани отвсякъде с гроздов сок, който бавно се стичаше по коловозите на пътя, като събираше върху калните си и лепливи от сладост бразди хиляди мухи, бръмбари и оси от Полето. Тези мухи, бръмбари и оси се бяха угостили вече от гроздето на Вехтите лозя, които узряваха най-рано на височината южно от Калофер. След тях зрееха Новите лозя, които се червенееха на изток и североизток. Полето се намираше на север, затуй и неговите лозя зрееха най-късно и гроздоберът се извършваше през последните дни на месец септември, а често пъти оставаше и за онези дни през октомври, когато лозарските ножчета замръзваха в почернелите и подути ръце на берачите.

Тази година гроздето узря навреме и берачите едва сколасаха да оберат Вехтите лозя и Новите лозя, когато селският глашатай тръгна с барабана си, забумка с дървените си чукчета и завика по всички мегдани и кръстопътища, че утре ще се берат лозята на Полето.

Лозарките на Горния метох едва успяха да изпразнят кошовете, кошниците и футиите от беритбата на Новите лозя, не бяха изплакнали още кораби, бурета и рогозки, възелниците пращяха от гроздов сок, когато трябваше да натоварят полепналите от мъст кораби и съдове на колите и тази сутрин, още не се пукнало зора, да потеглят към узреялите лозя на Полето.

Като съпровождаше бавно черния керван на своите гроздоберачки, игумения Евпраксия имаше време да съзерцава цялото поле и тя вършеше това с поглед съсредоточен и замислен, сякаш Полето бе обетованата земя, през която тя, духовната майка, водеше своя черен керван. В нейния остарял и замислен поглед можеше да се види ясно онова углъбяване, което придобива капитанът, когато води кораба в открито море.

Но калоферци, които беряха лозята си този ден на полето, говореха друго нещо. Те изпращаха с очи госпожа Евпраксия, яхнала своя катър, и дългата верига черни раса около последните седем препълнени с гроздове кораби на Горния метох. „Колко алчна е станала напоследък нашата духовна майка!… — казваха те. — От богат род иде тя… А какво е голямото богатство, ако не алчността на една душа?… Ето и госпожа Евпраксия, отказвайки се от суетните земни блага и влизайки в манастира, не е подозирала, че завлича там този демон със себе си. Ето и на това свято място той завъртя опаша си. Голямата игумения зина уста и каза: богатства ми трябват, пари!…“

Шестдесет сестри превиваха гръб и запъплаха вън от града да преобръщат черната земя в плодове, за да изпълнят с тия богатства зиналата уста на игумения Евпраксия. Странно бе, че те изпълняваха нейните заповеди безропотно. Тая уста ли ги беше омагьосала, че я пълнеха непрестанно с плодовете на земята и с плодовете на своя труд, покорно и упорито, като войници?

Самата игумения Евпраксия прекарваше своя живот в неуморна работа. Щом разцъфнеха розите, и розоберачките на метоха с кошници на рамо се закатереха по височините, покрити с розови градини. Евпраксия отиваше между тях да ги упътва, да ги насърчава към по-бърза работа, защото слънцето трябваше да бъде изпреварено. А когато виждаше, че светлината и топлината напредват, сама хвърляше расото си и навлизаше като тежка вълна̀ между розите, разлюляваше розовите храсти и даваше нов тласък в пръстите на розоберачките.

Тя не се свенеше да понесе най-големия кош с рози върху могъщите си рамене, без да накърни достойнството на своя сан. Тя командваше около казаните, когато розите се варяха и целият Горен метох миришеше до задушаване на розово масло.

Там, при казаните с рози, се навърташе и сестра Серафима, винаги прекрасна и благоуханна като розов цвят. Тя не вършеше много нещо, стоеше с бели ръце, пъхнати в черните ръкави на расото си, и гледаше с каква енергия и колко сръчно игумения Евпраксия командва и оправя огъня под казаните. Нейната работа започваше по-късно, когато скъпоценното розово масло се изсипваше като каймак в специални съдове с яки запушалки и плъстени обвивки, а розовата вода се наливаше в стъклени дамаджани с як, двоен уплет и платнени яко обвързани качулки върху тапите. Тогава сестра Серафима се приготвяше за път. Всички знаеха, че тя продава розовото масло на Горния метох във Виена, но никой не я бе виждал кога заминава, нито кога се връща тя, кой я придружава и носи скъпоценния товар на отиване, нито проличаваше на връщане да се е вляло някакво изобилие в съкровищницата на Горния метох. Спокойствието на Евпраксия при продажбата на скъпото розово масло учудваше много добри търговци в града.

Когато розовото масло биваше изнесено от Горния метох, игуменията отиваше заедно с косачите да коси и прибира манастирското сено в Горните ливади на Папрат-нива или към Малката река. Мнозина бяха виждали косата да свисти в ръката й или една огромна тризъба вила да се издига от тази могъща ръка над разпрегнатата сред ливадата кола, нарамила сено за половин купа.

Косачите от околните ливади завиждаха на Евпраксия за мекото, сочно и пълно с цветя сено на нейните ливади и не можеха да й простят, че тя бърза да се раздели с него, по някой път още през деня на коситбата, и то на самите ливади. В такова време привечер в манастирските ливади разпрягаха другоселски коли, карани от чужденци, сурови, непознати мъже със строги лица и яки мишци, които вдигаха прясното цъфнало сено на игумения Евпраксия и го тъпчеха безжалостно в своите опрашени от дълъг път коли. Игумения Евпраксия ги изпращаше с поглед, в който всеки можеше да забележи блясъка на доволството. И можеше ли да не бъде доволна тя? Кой добър стопанин в Калофер можеше веднага да намери купувачи за своето сено? Всички се чудеха какъв дух на търговец носи в гърдите си игумения Евпраксия и как успява тя да се свърже бързо с толкова много хора от най-далечни краища на страната.

Като яздеше през Полето, този ден игумения Евпраксия продължаваше да мисли кому би могла да продаде най-износно гроздето и на каква цена. Пресмяташе доходите, които ще й донесе миналогодишното отлежало вино, за което бе намерила особено взискателни купувачи в Пловдив, както и за жълтия като кехлибар и силно ароматичен пелин, който пръскаше искри и шумеше, когато сестра Мелания пълнеше менчето си направо от бурето.

Унесена в такива мисли и пресмятания, игумения Евпраксия съгледа на големия път, който прекосяваше Полето и за където се беше упътил нейният черен керван, да върви с припрени крачки една странна мъжка фигура. Човекът, който й направи такова силно впечатление, навярно идеше от Мъжкия манастир и бързаше към града. Той бе изминал повече от 5 км и му оставаше да извърви едно малко разстояние, тъй като последните къщи на града се белееха вече пред него.

Този човек изглеждаше един млад мъж, облечен изкусно и с изящество, в тъмни градски дрехи. Обстоятелство, че този млад мъж идеше в такова облекло и с градски обуща от Мъжкия манастир и дръзваше да се движи в такъв вид из Балкана, увери госпожа Евпраксия, че този, който бързаше към Калофер, трябва да е някой чужденец. Той не приличаше на търговец, а повече на един учен изследовател и пътешественик. Тя си науми за други такива двама чужденци, които бяха минали като изследователи по тия места — Григорович и Барт. И двамата бяха оставили следите си по тези пътища в две съчинения.

Ако този човек бе учен пътешественик, тя много би желала да поговори с него и да го заведе в Горния метох. Там тя има какво да му се похвали и той има какво да научи и после да остави на книга.

В това време младият човек се обърна, хвърли към нея плах поглед, но не се спря, а веднага продължи с по-голяма бързина своя път. Евпраксия забеляза неговия плах поглед, който я жегна в сърцето, и неговото бързо-бързо отминаване, което приличаше на бягство, я оскърби.

— Глупак! — изръмжа подир него тя. — Аз мога да ти бъда много полезна!

Обаче ако този млад мъж бе някой учен и пътешественик, къде бе неговият кон, натоварен с багаж, водачът му, който бе едновременно и преводач, и слуга?

— Не — реши госпожа Евпраксия, — този млад човек не изглежда да е някой учен пътешественик!

Както го гледаше забързан към града, изведнъж й се стори, че всичко у този младеж трепти и хвърчи. Буйната му черна коса се развяваше, черната му широка вратовръзка хвърчеше. Дрехите му трептяха върху тялото, като че ли духаше вятър. Целият този човек изглеждаше духан от вятър, който не се чувстваше нийде из Полето, защото вечерта бе тиха и топла.

Евпраксия се въздиви на това явление сред тихото и бездушно поле.

— Я гледай — каза си тя, — сякаш го духа вятър!… — Това я накара да се замисли. — Не! — решително промърмори тя. — Този млад човек не е някой учен изследовател. — Този е някой мечтател, който скита по ветровете на света… Или някой поет!…