Яна Язова
Левски (5)

4. Дякон Игнатий

В един пазарен ден госпожа Евпраксия взе със себе си Серафима и я заведе в Карлово. Като свърши пазаруването на две бели кози, тя й показа черковата «Св. Богородица».

— Тук пееше дякон Игнатий — каза с голямо съжаление тя. — Никога такова пение не се е чувало… Тогава аз често слизах в Карлово да чуя Херувимската песен от устата му. Всички карловци се тълпяха… Той се махна… и черковата опустя!

— Кой е дякон Игнатий? — запита тогава Серафима.

— Племеник на този стар разбойник архимандрит Василий, който живее тук, в малкия метох зад черковната ограда, и не смее да се подаде вън от вратата на метоха — отвърна госпожа Евпраксия. — Син на бедната вдовица Гина Кунчева, сестра на архимандрита, дъщеря на богато семейство, която се омъжи за Иван и народи в немотия четири дребни сирака, от които Васил, когото после кръстиха дякон Игнатий, беше най-големият — на седем години… Тя запретна ръкави, сграби хурката и чекръка, за да ги пусне, когато седне да тъче черги, платове и шаяци. С тази работа денем и нощем тя можеше да подаде на децата си само кора хляб. Зимно време Васил ходеше с майка си да моли за някое дръвце от бакалина. Въпреки тази си немотия Гина даде сина си в училище, най-напред в най-простото и най-евтиното, да изучи черковни молитви, но като видя, че в него нищо няма да научи, взе го оттам и го настани във взаимното училище голяма наука да учи. Горката Гина, много се трудеше син й Васил да стане учен човек, поп, учител или живописец. Затуй тя избоде очите и ръцете си да работи от тъмно до тъмно. Такава е нейната майчина неволя…

— Архимандрит Василий защо не е помагал на сестра си? — учудено запита Серафима.

— Не беше по това време в Карлово, а си седеше архимандрит на Света гора. По едно време дойде на ума на светогорците да изпратят в Карлово свой изповедник и настоятел, който да ги държи «във връзка и общение с народа», събира подаяние за Хилендарския манастир и да кани по-заможните българи на поклонение. Щом Божигроб и св. Иван Рилски имаха такива настоятели във всеки град, защо да нямат и те?… Така изпратиха карловеца хаджи Василий за настоятел на Хилендарския манастир в Карлово.

Тогава госпожа Евпраксия й разказа как хаджи Василий бе дошъл за радост на кака Гина, която от любов и уважение към брата си бе кръстила най-големия си син на неговото свято име. Как се настанил в метоха «Св. Богородица» и как прибрал при себе си 12-годишния племенник Васил за послушник, защото нему трябвал безплатен слуга да шета в метоха, да чеше, да храни и да пои коня му и като го придружава по селата на просия, да носи подир него пълните дисаги. Гина Кунчева и син й Васил от своя страна пък мислили, че малкият Васил ще се изучи при вуйчо си за поп и че един ден ще поеме работата на светиня му.

Отначало работата тръгнала по мед и масло. Хаджи Василий обикалял всички градове и села в околията, отсядал с малкия послушник в метоха или в килията при черковата, дето събирал цялото население мъже и жени да ги изповяда и да ги приготви за причастие. Послушникът ги изповяда и да ги приготви за причастие. Послушникът през това време държал блюдото в ръце, а смирените християни, които получавали опрощението на свещеника, пускали в блюдото своята лепта.

По вършитба или гроздобер хаджи Василий отивал рано в черкова и започвал да пее с голямо изкуство Херувимската песен, с което обръщал сърцата на всички богомолци към себе си и ги правел по-щедри. В това време неговият послушник му пригласял със своя сладък глас, който предизвиквал възхищение в цялата черкова и с това печелел симпатиите на населението. Следобед настоятелят и неговият послушник помъквали дисаги и чували от къща в къща да просят вълна, восък, храни и плодове, които откарвали с коли да ги продават на пазара.

Младият Васил вършел всичко това, за да угоди на вуйчо си, който му казвал, че за отплата ще го приготви за калугер и духовник като себе си.

— Аз искам да уча, не искам да стана калугер! — възразявал малкият послушник, който чакал тази награда за труда си, а хаджи Василий се съгласявал, защото според него най-учените мъже били калугерите.

Когато след седем години се преместил за изповедник в Стара Загора, той изпратил Василя в тамошното класно училище. След три години обаче той се върнал в Карлово, а с него трябвало да се върне и послушникът. Но той не бил същият Васил.

«В Стара Загора Васил дружеше само с нехранимайковци от училището — казваше с въздишка хаджи Василий, когато злото беше извършено. — Те се интересуваха само от войната на Русия с Турската империя, за Севастопол… Четяха цариградски вестници, говореха, че турската сила се тресе като дъб с отсечени корени, и прочее, и прочее… Оттам започна злото…»

Като се върнали в Карлово, Васил веднага напуснал вуйчо си и отишъл да учи абаджийски занаят, но и на новото място не могъл да изтърпи дълго време, защото и там го третирали като слуга. Тогава отишъл да служи при Никола Пулев, където намерил добра библиотека, и започнал с усърдие да чете книги, когато трябвало да чеше коня и да храни кокошките. При първото грубо напомняне за неговите задължения той напуснал и този си господар, за да отиде при трети и при четвърти…

Тогава жителите на града разбрали, че с доброто и смирено момче на Гина Кунчева се е случило нещо лошо. Защо не го свъртало вече на едно място и защо не скланял глава да служи на някой господар?… Или за него не били останали вече добри хора в града? Той се прилепил сърдечно към най-буйните карловски младежи, каквито били Иван Тюрмето и Христо Пулев, с които скитал по цели нощи и пеел дръзки песни.

Вуйчо му хаджи Василий не могъл да изтърпи този срам. Десет години бил навикнал да слуша от чистите му устни само Херувимската песен, а сега с груби хайдушки песни се носел неговият тъй сладък глас из града… Затуй го извикал при себе си и започнал да го моли и да го увещава да напусне лошите си другари и да стане дякон. Васил отказал да се съгласи.

Тогава хаджи Василий събрал душа и му обещал, че ако стане монах, той ще го изпрати на учение в Русия. Младият момък се замислил. Майка и сродници със сълзи на очи го молили да се съгласи с волята на вуйчо си и той склонил, но само заради учението в Русия.

На двадесет и втората му година косата на Васил, сина на Гина Кунчева, била подстригана. Облечен в расо и с калимавка на глава, той бил наречен монах Игнатий. Неговият глас отново огласил със сладко пение черковните сводове. Но дякон Игнатий не бил вече предишният добър, скромен и тих младеж. Той пеел в църква, да, но, неговият поглед стоял свъсен надолу. Той пеел в църква, но в душата си бил далече, като пътник към Русия, където бързал да иде според обещанието на изповедника. Обаче неговото заминаване се отлагало от месец на месец, от година на година. Хаджи Василий казвал, че не му върви в търговията и чака да събере пари. Напразно дякон Игнатий му помагал с всички сили при просията на помощи. Един ден хаджи Василий взел всичко събрано и заминал за втори път към Божигроб, като оставил дякона да се грижи за своята прехрана и за храната на коня му.

— Когато архимандрит Василий се върна от втори хаджилък — въздъхна госпожа Евпраксия, изправена пред храма «Св. Богородица», — тогава се случи това чудо, което никой монах не може да си позволи и което изправи дякон Игнатий нетърпим в родния му град. Когато хаджи Василий му казал, че е похарчил всичко до пара̀ на Божигроб, и му заповядал веднага да оседлае коня му, за да тръгнат по просия из селата, дякон Игнатий действително оседлал неговия охранен черен кон и когато притъмняло, а клисарят затворил черковните врати и се прибрал вкъщи, той постлал пътеката от метоха до черковната врата със сено и слама, за да не се чуят стъпките на конските копита, и като извел коня на мегдана, метнал се на него и изчезнал в нощта…

Избягал с чужди кон, и то коня на архимандрита!… Напразно Гина Кунчева викаше навсякъде, че светиня му дължи много повече пари за дългогодишната служба на сина й, отколкото е цената на един дръглив кон. Хаджи Василий не можеше да се побере в Карлово.

Двете монахини още стояха в дългите си раса пред онемялата църква в разговор за този, чийто глас бе замлъкнал под нейните сводове.

— Две години никой нищо не чу за беглеца дякон Игнатий. Напразно хаджи Василий разпращаше заптии по всички посоки на страната да дири неблагодарния дякон, вероломния син, похитителя на неговия охранен кон. Подир две години обаче той сам се върна в родния си град… и пак като дякон Игнатий.

— Как, нима той като дякон е скитал с коня на светинята? — запита Серафима.

— Разбира се, че не — отговори госпожа Евпраксия. — Коня на архимандрита той продал още по пътя, за да се снабди с пари. Тогава хвърлил расото и калимавката, но за да се промъкне подир две години отново в родния си град, той трябваше да намери едно ново расо и калимавка, за да представи пред своите съграждани работата, че се връща от една обикновена пастирска обиколка из селата.

— Този монах твърде малко е ценил расото и калимавката — забеляза Серафима.

— Да — усмихна се госпожа Евпраксия. — Въпреки това знаеш ли кой му набави ново расо и калимавка, за да се яви отново в Карлово? Знаеш ли кой се съгласи да измами хората заедно с него?

— Кой?

— Аз!… — с достойнство я погледна игуменията.

— Вие, госпожо!… — учудено отвърна Серафима.

— Аз, мило дете!… — въздъхна Евпраксия. — Аз го облякох отново в расо и калимавка, и то след като ми разказа, че две години е бил войник в Сърбия и се е бил в редовете на някаква прочута българска легия срещу белградския турски гарнизон и е избил много турци… Аз съм грешна жена!…

Серафима се замисли.

— И аз щях да направя може би същото — след кратко мълчание каза тя и двете се усмихнаха една на друга с облекчение.

— Тази тайна е неизповедима — призна госпожа Евпраксия. — Досега аз не съм споменала нито дума за него пред нашите сестри. Затуй ти не трябва да си спомняш, че съм ти доверила това, Серафимо!

Младата монахиня направи кръст, че се заклева във вечно мълчание.

— А защо се върна той? — запита тя.

— Защото сърбите се разбрали с турците — и българските юнаци, които се надявали заедно с тях да извоюват свободата и на своето отечество, станали неприятни и опасни. Той се връщаше в родината си горчиво разочарован и ми каза: «Ние трябва да се освободим сами. Помощ не можем да чакаме от никого!» С тези думи той слезе в Карлово, за да не го видя повече — завърши госпожа Евпраксия историята на дякон Игнатий, в която тя, като духовен вожд на едно манастирско общежитие, бе изиграла една «неизповедима роля».

Тази тайна тя мислеше, че споделя само с чужденката Серафима, но младата калугерка сега виждаше, че тази тайна бе споделена между сестра Анисия и останалите сестри в манастира. Кой знае през какво тайно прозорче те бяха проследили връщането на Василия и след това видели расото и калимавката, с които тяхната игумения Евпраксия бе покрила отново осквернителя на тези свещени одежди.

Какво са казали на това те, Серафима нямаше нужда да пита. Пълният с укор и оскърбено достойнство поглед на сестра Анисия достатъчно красноречиво говореше за това, а събитията, които последваха, напълно оправдаха техните оскърбени чувства.

… Дякон Игнатий се върнал през едно хубаво пролетно утро в Карлово и заел своето място в храма «Св. Богородица». Прекрасният му глас веднага огласил занемелите сводове и събрал смаяните жители на града. На всички въпроси и на запитванията на вуйчо си къде е ходил досега, той дал един отговор: че търсел случай да постъпи в някое училище. Своите другари обаче той веднага посветил в белградските събития. Казал им, че нашите съседи се освобождават. Това направили румъните, гърците, а сега го правят и сърби… Ние трябва да бъдем нащрек! Нашият час е ударил!… И други такива думи казвал той, които се разнесли из целия град. Гражданите настръхнали и подали ухо към виковете на хаджи Василия, който по улици и кафенета велегласно наричал своя племенник проклет хайдутин!…

Лошата мълва тръгнала по петите на беглеца, завърнал се в родното огнище.

Един ден дяконът надзърнал в прозореца на карловския протосингел, когато светиня му лежал на леглото, а едно младо момиче му гъделичкало краката.

— Абе, стар пръч! — извикал младият дякон тъй, че се чуло по цялата улица. — Ти като правиш това, то ние трябва да тръгнем голи по улиците!…

Настръхналите християни заръмжали срещу вироглавия духовник, който си позволил да похули дори и своя духовен началник пред целия град.

Но това било само началото на едно ужасно решение, което било узряло вече в главата на дякона.

Когато дошъл Великден, на самия празник, той хвърлил расото и калимавката от главата си, остригал русата си коса и с нови граждански дрехи и ново дързостно лице заел своето място в храма.

Отначало богомолците помислили, че това е някой чужденец, който е заел мястото на дякон Игнатий заради тържествената служба, но когато неговият прекрасен глас се издигнал към сводовете на храма, свещеникът, който в това време кадял из черковата, се обърнал и така замрял с кадилница в ръка.

Грозно бучение се разнесло между богомолците в храма. Въпроси на гняв, възмущение и недоумение се сипели от всички страни.

— Как се одързости на Великден да извърши това светотатство?…

— Как можа да се изправи такъв на старото си място в храма?

Скоро възмущението се превърнало в изстъпление.

— Камък и дърво да е родила майка ти! — клели бабите.

— Господ няма да се стърпи! Той ще отвори небето да изсипе върху нас огнен дъжд и камъни! — викали хаджиите.

А един силен глас надвил общата буря и казал:

— В деня на потопа, който ще дойде на Второто пришествие, Бог ще потопи най-напред нашия град!…