Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

6. Тримата поклонници на първо поклонение

Този ден се падаше Илинден 21 юли. Селяните оставяха всяка работа и се събираха да почетат празника по черкови и аязми.

Само стария свещеник на село Хасът, в подножието на връх Бузлуджа, поп Иван се приготовляваше още в тъмни зори да остави своето духовно стадо без черковна служба и да излезе вън от селото.

Миналия ден у дома му нахлуха шест казанлъшки заптии, които водеха със себе си петнадесетина млади и здрави мъже, извлечени с пребледнели лица из домовете им в село Хасът. Те му донесоха заповед от казанлъшкия каймакамин на следната сутрин да потегли за връх Бузлуджа, където лежали телата на 25 избити разбойници, и като християнски пастир да извърши нужното за тяхното погребение.

— Ние ще заведем още сега тези кучета на върха — казаха му заптиите, — да изкопаят гробовете на българските разбойници. Да ги видят при това как се търкалят без глави по канарите, че ако им хареса, нека и те вдигнат оръжие и станат царски душмани!…

Старият поп Иван наведе побелялата си глава, която леко се тресеше. Той знаеше, че избитите въстаници не се търкалят по канарите само без глави, но и още нещо, че телата им са съвършено голи.

Предишната нощ цяло отделение заптиета, мокри до кости от бурята, която се разрази веднага след сражението над Бузлуджа, вкараха у дома му две магарета, натоварени догоре с мокри и кървави дрехи.

Без да обърнат на него каквото и да е внимание, те говореха с настръхнали коси за боя, който бяха водили с гяурите, и се караха кому да се паднат дрехите на войводата. Той видя, когато свалиха неговите дрехи от гърба на магарето. Те се отличаваха от останалите — бяха от сиво брашовско сукно.

Като дърпаха на всички страни да разделят дрехите помежду си, заптиите не обръщаха никакво внимание на листовете хартия и книжата, които падаха от тях и се разпиляваха по двора.

Когато всеки нарами на гръб своята плячка, мокра и кървава, и с псувни срещу поройния дъжд, който здраво накисваше и разваляше хубавите дрехи, те се разпиляха с хиляди проклетии из улиците на селото, като отведоха със себе си и двете магарета. Из целия двор на свещеническата къща останаха да се търкалят разни дребни мокри хартийки, листчета и книжа.

Поп Иван ги събра с разтреперана ръка, внесе ги у дома си, изсуши ги внимателно и ги разгъна да научи кои са избитите. Какво е станало на Бузлуджа?

На един отделен лист той намери списъка с техните имена.

Четата имала двама войводи: Хаджи Димитър Асенов от Сливен, 28-годишен, и Стефан Тодоров, наречен още Караджа, 24-годишен, от село Ичме, Елховско.

В четата участвали видни лица, като Йеремия Българов от Лом, 32-годишен, предишен поручик от сръбската войска и войвода на една чета.

Спиро Джеров от Битоля, 32-годишен, предишен войвода и апостол в Македония, участвал в Критското въстание.

Александър Василев, български учител в Плоещ.

Ванко Христович от Габрово, 24-годишен, предишен поручик от руската армия, награден в боя против черкезите в Кавказ.

Христо Генчович от Дряново, 28-годишен, предишен търговец, собственик на два дюкяна, и още стотина мъже от всички краища на поробената българска земя от 19 до 52 години.

Между книжата той намери един позив към всички българи за освобождение на отечеството.

Старите му ръце затрепераха и белите му власи паднаха над очите му, когато той прочете:

„Братя! Времето е дошло и ни вика да дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем пред света народ, достоен за свобода!

Братя! Златогривият лъв реве из Балкана и ни вика! Нека се притечем под неговия пряпорец и съгласно с една уста да извикаме: “Свобода или смърт!"

Стара планина

Привременното правителство"

Тези юнаци лежаха мъртви на връх Бузлуджа.

Защо се падна нему да иде и погребе тяхната мъка?… Той е стар… много стар… Защо казанлъшкият каймакамин е избрал именно него, немощния старец, да види страшното злодеяние, извършено над български чада! Да събере обезобразените им тела за последна молитва и сам да ги пусне в гроба? Той, старият, немощният!…

Може би казанлъшкият каймакамин се е спрял на него тъкмо защото е стар и немощен. Защото няма да живее дълго, няма дълго време да помни и да разказва за Бузлуджа.

Навръх Илинден, додето не се е разбудило селото, че ранобудните да го заспират по пътя и да го питат накъде е тръгнал на този празник, той зави патрахила си в една бяла кърпа, мушна вътре една кора хлебец и тръгна сам на апостолски път. Никому не можеше да каже къде отива и никой не смееше да го придружи.

Като излезе на пустата селска улица, той се успокои, че всички вратни и прозорчета са още затворени, и бързо пое към края на селото.

Какво беше неговото учудване, когато на пътя за Бузлуджа в този ранен час той видя изправени две жени, натоварени с тежки вързопи. Когато приближи достатъчно, за да може да ги различава, той видя, че това са две чужденки, две калугерки нито млади, нито стари, а на зряла възраст, които стоят изправени край пътя и го чакат.

Едната беше едра и навярно притежаваше голяма физическа сила. Нейното расо можеше да покрие двама свещеници. То беше потънало в прах, но прахът не можеше да скрие от едно попско око, че то е направено от най-изкусно изтъкана тънка вълнена материя, когато поп Иван цял живот бе влачил по улиците на село Хасът една истинска мъченическа одежда, своята шаячна власеница.

Тази голяма жена в черно расо издаваше богатство и ученост.

Пълните конски дисаги, натоварени на рамото й, не подхождаха за нея. Но тя не се грижеше за това и не изглеждаше да мисли, че този товар не й прилича.

Нейната другарка бе много по-дребна и съвършено суха пред нея. Лицето й беше обикновено, калугерско, с изпити черти и бледни бузи. Когато я погледна по-добре, поп Иван видя да горят на сухото й лице две искрени и борчески очи. Тънките й бели устни бяха стиснати ядно, сякаш тази сестра човешка беше силно ядосана.

Както и голямата калугерка, тя беше тежко натоварена, само че бе наблъскала своя товар в голяма черна торба, която държеше в ръце. Когато поп Иван се приготви да ги поздрави с „добро утро“ и да ги замине, едрата калугерка повдигна конските дисаги на голямото си рамо и се изпречи на неговия път.

— Ти ли си свещеник Иван — запита тя, — определен да извърши опелото на четниците, които са избити на Бузлуджа?

— Аз съм този окаян раб божи, драга сестро!

— Ще дойдем да ти помогнем! — гръмогласно заяви неговата събеседница.

— Ще ми помогнете?… Кой ви изпраща да ми помогнете? — извика възрадван до небеси старецът. Той цяла нощ бе мислил дали ще може да стигне някога до върха и да извърши сам тази тежка работа!

— Наш дълг е да ти помогнем! — кратко отговори голямата калугерка.

— Д…да — смънка поп Иван. Главата му отново затрепера от вълнение и от безсилие. Той я наведе надолу и пое своя път, защото много бързаше. Искаше му се да запита: как вие две жени сте се запънали да извършите такава тежка и отчаяна работа, която аз върша насила и с такъв окаян страх?… Но не посмя да ги запита да не би те да се размислят и да се върнат, като го изоставят отново на неговите слаби сили, самичък да изкачва голгота.

По-младата и слаба сестра вдигна своята пълна торба на гърба си и двете калугерки потеглиха заедно с него по междуселския път, който водеше към бузлуджанското възвишение. Техните обуща бяха големи, набити и очукани от лошия път.

— Отдалече ли идете? — запита по едно време старецът, като гледаше носовете на техните обувки.

— Отдалече — отговори му пак голямата калугерка. По-младата сякаш не смееше да проговори пред своята другарка. Тя мълчаливо влачеше своя тежък товар на гърба си, стиснала ядно белите си устни, и с проточен напред врат гледаше към бузлуджанската стръмнина.

— От Калофер идем — каза голямата.

— Калофер?… Да, далечко!… Хубави манастири има там. Вие към тамошните ли манастири се числите?

— От Горния метох сме — отговори голямата. — Моето име е Евпраксия. А другарката ми се нарича Ефросиния. Тя е учителка в училището на метоха.

Поп Иван, който бе един беден и прост селски свещеник, направи поклон най-напред на голямата, а после на сестра Ефросиния, но последната не го забеляза, а продължи да върви с товара на гърба си, стиснала белите си устни, устремила очите си с черни и зловещи мисли към Бузлуджа.

Какви учени жени, а бяха дошли чак тук, в Хасът, да му помогнат на него, бедния и прост старец!… Защо влачеха те доброволно такива товари и защо отиваха заедно е него, окаяния, към Бузлуджанската голгота.

Поп Иван бе запопен преди 30 години в родното си село, след като научи при един калугер в Сопотския манастир Наустницата и Псалтира. А толкова много се бе страхувал той, простият старец, вчера и снощи, цялата нощ!… Сега изведнъж той почувства, че доби сили и увереност, че ще може да се изкачи на Бузлуджа.

— Какво носите в тези големи торби? — запита по пътя той.

— Бяло платно, дядо попе — отвърна пак голямата. — Да обвием телата на умрелите.

Поп Иван сега наистина спря от изненада.

— Нима ти си научила и това… там… че те лежат… съвсем голи от два дни?…

— Има си хас, щом са се били с турци! — отвърна едрата жена.

Поп Иван наведе главата си, която леко се тресеше, и се замисли. Навярно някой неин близък трябва да е паднал убит на Бузлуджа и когато е научила, тя веднага е тръгнала на път.

— Така трябва да е — каза гласно той, както често си приказват старците. — Не се сетих досега да те запитам, света майко. Някой твой роднина ли е паднал на Бузлуджа?

Евпраксия се спрепна за миг и го измери с един страшен поглед.

— Ако питаш, аз не зная кои са паднали там — каза тя. — Познавам само войводата Хаджи Димитър. Но там са паднали хора, много по-близки от роднини на мен, на теб и на сестра Ефросиния. Наши братя българи лежат посечени на Бузлуджа!…

Неочаквано една отделна, голяма сълза се търколи по бузата й. Тя веднага се обърна и тръгна напред, като ускори мъжките си стъпки. Поп Иван почти затича след нея.

— Аз зная вече кои са били с войводата Хаджи Димитър — каза той, за да й угоди. — Зная кои са били и с един друг войвода — Караджата.

И той й разказа за списъка на четата и за останалите книжа, които съхраняваше.

— Срещна ли в списъка името на Дякона? — изведнъж го прекъсна Евпраксия.

— Кой Дякон? Такова име нямаше.

— Васил Иванов Левски, наричан още Дякона.

— Н…не, такова име нямаше.

— Да, така ми казаха и на мене, въпреки че твърде много се учудвам — заключи Евпраксия.

— Защо се учудваш ти толкова за този дякон?

— Защото той е един от онези, които загинаха на Бузлуджа.

Поп Иван разбра, че Евпраксия твърде добре познава тези хора.

От своя страна игуменията забрави за него. Тя продължаваше да крачи с тежките си мъжки стъпки и мислеше, че от една година вече няма никакво известие от Дякона.

Преди много месеци тя научи, че Сърбия е възприела от граф Игнатиев руската идея за образуване на обща югославянска федерация на Балканите. За тази цел в Белград била открита военна школа за южните славяни. В нея влезли всички родолюбиви синове на хървати, словенци и българи, прогонени от своята родина.

Казаха й, че в новата легия се е записал и Васил Иванов Левски — Дякона.

Не беше ли той същият този, когото тя скри преди няколко години в метоха като беглец от Сърбия, разочарован боец от Първата българска легия, който й каза:

„Ние трябва да се освободим сами! Помощ не можем да чакаме от никого!“

Каква надежда за освобождение е съзрял в новата сръбско-руска идея?

Отначало обучението вървяло добре. Пеели се открито патриотични песни и се говорело само за война. Българите и част от сърбите трябвало да се освободят от турци, хърватите от маджари, словенците от австрийци.

В разгара на надеждите и приготовленията княз Михайло се отвърна от русите. Заплашен и едновременно съблазнен с големи обещания от унгарския външен министър Андраши, Михайло отхвърли идеята за балканска федерация. Войниците, събрани и обучавани в легиона на военно изкуство, което трябваше да употребят в бой за свободата на своето отечество, станаха неудобни, излишни. Те вдигнаха бунт. Станаха опасни. Изгониха ги. Тези, които се опитаха с оръжие в ръка да навлязат на чети и се бият в България, бидоха арестувани от новото сръбско правителство.

До игумения Евпраксия в Горния метох достигнаха разни слухове: единият, че Дякона лежи тежко болен в Белград. Другият — че се опитал да мине сръбско-българската граница при Зайчар, но бил арестуван от сърбите. След няколко дни той бил пуснат на свобода и веднага заминал за Влашко. Какво е правил в едно време, когато разбунтуваните ученици на белградската военна академия масово са минали във Влашко и постъпили в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа?

Добре обучена военно и добре въоръжена от влашките българи, четата на Хаджи Димитър и на Караджата влезе в България. Евпраксия научи това, когато четата се биеше в белочерковската кория.

Дойде поражението в Канлъ̀дере, а след него Бузлуджа!

Още миналата година, като вървеше из Балкана с четата на Панайот Хитов, Дякона й каза:

— Времето на четите свърши!

Къде е сега Дякона да я види как се възкачва на Бузлуджа?

Сестра Ефросиния се беше превила надве под своя тежък товар и с опънат врат теглеше нагоре по стръмната пътека. За първи път Евпраксия виждаше нейното сухо лице пламнало от червенина и оросено от сгорещяване. Сега можеше да се каже, че за първи път сестра Ефросиния изглеждаше хубава.

— Метни торбата си на гърба ми! — обади й се тя.

Младата калугерка трепна като събудена, отривисто поклати глава и продължи да влачи своя товар:

— „Онези там“… преди няколко дни не са се качвали по-леко натоварени със своите оръжия от нас. След туй те са удържали петчасов бой срещу цяла войска!

— Сестра Ефросиния говори много умно — с треперящ от умора, старчески глас проговори отец Иван. — Нейните думи са ободрителни за грешници като нас. Те са като извор за жаждущия в пустиня!

— Сестра Ефросиния е един добър войник на нашата вяра! — гръмогласно заяви Евпраксия.