Яна Язова
Левски (158)

6. Барикадите

Три дена преди фаталната развръзка отидох на портата „Ла Мюет“, която командваше Домбровски. Видях го отдалеч да стои на вала и да размахва шапката си към Булонската гора. Домбровски се шегуваше с версайлците, като ги поздравляваше, додето куршумите пищяха около него. Въведе ме в замъка, където бе наредил една от квартирите си. Всички стаи бяха продупчени от куршуми, но той ме покани да се настаня удобно при него. Каза ми, че нито един от адютантите му не е бил пощаден от куршумите по-дълго от 8 дена.

Часовоят от Белведере се втурна при нас и му съобщи, че караулното помещение е отнесено от граната.

— Стойте по местата си! — извика Домбровски. — Ако не ви е съдено да умрете там, няма от какво да се страхувате!

Когато часовоят излезе, той се обърна към мене и каза:

— Не получавам вече никакви подкрепления от Военното министерство. Ние нямаме никаква възможност да се съпротивляваме. Нашата борба е загубена.

Той ме изведе през Паси до Сена и ми показа изоставените валове. Големият виадукт бе сринат. На мястото на железопътната линия зееха дълбоки черни ями, от които стърчаха части на разрушени бронирани локомотиви.

На прощаване той ме запита:

— Какво смяташ да правиш?

Аз му отговорих:

— Да умра на барикадите!

— Това ще стане утре или другиден! — каза той. — Тогава ела на барикадата на Мира. Нея ще командвам аз. Тя е една от главните барикади и ще пази Монмартър. Ако падна преди теб, ти ще поемеш командването. И докрай!… Нали знаеш?… Твоята задача ще бъде да държиш докрай и да паднеш последен!

На 21 май Домбровски изпрати телеграма до Комитета за национална отбрана и до Военното министерство:

„Версайлците нахлуха през портата Сен Клу. Аз взимам мерки, за да ги спра. Ако можете да ми изпратите подкрепления, отговарям за всичко.“

И този път подкрепления не бидоха изпратени.

На 22 май в зори се даде тревога. Камбаните и барабаните биеха из целия град. Заповедта бе:

„Всеки в своя квартал! На барикадите!“

„Часът на революционната борба удари!“

Другари, започнаха ония паметни 7 дни, които примириха всички вражди в Комуната и заличиха нейните грешки, като ги измиха с нейната кръв. Под непрестанния гърмеж на топовете, при светлината на опожарените си жилища другарите се търсеха от барикада на барикада в реки от кръв. Когато една барикада паднеше, леко ранените борци прибягваха до друга, за да намерят смъртта си върху нея.

Домбровски защищаваше Монмартър, като се биеше разярено на всички страни. Аз бях зад него, когато една граната го удари в гърдите. Пренесохме трупа му в Градския дом. По пътя борците от барикадите му отдават военни почести с оръжието си. Мнозина от тях плачеха. Други от тях за миг оставяха поста си и слизаха при него да го целунат.

Веднага се върнах на барикадата, за да изпълня неговата заповед. За жалост аз не паднах последен. Подир четиричасова борба отнесоха ме в болницата смъртно ранен. Нашата барикада паднала привечер. С нея версайлците превзеха Монмартър.

Това, което се разправяше в болницата, бе, че за 7 дни в парижките гробища били издадени 17 000 разрешителни за погребения. Научихме, че жертвите на съдилищата през тези дни се погребвали в братски могили без записване и формалности. Други били хвърляни в градските канали или засипвани в крепостните ровове.

Разправяха, че през тази седмица в Париж са дадени 30 200 жертви, че водите на Сена са почервенявали, че в много улици труповете преграждали пътя на минувачите и ги гледали с вцепенените си очи, че вън не може да се диша от миризма на трупове и кръв, че градът е изпълнен с милиони мухи и умрели птици. Един от пазачите ни се върна от града и каза: „Труповете се срещат навсякъде, струпани на купове като тор.“

И все пак всички ние, които бяхме останали живи по болници, затвори и съдилища, завиждахме на тези трупове от сърце, като обущаря Тренке, който каза пред съда: „Моите другари ме изпратиха в Комуната. Аз не жалех своя живот. Аз бях на барикадите и съжалявам, че не ме убиха.“ Или като комунарката Луиза Мишел, която каза: „Аз отдадох своя живот в служба на потиснатите и онеправданите и съм готова да поема отговорността за всички свои действия. Аз отхвърлям всяко снизхождение!“

Малцината като мене, които успяха да се измъкнат от кървавите нокти на този ад, до края на живота си ще оплакват участта на останалите живи комунари. Защото колко трудно е да останеш да живееш без близки, без другари, без свобода, без деятелност, без идеал!…

Другари, те изпълниха достойно своя дълг! Нашият дълг сега е да се борим докрай! Да се борим за тяхната свобода! Да се борим за техния идеал!…

Настъпи тежко и мрачно мълчание. По едно време Шапченко го наруши с намръщения си глас:

— Каква катастрофа, Сергей Генадиевич!… В този ад, който ни описа, надали ще остане един комунар, който да каже някога: „Свобода, братство, равенство!“

— Но все пак — пламенно извика Нечаев — Парижката комуна е това, което каза Лавров: „Зародиш на една диктатура на пролетариата!“ На нея трябва да се гледа като на един опит на световния пролетариат да се освободи.

— Много скъпо ни струва този опит! — изръмжа Шапченко.

— Парижката комуна не е само нашият пръв опит — с усмивка отвърна Нечаев, — тя е и нашата първа победа.

— Победа!… — почти изрева Шапченко, но веднага се овладя, намръщи се и прибави отчаяно: — Една добра загубена победа!

— Шапченко — каза Христо Ботев, — първата крачка най-трудно се прави. Най-трудно се печели първата победа! Парижката комуна рухна, но кой може да каже, че стените на нейните кули не са се издигали сред Париж?