Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Очакване в Михалци

Когато Дякона пръв път влезе в село Михалци, той запита къде живее поп Стефан. Този ден поп Стефан пак чакаше някого да дойде от Горни турчета. Очакваният беше Дякона. Той бе наредил малко събрание в църква и понеже Дякона се бавеше, излезе да надникне от черковната врата по пътя към съседното село. Появата на Миткалото с неговата подвижна книжарница пред черковната врата го изненада, но не го озадачи. С Миткалото те се познаваха отдавна и той отдавна знаеше, че пожълтялата капа на този светопреображенец се мяркаше всъде, където мирише на бунт. Многозначителният поглед, който размениха с него пред вратата, и загриженият поглед, който хвърли към Горни турчета, му подсказаха, че Миткалото е предизвестен за идването на Дякона и със същото нетърпение го очаква пред черковната врата на михалската черкова.

— Слушай, отче Стефане — обърна се към него отче Матея, — кога ще изградите най-сетне вашето читалище? Не ви ли е срам, че Горни турчета ви изпревари?… Не забравяй, че ти ми се врече аз да му стана кръстникът.

— Скоро ще покрием сградата, отче Матея, скоро — отвърна поп Стефан. — Не забравяй, че тя не е каква да е работа, а на два ката. Такава сграда лесно се не прави. В нея ще се помещава новото училище и читалището, за което ти ратуваш от толкова години.

— В Горни турчета аз съм кръстникът на читалището — каза отче Матея — и го кръстих „Селска любов“, а вашето съм намислил да кръстя „Съединение“, защото само в съединението е нашата сила.

Двамата отново отправиха погледи към Горни турчета.

Да не се е случила някоя пакост или Бачо Киро е задържал Дякона със своето прочуто сладкодумие?…

Бачо Киро наричаха в цялата околност известния учител в село Горни турчета Киро Петров. Той беше човек обичлив и приказлив. Макар и да говореше тихо, говорът му беше енергичен и обаятелен. Сам Бачо Киро, макар и кротък човек, пленяваше всекиго с особените изрази на самоотверженост, храброст и прямота, които проявяваше с внезапен устрем.

Мнозина разправяха, че той е добър стихотворец, писател и хронограф. Първият негов литературен труд „Описание на село Горни турчета“ се готвеше да излезе вече на бял свят.

Всички разправяха, че Бачо Киро обича да странства, въпреки че досега бе предприел само един излаз от Горни турчета до Света гора. Това той направи с десетина селяни, всички на коне, през 1857 година. Десет години подир това поклонение той прекара като учител в Горни турчета, но никой не му вярваше, че върши това с миром и ще доседи докрай.

Тази мълва за себе си Бачо Киро дължеше до голяма степен на своя баща Петър, който бил селски говедар в Горни турчета. Един ден той се сбогувал с жена, деца и тръгнал да скита от град на град и от село на село, като ставал говедар, свинар, овчар, свещеник, извършвал разни треби, при които събирал жито, хляб и пари. Той бе умрял отдавна в чужди край, но неговата съдба оставаше да виси като прокоба върху главата на сина му Кира. Селяните откриваха неговото неспокойствие в Бачо-Кировите очи. Кроткото и тихо лице на Бачо Киро им се виждаше белязано със знака на бурна съдба. След много години всичко онова, което се случи с него, науми на селяните колко са били прави техните опасения.

Но през това време Дякона можеше да намери в лицето на Бача Кира само един отзивчив до самоотверженост слушател на своите свободолюбиви въжделения. Искрата, която той подхвърли в лицето на Бача Кира, пламна в неговите неспокойни очи. Бачо Киро веднага изказа готовност да поеме неговата идея и да превърне себе си в стожер на неговия идеал.

Поп Стефан от личното си общуване с Бача Кира знаеше, че с него може да се говори неуморно дълго време и закъснението на Дякона нямаше да се превърне в страх и после в ужас, ако по това време в селото не нахлу едно отделение конни заптии, които идеха от Долни турчета. Всички конници изглеждаха опрашени до уши, дълго препускали по междуселски пътища, невесели и което е най-лошото, гладни. Поп Стефан побледня и отново размени поглед с отче Матея. За Миткалото бе вече късно да събере своята подвижна книжарница, да се метне на гърба на червения кон и да полети към село Горни турчета.

Водачът на заптийското отделение се взря в сипаничевото лице на отче Матея, сякаш се мъчеше да открие друг образ под тази шарена от болест маска.

— Какво правиш тук? — запита грубо той.

— Продавам на простите селяни черковни книжки, аго — смирено отвърна Миткалото.

— Тескере!

Отче Матея бръкна в одърпаното си расо и му подаде тескерето си. Заптието внимателно го разгледа и след като му го върна, впи ядосани очи в лицето на поп Стефан. Него той познаваше отдавна.

— Мина ли през вашето село един, който се прави на поп, но не е поп, един разбойник на име Васил, когото наричат Дякона? — запита той.

— Не е идвал такъв човек, аго — хладнокръвно отговори поп Стефан. Тръпки полазиха по гърба му при мисълта, че всеки миг по пътя от Горни турчета можеше да се зададе конникът, когото досега бе чакал с такова нетърпение.

— Иди кажи на селяните да ни изнесат нещо хубаво за ядене! — заповяда заптието.

Поп Стефан се съживи, огрян от лъча на една малка надежда.

— Няма ли да слезете от конете си, аго, и да си починете в някоя къща, където ще можем добре да ви угостим?

— Не! — ядосано извика турчинът. — Изнесете бързо тука най-доброто, каквото имате за ядене, ние ще го изядем на крака. Трябва да се радвате, че Дякона ни кара да търчим от село на село, иначе бихме останали у вас и без да ни каните. Знаем, че вие михалчани сте богати и че готвите добро ядене.

Когато заптиите хвърлиха празните торби, от които всичко бе изядено, на земята и се метнаха на конете си, вместо да се върнат, откъдето бяха дошли, те с възобновени сили полетяха към Горни турчета.

Поп Стефан побледня като мъртвец и запита с очи отче Матея: „Какво ще правим сега?…“

Той неволно си спомни онзи висок, мрачен мъж, който седеше на камъка пред черковната врата, и обърна глава да види още ли е там и ще го чуе ли, ако проговори на отче Матея. На това място обаче нямаше никой.

— Този кога е изчезнал, без да го видя? — учудено запита той.

Отче Матея се хвана за пожълтялата калугерска капа и помисли гласно:

— Дали не беше някой техен шпионин? Дали той не им посочи пътя към Горни турчета?… Отче Стефане, ние трябва да намерим този човек!

Той се впусна и с удивителна бързина разгледа цялата околност, но човекът и сивото магаре бяха изчезнали без следа.