Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

11. Други

— Наблюдавам тука неколцина — отвърна Евпраксия. — Например брата на учителката Анастасия[1], който живее при нея. Казва се Атанас Узунов. Буен млад човек, слаб и висок, с дълга коса, като младия Ботев, само че рус като тебе. Някои ми разправят, че младият Узунов бил най-красивият момък в Калофер, но ако питаш мене, аз предпочитам Христо Ботев. Като видя как този Атанас носи едно дълго кърмъзено палто и маха дългите си бели ръце, додето Ботев гледа като пламенен мъж и ходи стегнато, като че ли е железен. Което е добро у него, аз му го признавам, ако и да се ругае с мене.

— Нещастието на младия Узунов трябва да се състои в това, че се е отнесъл достатъчно почтително към тебе като благовъзпитан младеж — засмя се Дякона. — Горкият, той не е знаел какво удоволствие щеше да ти достави, ако кажеше: «Здравей, старо плашило!»… — или нещо от подобен стил.

— Може и да е така — заяви Евпраксия, — но моето убеждение за Атанас Узунов е това, че той няма да умре с пушка в Балкана.

— Добре! — каза Васил Левски, като записа името на Узунова в своя бележник. — Когато дойда, ще искам да го видя и да говоря с него. Друг?…

— Аз имам голяма надежда в малкия Никола Деличев, когото ти видя днес в класа на Серафима — усмихна се Евпраксия, защото си спомни забележката на Дякона — Той е най-големият син на вдовицата на дядо Стоян Делича, когото турците заклаха в гората. Наши съседи са. Тяхната бедна къщица се вижда кацнала на юг от метоха. Никола израсте пред моите очи, като помагаше на майка си в домашната работа и с голямо нежелание дохождаше сегиз-тогиз да се учи в метоха. Обаче аз видях под неговата чорлава коса буден ум и това хлапе ми хареса. Веднъж отидох у тях, пипнах го за вратлето и го изтърсих като коте в метоха. Той пискаше, гледаше ме с опулени очи и не можеше да си вземе дъха. «От днес нататък всеки ден ще учиш! — заявих му аз. — Иначе ще ти откъсна главата! Майка ти е бедна вдовица, не храни нито една овца и от овчар няма нужда вкъщи!»

Искам да ти кажа, че насила го довлякох в метоха да го направя човек. Малко е сухичък, но това е от недояждане. Подир него има още три гърла. Колкото и да му давам жито от манастирското, не мога да го угоя. От някое време виждам, че нашият Никола започна да се катери по бялата стълба на «Св. Архангел» и да пита за дяда си Хрисанта.

— Какво правиш ти час по час при беловласия орел на срещния хълм? — питам го аз.

А той, хлапакът му ниеден, се чеше по врата и ми отговаря наивно:

— Дядо Хрисант ме изпрати да му купя малко зърна за пауните му, госпожо.

— Колкото често им купуваш зърна, сигурно ги гоиш — заключих аз. Той наведе глава и си отиде, без да ме погледне, защото го е срам да лъже в очите духовната си майка. Оттогава не съм го видяла да се качва по бялата стълба, но съм сигурна, че той заобикаля хълма и през гората се вмъква в черковата.

Хората започнаха да ми подумват, че лош храненик съм си взела и че големият син на вдовицата Деличова не върви по правия път. Другари му били все женени хора и познати хайдуци като неговия съсед Васил Гайдаджията и бай Иван Мархолев талигаджията.

— Добре, че ми спомни техните имена, да ги запиша в бележника — каза Васил Левски.

Евпраксия го дочака да запише с тайни знаци трите имена и продължи:

— Сега Никола следва курса на Серафима и досега той е нейният най-редовен и най-добър ученик.

— Влюбен хлапак! — усмихна се Дякона.

— Сега ще те запитам, ти как позна от пръв поглед, че моят хлапак обича Серафима?

— Познах го не от пръв поглед, а след известно наблюдение — отговори Васил Левски. — Старият даскал в Карлово Райно Попович ме научи на едно стихотворение, по което древните гърци познавали любовта. Написала го гъркинята Сафо. Още го помня как чукаше с крак по дъските и махаше под носа ми с пръчката:

Щом те видя… езикът ми изсъхне;

тънък пламък под кожата ми запълзи,

изпълва тежък мрак очи ми: ушите

глухо бучат ми.

Пот студена ме избива: нозе ми

се подкосват; ставам по-жълта от

вехката трева в полето; свест ми се вие;

замирам…[2]

Тези признаци на любовта се появиха накуп върху лицето на хлапака, когато той отправи очите си към Серафима.

Евпраксия учудено заклати глава и се усмихна.

— Странен човек си, Дяконе — каза тя. — Както пчелата събира мед и го носи в кошера си да пълни килийка подир килийка, тъй и ти пълниш ума си с познания и впечатления, които вадиш от мястото им и използваш при удобен случай. Нищо, което е казано на тебе, не е казано на вятъра, нищо, което си научил, не се губи.

— Благодаря за доброто мнение, което имаш за мене — усмихнато й кимна Васил Левски. — Моята задача е трудна, а отсега нататък ще стане още по-трудна. Да убеждавам и събирам хората в името на една света идея. Какъв е залогът за нашия успех? Техният живот! Аз се виждам принуден да събирам голям опит, за да не хвърля нахалост живота им. Кой ще тръгне с мене, ако не спечеля неговото доверие? Самият мой живот е пълен с опасности и аз съм принуден да внимавам и постоянно да бъда нащрек. А едни постоянно отворени очи много работи виждат.

И тъй, да се върнем към малкия Никола Деличев. Серафима да го въведе в работа, както и да задържи младия Ботев от преждевременни разправии.

— Боже опази да заработи едновременно с двамата! — извика Евпраксия. — Ти не можеш да си представиш каква омраза блясва в очите на Делича, когато види, че Ботев пак се е изправил сред двора с книга под мишница и разговаря със Серафима. Той започва да се върти около тях като малко куче, което прави кръгове и ги стеснява, додето се хвърли и захапе.

— А Серафима не го ли вижда?

— Вижда го, но се смее. «Той сега се мръщи и страда — казва тя, — защото е момче, но когато стане мъж, ще ми бъде благодарен, че съм го търпяла.»

— Твоята Серафима е една опасна кокетка — предупредително я погледна Дякона.

— Тя не знае, че е твърде красива — примирена с това обстоятелство, заключи игуменията.

— Не се надявам, че ти като духовен глава на манастира си й дала да разбере, че подобни мисли в главата на една монахиня са непристойни и грешни.

— Не мога да стана смешна в очите на една учена жена, която е имала из широкия свят прекрасни мъже за свои поклонници, но доброволно се е отвърнала от тях и затворила в манастир при една свадлива и проста жена като мене — заключи Евпраксия.

Васил Левски я потупа по рамото и прибра бележника си.

— Серафима не може да предотврати обожанието на хлапаците, които я заобикалят, нито грешните мисли на мъжете, които я виждат тук, в манастира, или вън из града — продължи тя. — Ние, монахините от Горния метох, не сме кармелитки. Нашето лице е открито и ние влизаме в постоянен допир с външния свят. Самата Серафима разсъждава твърде естествено по тези въпроси. Тя ми каза веднъж: «Красивото лице навсякъде събужда любов.»

Аз, която съм предпазена по рождение от такава опасност, никога не бих могла тъй студено да изрека това заключение, което наглед ти се вижда просто. Ти не мисли, че леля ти Евпраксия току-тъй ще пусне едно агне между вълци.

— Преди да замина, аз искам да говоря със Серафима — каза Дякона.

Бележки

[1] Анастасия Узунова дошла в Калофер към края на 1869 г., пратена от баща си при роднинското калоферско семейство на Василаки Морфов. Н. Начов в споменатото по-горе свое съчинение пише, че «занятието й в училището било повече за залисване и може би — даром». После отишла в Пловдив като възпитателка в къщата на Хр. Гешов. (бел. П.В.)

[2] Преводът на стихотворението «Любовна болка» от Сафо е на Александър Балабанов. Яна Язова го предава с известни съкращения. (бел. П.В.)