Яна Язова
Левски (111)

19. Един войник от невидимата войска

През един горещ августовски следобед в хана на братя Хаджидечеви в Стара Загора бе тихо. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Един възрастен мъж седеше зад тезгяха в празната кръчма на хана. Той седеше тихо, но беше буден. Опрял голите си ръце на хладната тенекия, той гледаше в празната кръчма и мислеше: всичко спи, пътниците в хана, животните на двора под сянката на астмата, мухите по напечените прозорци, по които току-що е отминало слънцето.

Този мъж в кръчмата, който мислеше така, бе големият брат Хаджидечев на име Димитър.

… Всичко спи — продължаваше Димитър, — само моят брат Георги язди в горещия подиробед някъде… Ако го запитам, ще ми отговори накратко: „Обикалям!“… По-малките братя винаги са по-свободни, по-високомерни, по-разглезени от своите батьовци. Георги винаги е бил у дома детето, докато аз съм бил винаги мъжът. А къде „обикаля“ Георги!… Мене той мъчно може да излъже. Той препуска по следите на едного… Дякона! Следите на Дякона обаче се появяват едновременно по всички краища на голямата Старозагорска област. Когато Георги улови някоя следа и се спусне с коня си нататък, той получава на мястото един и същи отговор:

„Дякона беше вече тука и замина.“

Тогава нещастникът обръща коня си и хуква по-нататък.

Ако го запитам защо гони като луд Дякона, той или ще се нахвърли върху мен, или ще се разреве от мъка пред очите ми, което аз още по-малко мога да понеса, защото отдавна виждам как червеят на недоволството уголемява все повече и по-застрашително своята работа в братовото ми сърце, как го съкращава все повече и повече, а Георги става все по-сух и мрачен, което напоследък аз понасям много зле. Тъй че кое трябва да предпочета, Георги да препуска из Старозагорската земя, без да помисли, че е оставил само хана на моите ръце, без да се грижи за моята умора, за моето слабо сърце, за моите ревматични колена, да гони седмици наред една сянка, която наричат Дякона, или да седи сега на една маса пред очите ми, да криви мрачния си образ и да свива вежди като истински нещастник?

Не, хиляди пъти по-добре е да яха коня си на свобода и да гони вятъра. Да, свобода!… Като казвам свобода, аз мисля за Георги. Веднъж го запитах: „Какво ти е, малко момче? Да не си болен?“ А той ми отговори: „Болен съм за свобода!“

Георги има всичко, всичко, каквото може да пожелае един приличен момък в Стара Загора. Имот, пари, чест и едно прилично лице, което може да привлече всяка здрава хубава жена, за да му стане стопанка и му народи добри деца. Но и Георги намери нещо, което да му липсва: свобода! А това стана, защото всекиму непременно трябва нещо да липсва, за да няма човек мир на земята. На Георги липсва свобода, защото аз съм се погрижил той да има всичко друго в изобилие.

Димитър можеше още дълго време да продължава този ред на мисли, защото Георги му причиняваше напоследък големи грижи, но мислите му бидоха прекъснати от внезапното появяване в кръчмата на един млад и светъл мъж, който влезе в хана, наметнал на ръка новото си пътно палто.

Дрехите на младия човек бяха нови, ушити по последна европейска мода, ризата му бяла, като че ли току-що я беше взел от най-добрата гладачница на града. Димитър с един поглед го оцени да е някой голям търговец и доколкото му позволяваха това ревматичните колена, скочи да го посрещне с внимание и любезни поклони.

— Аз съм търговец на агнешки кожи — каза любезно светлият хубав мъж. — Ето тескерето ми. Дайте ми една стая, колкото се може най-тихата. Ще пренощувам тук. От работата ми зависи да остана за по-дълго време.

Димитър отново се разкланя и поведе големия търговец по широката дървена стълба към горния етаж, където бяха стаите на хана. Той го отведе до самото дъно на коридора и му отключи вратата на една голяма прохладна стая.

Пътникът закачи новото си пътно палто на закачалката и веднага нареди върху масата някакви книжа и листове с намерение незабавно да се залови за работа. Димитър почтително затвори вратата на стаята и се върна към своето място зад тезгяха в кръчмата на хана.

— Ето един, който не спи — каза той, като погледна старата мъртва тишина наоколо. — Буден момък, навярно добър търговец, който ще напредне твърде много в търговията. Колко бих се радвал, ако нашият Георги поне от малко приличаше на него!…

Тъкмо се готвеше да разхлади голите си ръце, като ги сложи върху хладната ламарина на тезгяха, той биде стреснат от един нов гост, който стремително нахлу с коня си в двора на хана, хвърли се от седлото на земята, като хала блъсна вратата и връхлетя в кръчмата.

— Братко! — извика Димитър, стреснат от бурното възвръщане на своя брат и неприятно изненадан от неговата външност. Георги приличаше на беглец, мръсен, опрашен, окалян, със сламки по дрехите, с разбъркани косми на главата, с изхвръкнали очи, които издаваха блясък на отчаяние и преумора.

— Дойде ли преди малко в хана един човек млад… рус? — с трескав глас го запита Георги.

— Дойде… защо? Един добър търговец на агнешки кожи.

— Какъв?… Млад, рус, лице обло, изпито, очи сиви, почти сини?…

— Да, такъв… братко, какво ти е?…

Димитър се впусна към своя брат, за да го подкрепи, защото Георги политна върху една маса.

— Поседни, братко, почини си!

— Къде е той?… — с примрял глас запита Георги.

— Току-що го оставих горе в стаята за най-добрите гости. Какво има?

— Брате Димитре!… — прошепна с изсъхнали устни Георги. — Този човек е Дякона!…

Димитър се стъписа дали брат му не е полудял, дали не бълнува този Дякон и у дома си.

— Това е един добър търговец на агнешки кожи, братко!

— Не, това е Дякона! — отвърна Георги… — Цял месец препускам по неговите дири, брате Димитре, а най-сетне да го стигна у дома!… Защо не послушах простите селяни, които ми казваха: „Върни се у дома си, Георгие, Дякона непременно ще дойде у вас. Дякона е във всяка българска къща!…“

— Нима дотам стигнахте вече? — запита смаян Димитър. — Братко, накъде?

— Отивам да го видя, додето не е изчезнал отново!

— Не го безпокой!

— Защо?

— Той простря на масата книги и листове да пише…

— Зная… на тези листове той записва своите войници!… Ще отида да запише в своята войска и мене!

— Загубен е!… — отчаяно прошепна Димитър и когато Георги се загуби нагоре по стълбата, той с разтреперани нозе се върна да седне на своето място зад тезгяха.

Тяхната кръчма сега му се видя още по-пуста и празна, сякаш невидимата войска наедно с брата му бе отминала вече напред в живота, напред в сражението за свобода или смърт, а той стоеше вече самотен и изоставен в опустялото старо гнездо.