Яна Язова
Левски (147)

1. Едно домашно огнище

В околностите на Браила имаше една тясна, малка, много одимена кръчма. Неин стопанин бе калоферецът Миху. В началото на седемдесетте години на миналия век за бедните власи талигари и хамали не можеше да се намери в Браила място по-любимо от нея.

За да стигнат до ниската дъсчена врата на кръчмата, тези ревностни почитатели на Диониса трябваше да губят налъми или терлици в море от прах, а през останалите три годишни времена да оставят с добро сърце скъсаните си калеври в несполучливо прескочения кален улей, изпълнен с тлъста, бавно и едва забележимо течаща тиня, в която попаднал предмет биваше погълнат като в тресавище. Когато се виждаха обаче спасени върху пейката на Михувата кръчма, такава загуба ги докарваше в особено весело настроение, защото им даваше повод да пият двойно за нея.

Нисковисящата газена лампа, оплюта от мухи, осветяваше до късно през нощта техните космати, разкривени от веселие лица, техните умокрени от вино бради, над които се разтваряха устни, за да разкрият воняща на тютюн и алкохол беззъба кухина или някоя, в която все още стърчаха два дълги и жълти като сяра зъба.

Мебелите в тази кръчма бяха малко и недостатъчни за многобройните редовни клиенти, но затуй те привикнаха да се свират един до друг на четирите дъсчени пейки, поставени от двете страни на две дълги и голи маси. Те намираха, че така им става по-топло, по-уютно и много по-весело, сякаш веселието се предаваше от рамо на рамо, свързваше ги в една обща верига, караше ги да се тресат от един общ смях или с едно общо извикване да подскочат на пейката, което означава гняв, неодобрение или възторг.

Беше лятна вечер в началото на месец юни, когато тази весела дружина от стари познати завари в ъгъла на кръчмата един непознат човек. Той приличаше на чужденец, висок и едър красавец с лъскава брада и къдрава коса, също така лъскава и черна, която хвърляше отблясъци на светлината. Този мъж въпреки скромното си облекло изглеждаше човек с образование и не само за туй, че държеше пред очи една дебела книга и внимателно четеше в нейните редове под мъждивата и несигурна светлина на лампата. Неговата интелигентност се излъчваше от целия му образ, твърде бледен, с огнени черни очи и високо бляскаво чело, което го издаваше, че е учен мъж. Цялата външност на този чужд човек не хареса на преносвачите румъни, които бяха дошли да оправят смазаните си от товари плещи в кръчмата на Миху, нито талигарите, които цял ден бяха дърпали мършавите си коне, годни само да ги заколят и хвърлят месото им на кучетата. Какво диреше този господин между тях и защо бе дошъл да чете тук, където те ще викат, ще пеят, ще ругаят живота, ще разливат чашите си и, с една дума, ще се веселят? Какво да правят с него?… Той само ще им пречи.

За да му покажат, че тук при всички безкнижни и весели хора не се чете, старите другари заръчаха повече вино от всеки друг път, препълваха чашите и доволно разливаха виното по масата, тъй като им беше приятно да гледат локви вино и да топят скъсаните си лакти в него. Те очакваха, че тази винена локва, която достигна до книгата на учения мъж, ще го накара да скочи от масата и да избяга навън, обаче това не стана. Той вдигна тежкия том, с голяма лекота го закрепи на силната си ръка и спокойно продължи своето занимание.

— Пардон, господине, тука не е добро място за четене! — провикнаха се лукаво захилени старите веселяци. — Виж, че сме ти измокрили книгата и дрехите.

— Пийте си! — отговори им приятелски чужденецът, като хвърли добро око на тях. — Вие не ме смущавате.

Така ли?… Че какво имаше да смути тогава господина дотолкова, че да го накара да стане от това място?

Старите хамали се побутнаха с лакът. Те бяха опитни в скандалите и уличната врява. Те започнаха да се тръскат на пейката и да викат, отначало хорово, на два баса, после се очетвориха с баритони и само след минута един креслив тенор взе пълно надмощие в техния концерт. Той нямаше нито един зъб в устата си и гръмогласно съжаляваше за това.

— Братя — надвикваше всички той, — какъв силен глас щеше да излезе от тая моя уста, ако върху двете си челюсти имах един-единствен зъб!

— Ти разправяше наистина как си загубил такива скъпоценни зъби — извика седналият срещу него талигар.

— Добре сте вие с кола и кон…

— Какво?

— Казвам, добре е да си талигар…

— Нищо не се чува в тая бъркотия!… Всеки пита и вика какво иска. А ония накрая какво пеят?… Истинска кучкарница!

— Казвам, че държах края на въжето със зъби — изкрещя тенорът — и мост… вървях по мост!… Стъпих накриво и товарът… бух в Дунава!… Краят на въжето беше в устата ми.

— Какво?

— Такова!… Наведнъж изплюх всичките си зъби.

— Ти, приятелю, си заслужил на родината!

— Не съм се бил, защо да съм заслужил?

— А къде ти са зъбите?

Тенорът отчаяно махна с ръка. И до утре да кряскаше, нямаше да се чуе и разбере какво е станало с неговите зъби. Талигарят го погледна като глух напрегнато миг-два в устата, после отчаяно се огледа и вдигна чашата си да се чукне с неговата.

— Кучкарница! — извика той.

Само непознатият продължаваше спокойно да чете, несмущаван от винената мокрота по масата, несмущаван от виковете, от разговорите, които достигаха до ревове и песни, каквито малко хорове можеха да изпълнят. Такива гласове de profundis познаваше само школата на хамалите и те се гордееха с нея.

Като искаха на всяка цена да му попречат да чете и да го махнат от очите си, един от леката категория, както наричаха циганите, черновеждият Чако, повечето крадец, отколкото носач в халите, грабна едно парче намокрен от вино вестник, в което бе довлякъл от пазара калните си репички, покачи се на масата и като обви с него шишето на лампата, започна да се криви и да чете. Неговите думи не можеха да се чуят от викове и смехове, които караха всички веселяци в кръчмата да се превиват и да си държат стомасите. Смееше се и старият Миху, излязъл из тезгяха, въпреки че не му ставаше много добре да се гаврят тъй пред очите му с неговия съотечественик.

Само той, смущаваният и обижданият по такъв начин от всички присъствуващи, а най-вече от циганина Чако, не се смееше, но като вдигна глава от засенчената книга и като хвърли поглед наоколо си, усмихна се.

Нито старите веселяци, нито Чако можеха да допуснат, че бяха вдигнали очите му от едни други образи на хора, живелите в 1789-а, извършили Великата френска революция, за която се пишеха следните редове:

„Под знамето на човешките права стоеше всичко, което беше животинско, брутално и долно в човечеството. Прославените й фигури не бяха салонни хора и нито един от тях не бе такъв, с когото бихме се ръкували.

Потокът на революцията, който искаше да очисти света, бе толкова мръсен, че само нечисти хора имаха желание да плуват в него… Но мръсната вода беше пак вода, която напоява и оплодотворява, и силата на живущите тогава все пак беше сила, която тикна света напред…“

Младият учен мъж гледаше Чако, гледаше старите веселяци хамали и талигари в Михувата кръчма и се питаше с какво и как бяха тикнали те света една крачка по-напред и от коя планина на напредъка извират неспирно нечистите води на тяхното веселие, и как с такива води биха напоили и оплодотворили света?…

Когато Чако се умори да се криви върху масата, сви мокрия вестник на топка и го запрати в шкембето на Миху, който успя да отскочи навреме зад тезгяха, ламаринената облицовка, на който по този час на нощта му служеше за бункер. Чако рипна от масата, гаврътна последната си чаша вино и се хвърли на мръсната земя да изиграе, както препоръча: „кьочек по корем“.

През това време младият мъж извади от джоба си парче хартия и като си подложи дебелата книга, започна да пише под ритъма на хамалските плесканици и Чаковия „кьочек по корем“.

Играта на Чако се показа тъй интересна на всички присъстващи, че те скоро престанаха да се дразнят от него. Дори когато късно през нощта тръгнаха да си разотиват, признаха пред себе си и помежду си, че благодарение на него бяха прекарали тази вечер по-весело от всеки друг път.

— А ти, Чако — викаха те, — никога не си играл такъв хубав кьочек. Откъде го измисли?

— Спомних си, че горката ми прабаба го играеше на прадядо ми, когато се напиеше до смърт — отговори Чако.

В омърсената, измокрена и оваляна кръчма останаха само чужденецът в своя ъгъл и стопанинът Миху, който се бе втурнал да позабърше разляното вино по масите и да прибере в една голяма кофа накиснати залъци от хляб, сирене и месо.

— Такива гости посрещам всяка вечер — вайкаше все той. — Мъчно се печелят пари на чужбина, приятелю!

— Да, мъчно се печелят — съгласи се чужденецът.

— Аз съм излязъл от Калофер толкова млад, кажи-речи, дете… Забравил съм тамошните хора. Порумънчих се тук, между тия цигани в Браила… Да, почти нищо не си спомням вече от Калофер — продължаваше да се вайка Миху, като се мъчеше да събере тук и там около него книги и вестници, разхвърляни върху глинения под на кръчмата. — Порумънчих се. Вярата си загубих. Родното си място забравих… Е, кой беше ти, как се казваше твоята фамилия?… А?…

Младият мъж, който седеше на пейката, отговори:

— Христо Ботев!