Яна Язова
Левски (80)

1. 1869

Тази година е четиристотин седемдесет и третата, в която българите са носили на главите си турски фес. Не се придържали в тази „наложителна мода“ само орачите, копачите и овчарите, които турците смятали за проста, изгубена рая. Дядо Начо от Калофер, след като напълнил с всякаква стока седем дюкяна на Тунджа, издигнал голяма къща на баира и станал дважди епитроп на черновата „Св. Атанас“, волею-неволею трябвало тази година непременно да се помири с фаталната нужда и да тури фес. Бивало ли такъв човек да носи шапка?… Един наблюдател^[1] на тази епоха, жител на град Калофер, пише:

„Шапки носеха, но за малко — някои калоферци, търговци по Сърбия, Влашко и Русия, като Иван Генков и Димитър Ко̀шната, но след като продадяха стоката, хвърляха шапките в долапа и нахлузваха червения фес; така страстите умирени и модата удовлетворена. Те бяха почтени, благонадеждни граждани с жени и деца. Пази Боже, някой младеж от новите да се мерне с шапка!… Повдигаше се цял източен въпрос в конака. А имаше и такива: скитаха неизвестно где цяло лято и към зимата се присламчеха късно някоя вечер в Калофер да се операт и избръснат, та да заприличат на честни хора… След 1–2 дена оглашеният гост се разхожда вече из улиците с нов ален фес… и сега всеки говори свободно с него…“

За да бъде фесът още такава необходимост за българите, можем да предположим, че Отоманската империя е била в разцвета си и че нейният султан е бил един могъщ владетел.

Султанът бе Абдул Азис и тази година е била осмата от неговото нещастно и бурно царуване, защото султан Азис бил преживял и потъпкал вече пет въстания в различните краища на своята държава. През 62-ра избухнало въстание в Черна гора, а същата година друго в Сърбия. Следущото въстание се разразило в самото сърце на империята, в Азиатска Турция, и траяло от 64 до 68 година, което показваше, че не само раята, но и правоверните имали повод за недоволство. В 1866 година огънят избухнал в Крит и горял две години — до 1868 година, когато станаха големите кръвопролитни боеве с Караджата в Канлъ̀дере и на Бузлуджа с Хаджи Димитър в българската поробена земя. Скоро и този пожар биде загасен немилостиво, но Цариградската порта научи, че тези бунтовници са били облечени, въоръжени и изпратени в Турция от една страшна революционна организация във Влашко, наречена комитет, която и занапред няма да остави турците на мира. Поради този таен и опасен за империята комитет турците започнаха да наричат и въстаниците комити. Хиляди заптии и тайни турски агенти плъзнаха из страната да дирят комити…

Бе изтекла една година от последната реформа на султан Абдул Азис. Тази реформа бе дала един подарък на раята — Държавен съвет под председателството на Мидхат паша. На седалищата в този държавен съвет седнали да решават българските съдбини 28 турци, 5 арменци, 2 евреи, един сириец католик и само един българин: хаджи Иванчо Хаджипенчович, председател на търговския съвет в Русе.

За Хаджи Димитър се знаеше твърде малко, а Караджата още бил неизвестен. Надеждите на тия, които жадували за промяна, за бунт, напразно били насочени към стария хайдушки идеал — Балкана. Обаче 1869 е годината, в която не е отбелязан никакъв дим на хоризонта.

От събитията на Бузлуджа е минало една година. Несполуката с Хаджи-Димитровата чета, която не намери подкрепа в населението, е голяма. Всички, които чакаха изход от погрома и градяха своето бъдеще върху османски развалини, се прибраха отчаяни в своите опустели домове.

Тази година е умрял Ламартин, който в своето забележително съчинение „Voyage en Orient“ дава следната картина из своето пътуване в България:

„На около една левга от града виждах да се издига сред полето една широка бяла кула, блестяща като пароски мрамор. Пътеката ме водеше към нея. Аз се приближих и като дадох на турчето, което ме придружаваше, да държи коня ми, седнах на сянка под кулата, за да дремна малко. Едва бях седнал, когато, вдигайки очи към паметника, под който се бях подслонил, видях, че стените му, които ми се бяха сторили, че са изградени от мрамор или от бял камък, са образувани от правилно наредени човешки черепи. Тези човешки черепи и лица, оголени и избелени от дъжда и слънцето, изцяло образуваха триумфалната арка, която ме подслоняваше. Може би имаше от петнадесет до дванадесет хиляди черепа. На някои от тях имаше коса, която като мъх или трева се вееше от полъха на вятъра. Планинският ветрец духаше остро и свежо и като навлизаше в безбройните кухини на главите, на лицата и на черепите, караше ги да свирят жално и да стенат…“

От времето, когато се е градила тази кула черепи, до 1869, върху която хвърляме този бегъл поглед, се мяркат редица въоръжени героични образи и битки за освобождение. Мамарчев носи знамето на 28-а година. Седем години по-късно Велчо Джамджията, богатият търговец от Търново, вдига българския народ на бунт — Велчовата завера. Подир него за десетина години са последвали въстанията в Поморавия и Видинско, Кулско, Белоградчишко, Берковско, Ломско, Кутловско, Пиротско, Нишко и Кюстендилско. Манчо Пунин от Бистрица на два пъти повежда голяма войска към Пирот и Берковица. И ако той не е превзел с пристъп тези два укрепени града, направил го е не защото войската му е била въоръжена с коси и брадви, а по настоятелните молби и увещания на турската власт, която му обещала големи правдини. Последвали браилските бунтове, които траяли две години. Видинското въстание станало в самото навечерие на Кримската война, която събудила в поробения народ бурни, обаче напразни надежди.

Парижкият мир налага в скутите на изстрадала майка България своето болнаво пеленаче Хатихумаюна, който в 1856 прогласява:

„Равенство с турците, народна българска войска, премахване на тежките данъци, унищожение на военни откуп и спахийството. Български народни владици и народна църква.“ Но фанатизираните и непросветени господари в никакъв случай не можели да допуснат, че занапред на гяурина няма да се казва „гяур“, че кучият син може да сложи царска униформа и да се нареди като стражар или офицер рамо до рамо с един османлия.

„Мюсюлманите се преструваха, че почитат волята на Михаил султана — пише за това време в спомените си Садък паша, Чайка Чайковски, полски дворянин, прекарал по-голямата част от живота си в емиграция на служба у турците — и уж се отказали от узаконените злоупотребления и от своите традиционни права. Затова пък те търсеха да възстановят загубеното, като правеха на християните хиляди неприятности, каквито законът не беше предвидил, но които властващата раса винаги намира начин да причинява на победените… Българите бяха товарните животни на това общество.“

Тъй като Хатихумаюнът не донесъл никакво подобрение в положението на българския народ, избухнали Димитракиевата буна и Капитан-Николовата завера.

Подир десет години настъпва времето на комитетите и четническата рицарска борба. Тайният съзаклет комитет през 1866 година в Букурещ, чиято рожба, родена една година по-късно — „Мемоар за съюз (дуализъм) между Турция и България“, — е предизвикала презрителна усмивка на устните на Високата порта в Цариград, четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, Добродетелната дружина на „старите“ в Букурещ и Българско общество на „младите“, което даде на България своята героична рожба — четата на Хаджи Димитър и Караджата, — всички те са творения на едно столетие бурно, в което черните облаци на накипялото недоволство се набират от всички страни на небето.

Но 1869 година настъпва безветрена, мрачна. Голямото напрежение съществуваше, но светкавица не блясваше на хоризонта. Последният гърмеж е чут преди година на Бузлуджа. Малцина са тези, които предчувстват, че тази голяма депресия е признак на освобождение. Депресията ражда експлозия. Колкото е по-силна първата, толкова по-силно избухва втората.

Никой не можеше да предположи още, че 1869 ще стане за народа „ab urbe condita“^[2]…

Повечето мислят, че народният дух е замъртвял. Ръкописната История на Паисий Хилендарски още през 1762 година свидетелства за това тежко и мрачно време. В не по-светло е излязла на свят първата печатна българска книга^[3]. Ако в 1824 година имаме първата учебна книга — „Рибният буквар“ на Петър Берона, а едно десетилетие след това „Взаимноучителните таблици“ на Неофита, йеромонаха Рилскаго, неговото „Изложение“, „Българска граматика“, „Буквар“, „Детоводство“, „Аритметическое руководство“, „Землеописание“ и пр., нови трудове и оригинални книги, като „Всеобща история“ на проф. Кайданов в превод на Анастаса Кипиловски, „Христоитията“ на Райно Поповича, „Български книжици“ на Василий Априлов, „Математическата география“ на Иван Богоров, „Любословието“ на Фотинова, „Поучителните речи“ на старите философи и на следната година, а именно 1843, фотиновото „Общо землеописание“, „Историята“ на Раича, по извлечение на Сапунова, и „Царственика“ на Мавробира Латинскаго, „Чюдесиите на Робенсина Крусо“ (от Даниел Дефо), побългарени от И. Андреов, „Райна, княгиня българска“ от Велтман, превод от Елена Мутева, „Езоповите басни“, „Душесловието“ на Константина Фотинова, „Баснословие Синтипи философа“, „Басните на Есопа“, преведени от Райно Поповича, „Предвестник Горскаго пътника“ от Г. С. Раковски, „Първите знания за деца“, „Горски пътник“ на Г. С. Раковски, „Нова мода календар“ на П. Р. Славейкова и неговата „Веселушка“, „Електрически телеграф“ на Христо Ваклидов и „Книжка за благонравието“, в която се казва как „трябва да се мъчим, щото първий поглед да ни прави обичливи“, „Древна египетска история“, „Робинзон“, „Чичева Томова колиба“, съчинена от госпожа Гарриета Бичер-Стоу, преведена от Д. Мутев, „Показалец“ от Раковски, „Кратка българска история“ от Войников, „Скитника евреин“ от Евгений Сю — не е имало доброжелател и ценител на български книжовни съкровища, тъй скъпернически никнали, които да са помислювали, че очакват след едно столетие тази 1869 година!^[4]

Мрачна година 1869!… Задушен хоризонт над замъртвялата земя на поробена България, която без надежда гледаше черните облаци как се начват и събират върху нея от четирите краища на небето. В това време един Апостол тръгна по българските пътища. Всеки пътник можеше да го срещне. Всеки българин можеше да го свари у дома си.