Яна Язова
Левски (134)

2. Чамлъка угаснал?

Додето двамата другари слизаха по планината, тежки дъждовни облаци захлупиха небето и принудиха пламъците в Чамлъка да се снишат към земята. Настана тегота и задух, по-голям от този, който причиняваше пожарът. Поради колебанието на пламъците и движението на дима дърветата добиха огромни подвижни сенки, които изпъкваха като изпод земята и се хвърляха върху бегълците, като ги караха да отскачат по пътеките, да дирят прикритие зад някой храст или камък. Изведнъж силен блясък освети планината, блясък отгоре, излязъл из раздрания небесен мрак, непроницаем като бездна, и скоро ужасен гръм разтърси върхове, скали и дървета.

— Веднага трябва да си подирим убежище от бурята! — каза Стоян Илийка.

Подир нова гръмотевица, съпроводена от дълго и страшно ридание по скалите, засвятка и затрещя от всички места на зловещия мрак, надвиснал в гората. Пламъците на Чамлъка се издигаха като разколебани гигантски езици върху черна завеса, за да потънат отново в земята. Изведнъж рукна дъжд като из ведро. Сякаш някой яз се пропука в небесната твърдина и започна да залива земята.

Стоян Илийка и Димитър прибягнаха под дърветата до ближните скали. На една силна светкавица те видяха под скалата дупка и бързо се промъкнаха в нея. Свити един до друг, двамата се притаиха мълчаливо и заслушаха в страшните гръмотевици над главите си и гледаха на светлината на светкавиците проливния дъжд, който валеше като стена пред дупката на скалата. И двамата бяха уморени, а в дупката им стана топло от изпаренията на телата им и от задушената мокрота на дрехите им. Пръв заспа Димитър, а подир него Стоян Илийка обори глава. Поройният дъжд валя цяла нощ. Когато се събудиха на сутринта, дъждът бе извалял, небето се синееше ведросиньо, а утринното слънце топлеше вече умокрената земя.

— Чамлъка е угаснал!… — каза Стоян Илийка, като изпъна гърди и разкърши рамене пред дупката на скалата. Скоро навън се показа и Димитър.

— Този дъжд дойде напук на Курт Осман — каза той.