Яна Язова
Левски (150)

4. Димитър Общи

В Букурещ Христо Ботев завари своите другари в трескави приготовления: — При нас е дошъл един славен наш брат Димитър Общи из Белград — казаха му доверително те, — който иска да влезе в България и да работи наравно с Дякона. Днес ти си дошъл тъкмо навреме да се видиш с него, тъй като се тъкми да тръгне утре. Ето, намери се още един човек, който иска да се нагърби с тази тежка, отговорна и опасна задача!

Димитър Общи имаше наглед твърде обикновена външност, но при втори поглед веднага се виждаше, че е човек мистериозен. Веднага си личеше, че е по-възрастен от Дякона. Разсеяната мъгла, която се явяваше в неговия поглед, когато той не говореше или преставаше да слуша своя събеседник, свидетелстваше за нещо, което имаше в ума си от множество разнообразни и неясни преживелици.

Човекът, който с усмивка протегна ръка на Христо Ботев и се назова Димитър Косовеца, бе от тия, които можеха да го озадачат. Усмивката, която на човешкото лице изглежда на отворен прозорец към душата, на неговото лице приличаше на яко заключена и залостена желязна врата. Тя не му служеше за съобщение с външния свят, а за прикритие на мислите му.

Додето му разказваха накратко животоописанието на новия български апостол, разбра, че той не изглежда мрачен, а сух като дърво без корен в ничия земя.

Той узна, че Димитър Косовеца е роден в Дяково, Македония, обаче това негово рождение там изглеждаше тъй, като че ли бе станало случайно, сякаш някое сиво врабче бе носило някакво зрънце в човката си, когато летяло над Дяково. Зрънцето се изтървало от неговата човка на македонска земя и от него поникнала фиданка. Някой човек дочакал фиданката да порасне на 12 лета, отсякъл я и я занесъл в Сръбско.

Димитър Косовеца не изглеждаше да си припомня за родители или за други свои близки в Македония. Отсечен оттам, той бе изкоренен. Когато го питаха какво е правил в Сръбско цели 8 години до цветущата си 20-годишна възраст, отговаряше: „Слугувах при големи хора. Прекарвах, както можех…“

Като не бе могъл да стане напълно скитник, той бе станал и лош слуга.

Слугите, които не могат да станат верни и работливи, твърде скоро омръзват на господарите си. Това Димитър Косовеца не бе тъй глупав да не знае. Той е знаел още и това, че ако някой е такъв лош слуга, той трябва да е добър за себе си. Дали Димитър Косовеца бе усвоил това задължение, никой не говореше за това. Неговото минало бе забулено в мрак. Никой не можеше да знае блещукала ли бе някога в този мрак някоя искра. Обаче Христо Ботев узна, че в цветущата си 20-годишна възраст той се е скитал безгрижно по букурещките заведения. Ако тогава някой си бе давал труд да запита Димитър Косовеца какво се върти из такива места, щял е да получи отговор: слугувам!…

По-късно някой би могъл да проследи този летящ от място на място слуга, като гостилничар в Гюргево, но за твърде кратко време.

На 25 години Димитър Косовеца почувствал, че всичко му омръзва тъй бърже, както на 15 години. Той не бил изпитал привързаност към никое занимание и за да се спаси от досадата на постоянните неща, решил, че може да излезе от тази беда само ако промени това, което му е омръзнало, с нещо ново, което има време да му омръзне. Въпросът не бил в занятие, а на време. А време за губене той имал винаги много. Дори се е чудил какво да прави с толкова много време. Занятията не ги изучавал с любов и нито едно не изучил докрай.

И тъй в 1862 година Христо Ботев узна, че Димитър Косовеца се е намирал в Белград като легионер в легията на Раковски. И че там е служил заедно с Дякона. Друго за Дякона той не каза. Всеки можеше да помисли, че не си го припомня добре. През време на белградските събития служил в белградската милиция. След разтурянето на легията Димитър се намерил отново във Влашко. Две години след туй следите му се губят в пълен мрак. Ако го запитаха какво е правил през тия две години, той щеше да каже, че е забравил. А всъщност той нищо не забравяше.

При всеки негов жест прозорливият наблюдател можеше да каже: „Това не е така!“

Но коя бе истината?… А истина бе, че подир тия неизследвани две години Димитър Косовеца се бе озовал в самото сърце на Италия като доброволец в легиона на Гарибалди. За това той си имаше винаги в джоба едно свидетелство, издадено от италианското министерство на войната, което удостоверяваше неговото участие във „военния поход“. Той носеше на гърдите си дори и възпоминателен италиански орден с дата 1866 година!

След една година обаче Димитър Косовеца се намира в Атина като доброволец във войната за освобождението на Крит. И от това време той си имаше в джоба друго свидетелство, издадено от Ретиминския участък, в което се съобщаваше, че Димитър Косовеца, наречен Общи, е взел участие в девет сражения. А в трето едно удостоверение началникът на Св. Василиевската околия бе изредил поред 10 сражения, в които той е водил бой с врага.

Тези документи му бяха послужили най-вече пред букурещките българи, които диреха навсякъде човек, достоен да работи заедно с Дякона.

Другарите на Ботева мислеха вече, че този, който се е бил срещу австрийците и Неаполитанското кралство, а после срещу турците за Крит и който държи главата си изправена и говори с висок глас, ще знае с още по-голяма гордост да се бие за своето отечество.

— Засега твоят вестник ще ни почака — отговориха те на Христо Ботев в голямата си залисия. — Нашата грижа засега е да изпратим Димитра Общи в България.

Христо Ботев ги погледна и разбра, че нищо… и най-голямата разправия с него не би могла да ги отклони да изпълнят своето решение. Те не го виждаха, нямаха време да слушат за неговия вестник и бяха готови веднага да го пожертват.

— Колко пари събрахте за бае Димитра Общи? — запита ги сухо той. Искаше да знае, отхвърляйки него и неговия вестник, на каква стойност бяха оценили делото на Дякона.

— Засега събрахме помежду си 30 гроша — казаха те.

— Тридесет гроша! — извика Христо Ботев, защото се сети за „тридесетте сребърника“. — Фарисеи, никога не бих дал да купите моя вестник за 30 гроша!

Той изгледа с огнени очи смаяните си другари и като блъсна вратата на читалище „Братска любов“, загуби се между чужденците румънци из букурещките улици.