Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

4. Vox clamantis in deserto

[Глас на викащия в пустиня]

Поп Кръстю заключваше входната двер на църквата „Св. Богородица“ и се готвеше да отиде при Дякона, когато един едър турчин се хвърли на гърба му, дръпна ръката му от ключалката, блъсна вратата и се затвори в храма. Всичко това се извърши с такава бързина, че поп Кръстю можа да види само за миг една голяма фигура, една голяма чалма върху черната рошава брада, рошави мустаци и веднага след туй затворената врата.

Беглец!… Без съмнение беглец. Но кой го гонеше?…

Поп Кръстю живо се обърна да погледне зад гърба си. Улицата бе пуста и тиха. Далечни викове показваха, че някъде се бе случило нещо. Може би такова, заради което този турчин бягаше. А може би друго, което нямаше връзка с него. Изведнъж сърцето на поп Кръстю се сви от лошо предчувствие, защото той бе сигурен, че един неверник никога нямаше да избере неговия храм за свое убежище. Той помисли, че тази фигура, която се блъсна в него и затвори вътре, му бе добре позната…

Поп Кръстю бе решителен човек. Той стремително отвори вратата и влезе в църквата.

Тя бе все тъй прохладна и тиха, но сега му се стори и вторачена в една гледка, която се изпречи пред очите му. Това бе Лазар Въглищаря, който захвърлил феса и чалмата си зад олтара, скубеше вече рошавата си брада и мустаци.

— Заключи! — каза безцеремонно той, като се обърна към поп Кръстю, който го гледаше с широко разтворени очи.

Главата на поп Кръстю потрепера от гняв:

— Какво си направил, негоднико?

— Не аз, а Дякона! — хладно отговори Лазар.

Поп Кръстю се стъписа и почувства как езикът му изсъхна и залепна на небцето.

— Говори!

Лазар го погледна с лукава усмивка, пълна с мрачно презрение.

— Онова мръсно куче се разлая да варди имота на господаря си. Но Дякона ме измъкна жив и здрав от една тълпа турци и българи, която броеше хилядо викачи.

— Боже!… — прошепна поп Кръстю. — Говори! Къде ходихте? Как се случи такова нещо сред града и посред пладне? Аз цяла сутрин бях при него и той не ми каза нито дума, че следобед ще излиза…

— Той решава такива работи сам — недвусмислено отговори Лазар.

Страните на председателя се запалиха от негодувание, но той не избухна, защото искаше на всяка цена да узнае какво се бе случило този подиробед.

— У кого?!…

— У Денчо Халача. Трябваха ни неговите пари. Имаме належаща нужда от пари. От Влашко всеки ден пишат, че за това, което сме поръчали, трябват пари. Пушките са пристигнали, чакат… а пари няма!…

Лазар откъсна дългите рунтави косми от веждите си.

— Дякона веднага излезе от града — продължи той — и ми каза да му отнеса прости рибарски дрехи в корията. Той ще се върне довечера по Осъма като прост рибар.

Поп Кръстю наведе очи. Лазар бе очистил вече лицето си от рошавите черни косми и го изтри с една голяма очернена кърпа. След туй съблече турския си елек и го пъхна зад владишкия трон. Ризата му отдолу беше пожълтяла от пот. Той смъкна потурите и остана по широките си, винаги омачкани гащи, с които ходеше и зиме, и лете.

— Прибери си дрехите на едно място! — с мразовит глас заповяда поп Кръстю. — Утре ела да ги отнесеш оттук, когато мене няма да ме има!

Лазар се усмихна със своята усмивка, която изразяваше презрение. Отношението на духовника към него нито го дразнеше, нито оскърбяваше. Той прибра чалмата от олтара, сгъна я в шалварите и ги скри при елека зад владишкия трон.

Поп Кръстю в това време бе обърнал гърба си и гледаше през малкото решетесто прозорче в напечения от силното слънце двор.

— Аз си отивам — каза Лазар.

Поп Кръстю не се обърна и не му отговори.

Входната двер се отключи и затвори с трясък подир Лазаря.

С ръце, скръстени на гърдите, поп Кръстю продължаваше да гледа през малката решетка на прозорчето.

За първи път поп Кръстю се видя омотан от фаталното колело на терора, т.е. на революционния закон, който те бяха изковали срещу себе си. Когато даваха право на Дякона да съди на живот и смърт, за да подготви пътя на революцията, той не бе помислил, че един ден, и то твърде наскоро, ще се побои да издигне глас срещу неговите присъди.

Той премълча своя съд пред Лазаря, но останал сам, не престана да повтаря:

— Но това е терор!…

„Наречи го, както искаш — щеше да му отговори Апостола. — Наречи го терор! Но тези, които искат народна свобода, ще жертват живота си, а тези, които не искат, ще им дадат насила парите си, за да им услужат!…“

„Този ли е пътят на нашата революция? — питаше сега поп Кръстю. — Тъй ли ще печелим за народа свобода?“

Но дръзваше ли вече той да отправи такъв въпрос към Апостола? Или ако дръзнеше, имаше ли защо да му го зададе?

Дякона казваше: „Досега нямам погрешка в нищо!“… Той се мислеше безпогрешен във всичко, което върши и може да свърши до Съдния ден. А Съдният ден за него бе денят на революцията. Ако чуеше поп Кръстювите думи, той щеше само да се изсмее. Защото такивато жертви, които падаха сега, бяха за него няколкото отронени житни зърна, додето в дните на жетвата щяха да валят сноповете.

Дякона открито подготвяше целия народ за тази кървава жетва. Как ще запази поп Кръстю житните зърна, щом цялата нива трябва да легне под бурята?

Как ще поучи като духовен пастир стадото, което беше вън, когато стадото не блееше подир овчаря, а припкаше подир вълка?

А вълка той не можеше да учи.

— Къде е моят глас?… — високо запита себе си поп Кръстю в занемелия храм. — Той стана „глас на викащия в пустиня!“…