Яна Язова
Левски (140)

8. В Калофер

Скрити в топлото сено, двамата бегълци чувстваха вече родния въздух и се упояваха от близкото тракане на волските кола по камънака на крайните калоферски улици. На един тъмен завой в малка уличка Стоян Илийка, а подир него Димитър тихо се изхлузиха на земята и като се притиснаха до тъмния зид, с лазене стигнаха до Сийрята, където се скриха в плевнята на един двор и зачакаха нощта.

В тази къща бе само жената, която приспиваше децата си. Тази жена бе Пенковица, добра стопанка, чийто мъж ходеше на гурбет и се връщаше един път на две години. След като приспа децата си, Пенковица сложи газениче на масата и започна да преде, тъй като празникът бе вече минал. Подир полунощ, когато и тя остави хурката при огнището, изгаси миризливото газениче и си легна да спи, Стоян Илийка изведе Димитър на тъмната улица, целуна го братски на разделяне и каза:

— Не забравяй, щом чуеш първи петли… „Свети Илия“, в плевника на запустелия двор!

Когато се промъкнаха през кривите улички между опустелите дворове, Стоян Илийка почувства, че сърцето му бие глухо и мъчително. Колко променен беше неговият живот на беглец, на осъден на смърт! Очакваше ли го Димитра и как щеше да го посрещне тя, която го любеше някога толкова силно?

Големите страдания бяха разклатили железния дух на Стоян Илийка и го правеха не така сигурен в себе си, несигурен и за сърцето, което му беше робувало.

Когато той съвсем тихо се обади на жена си през малкото прозорче на техния дом, гласът му потрепера. Но когато влезе у дома и Димитра се хвърли на гърдите му, когато почувства нейната копринена коса да обвива цялото му лице, когато усети силното туптение на сърцето й върху гърдите си, Стоян Илийка възвърна предишното си самообладание, почувства се сигурен, почувства се отново господар, защото неговата жена продължаваше да го люби.

Без да гледа на неговата глава, тъй страшно обрасла с косми, които тя само напипваше с нежната си ръка, като милваше непрестанно лицето му, без да види очите му, сега изпити и хлътнали, неговите някога соколови очи, Димитра повтаряше тихо с този шепот, с който бе шепнела някога:

— Никъде не може да се види мъж, толкова хубав като тебе, Стоян Илийка!… Никъде! Господ знае колко страдам, затуй е извършил това чудо пак да те видя! Иначе града са завардили отвсякъде хората на Курт Осман. Мене ме викат един път в неделята в конака да ме разпитват за тебе. Но Курт Осман само като ме зърне отдалече колко печална изглеждам аз, веднага разбира, че и този път не му нося никакви новини.

— А утре, ако те повикат — запита я Стоян, като милваше на гърдите си копринената й царевична коса, — твоето радостно лице ще ме издаде ли, Димитро?

— Утре, когато тебе отново няма да те има — с плач отвърна Димитра, — аз ще изглеждам още по-печална.

Пропяха първи петли и Димитра безмълвно притисна Стояна в своите прегръдки. След като му подаде торбичка с храна, тя скръсти ръце на гърди и остана да стои права в тъмната стая. Устните на мъжа, когото тъй горещо обичаше, още горяха нейните устни, когато той бързаше вече далеч от нея, превит надве, по тесните и криви улички.

Като прехвърли няколко глухи дворове, Стоян Илийка се намери в плевнята на запустелия двор при „Свети Илия“. Скоро дотърча и Димитър, изморен и запъхтян. Заптии го бяха зърнали при една къща близо до дома му и веднага оградили. Той хвърлил торбичката с храната си, завивката, която носел на рамо, и като прескокнал няколко плетища, загубил дири и хукнал насам.

След кратко размисляне двамата другари побързаха да излязат от града през Беглишките хармани. Тъкмо стъпили на първия харман, те съгледаха зад един камък прикрит човек с насочена пушка в ръце. Те веднага помислиха, че това е някое заптие на пост, затуй не се забавиха нито миг, извадиха револверите си и се хвърлиха върху него.

— Стой, не стреляй, иначе ще бъдеш убит на място! — викна му Стоян Илийка.

Но зад камъка не пазеше заптие. Това бе циганинът Кьор Хасан, поставен на стража пред Беглишкия харман, с една стара кремъклийка пушка в ръце. Като видя Стоян Илийка и Димитра живи пред себе си, разтреперан като лист, Кьор Хасан хвърли пушката си наземи и се развика:

— Аман, Истояне, не ме убивай!… Ти баща, ти майка на моите осем циганчета! Мене Куртчу Осман насила ме сложи стража да стоя на Беглишкия харман!

Подир малко успокоеният Кьор Хасан разправяше на двамата разбойници какво се приказва за тях и какво се крои в конака на Али Раик.

— Бягайте, додето не е станало светло! — подкани ги той. — Ако ви заловят, главите ви на колове ще забият!

— Слушай, Хасане — каза Стоян Илийка, — ако ти изпратиш подир нас потеря или се развържеш устата да кажеш някому, че си ни видял, ще се върна да запаля колибата ти и ти ще изгориш за една нощ в нея заедно с циганката Адилица и осемте циганчета. Като мишки ще изгорите вътре, разбра ли?

— Заклевам ти се, Устояне, в тая глава!… — побърза да го успокои Кьор Хасан, който обичаше своята циганка Адилица и осемте циганчета над царщината, над Али Раик и над свирепия Курт Осман, който за него бе пришълец от други места.

— И кажи на останалите цигани да спрат! — завърши Стоян Илийка. — Стига са безчинствали вече! Много стана! Кажи им, че скоро ще дойде времето скъпо да платят за всяко зло, което са ни сторили!