Яна Язова
Левски (156)

4. Съветът на комуната

— Нашето временно правителство… о, братя!… В Общинския дом заседаваше вече нашето временно правителство, първото безименно правителство в света! То се състоеше от прости работници и дребни чиновници. Три четвърти от техните имена не бяха известни по-далече от улицата, в която живееха, или работилницата, в която работеха.

Това правителство веднага трябваше да се справи с една непредвидена беда — празната държавна машина. Всички чиновници освен някои най-низши служещи бяха напуснали постовете си. Данъчната служба, осветлението, пътните съобщения, халите, пазарите бяха празни. Кметове бяха задигнали касите, регистрите, печатите на своите кметства и забягнали във Версайл. Професорите биха преустановили лекциите си в университета и повечето от тях последвали Тиера. Военното интендантство остави 6000 болни в болниците, обаче лекарства нямаше, а лекарите и медицинският персонал бяха избягали. Нямаше кой да погребе мъртвите, защото в гробищата нямаше служещи. Пощата и телеграфът зееха празни, никакво съобщение не достигаше до Париж, нито Париж можеше да съобщи нещо на света.

Буржоазията, която се освободи през време на революцията, не можеше да признае, че е дошъл ред да се освободи пролетариатът!

Ако някога един адвокат или търговец можеше да отсече свободно една глава с напудрена перука, сега намираше, че е отвратително разсилният от неговото учреждение или метачът от неговата улица да го потупат по гърба. Ако някога една зверска муцуна пред гилотината е била възхитителна, сега усмивката към простичкия народ се оказваше невъзможна. Тия, които са се освобождавали, на свой ред презираха и мразеха робите.

Буржоазията показа мръсното си лице във Версайл. Тя ни остави обсадени от обръча на неприятеля, изпразнени отвътре, неподготвени да заемем веднага властта.

Въпреки това честното работничество стегна и удесетори своите сили. Гравьорът Тейс събра една дружина доброволци и полека-лека възстанови пощенските служби. Столарят Пенди се залови да сложи ред в Държавната печатница. Златарят Франкел се зае с комисията по труда и размяната.

Тиер продължаваше да ни нарича „разбойническа партия“, „банда от убийци“ и насъскваше своите депутати да действат срещу нас, „разбойниците“, които застанаха начело на Париж и сложиха ред в Комуната, прогласиха всеобщи избори и на 26 март заведоха народа пред урните.

Тук обаче настъпи първата наша истинска злополука. Народът се отзова с възторг на нашия апел, обаче да гласува — за кого?… Прудонисти, бланкисти, демократи-революционери, бяха ли те организирани?… Имаше ли една ръководна сила, която да състави една каква-годе програма, да поведе народа?

И тъй в Съвета на комуната, наречен „Правителство на работническата класа“, се избраха само 32% работници, 39% лица от свободните професии: лекари, юристи, публицисти, 15% дребни чиновници и служещи и 5% дребни търговци и предприемачи. Тези мъже, без каквито и да е познания по социални въпроси, започнаха да действат без ръководство и на своя глава. Въпреки туй те уредиха Националната гвардия, като премахнаха офицерския кадър и генералския чин. Войниците сами избираха своите командири. Нямаше вече отживялата грозна военна дисциплина. Имаше само доверие в бойния ентусиазъм. Идеал, а никаква принуда!… Това издействаха бланкистите.

Те установиха изборни съдии, участие на подсъдимите, свободна защита. Отделиха църквата от държавата и прекратиха държавните субсидии, които й се отпускаха. Обявиха за национална собственост всички държавни имоти, изхвърлиха от училището кръстове, икони и всички религиозни символи. Въведоха задължително светско безплатно обучение. Забраниха с декрет нощния труд, глобите, удръжките от заплатата по какъвто и да е повод, организираха трудови борси.

— Значи, достигнаха целта — изръмжа Шапченко, но отново стисна устни и горестно замълча.

— Постигнахме, уви, само нещичко от нея — отговори Нечаев. — Защото много трябваше да бързаме и нямахме време. Защото кой беше казал, че „Народът никога няма повече от час. И тежко му, ако в този час не е готов да нанесе решителния удар!…“

Ние не можахме да нанесем този удар, бяхме разпокъсани, нямахме програма. Бланкисти, прудонисти, дребнобуржоазни радикали якобинци воюваха и се боричкаха по всеки повод помежду си. Поради това несъгласие ние не прерязахме главната артерия на неприятеля — касата, Френската национална банка, която бе в наши ръце и криеше 77 милиона франка в звонкови монети, 166 милиона книжни пари и 900 милиона ценни книжа.

Белѐ, който уреждаше отношенията на Комуната с банката, заяви в Съвета, че „Банката трябва да се уважава с всички нейни привилегии и имущества, тя трябва да стои високо със своя безупречен кредит и със своите банкноти, разменяеми срещу звонкови монети. От това интерес има цяла Франция, но повече интерес има Париж, а заедно с него Комуната. Ако ние пристъпим към завземане на банката, ако ние я заемем с Националната гвардия, то ние ще завладеем металическата основа, но затова пък ще настане страшна криза, заради която срещу Париж ще се опълчи целият свят, а срещу Комуната — цялото население.“

Делегатът на Комуната по финансовите въпроси Журд напълно се съгласи с него.

Комуната отхвърли конфискацията и на частните железници и не наложи контрибуция на забягналите от града търговци. Комуната не предприе никаква стъпка да привлече враждебно настроеното селячество. Нашата съдбоносна грешка обаче беше тази, че ние не бяхме готови и не нанесохме първи удара на Версайл. Ние пропуснахме единствения час, който имахме на разположение.

Напразно един наш другар нададе вик в Съвета: „Революция, която не върви напред, е осъдена на поражение!“