Яна Язова
Левски (173)

3. У Денчо Халача

Двама мъже, облечени по турски, влязоха в малката уличка, на която се намираше градинска ограда на една голяма ловчанска къща. Тази къща с широки чардаци, градина с лози, овощни дървета и цветя, която имаше дълга и висока оградна стена към малката уличка, принадлежеше на чорбаджи Денчо Халача. По това време, 3 часа подир пладне, в жежкия летен ден къщата и градината изглеждаха тихи, заключени и като че ли изоставени от своите обитатели. Дали те не изглеждаха тъй, защото домашните на хаджи Денчо си почиваха, затворени в своите прохладни стаи в дъното на чардаците?

Единият от двамата мъже обаче, които носеха турски дрехи и оглеждаха високата градинска стена в малката уличка, знаеше много добре, че къщата и градината на Денчо Халача изглеждат така, защото са наистина празни.

— Изпитах добре — каза той на другаря си, който бе един черен загорял турчин, много по-едър от него, — че цялата му фамилия е отишла на Троянския манастир, а той се прибирал тука заедно с калфата си само за спане.

— Дяконе — обади се високият черен мъж. В този едър и мрачен турчин никой жител на полето с двата бряста не можеше да познае Лазар Въглищаря, защото той носеше брада и мустаци, които съвършено изменяха чертите на лицето му. — Ти какъвто си пъргав и лек, лесно ще прехвърлиш тази висока стена, но аз, какъвто съм тромав и с голям бой, лесно мога да бъда забелязан от околните къщи. Не е ли по-добре да се промъкнем у съседите и да подирим някой комшулук?

Двамата мъже тихо се промъкнаха край малиновите храсти на съседния двор и намериха вратичката, която го свързваше с двора на Денчо Халача, затворена само с едно прогнило дръвце, което се въртеше на един ръждив гвоздей. Дякона леко завъртя дръвцето и вратата веднага се открехна. От сенчестата градина на Халача ги лъхна приятен хлад, който сякаш ги покани да влязат. Те се вмъкнаха в дълбоката сянка, а Дякона затвори тихо услужливия комшулук, който бе улеснил тяхната задача.

Зад дънера на един голям орех двамата мъже разгледаха къщата, положението на вратите и прозорците, които имаха дървени решетки, каквито имаха турските къщи. До пътната врата се стигаше по тесен и неравен калдъръм. Освен нея и малката вратичка към съседите други изход къщата нямаше.

— Аз ще вляза да претърся всеки ъгъл — шепнешком каза Дякона, — а ти остани тук и наблюдавай двете врати!

Комитетът бе издал присъда срещу Денчо Халача в края на месец юли. Последният бе плюл в лицето на неговия пратеник Вето Ветов от село Видраре, когато бе отишъл да му занесе писмо и да му поиска пари за освободителното дело. Като прочел писмото, Денчо Халача се разпсувал и разкряскал, че всички „народни“ са разбойници и чапкъни и че ако някой от тях дръзне да го безпокои още веднъж, щял да намери вратата на конака! С това той бе изрекъл своята присъда.

Лазар кимна с глава в знак, че е разбрал. Дякона се приближи до къщата и опита вратите. Както очакваше, те се оказаха заключени. На кладенеца имаше опряно едно дълго и заострено на върха желязо, което служеше на домакинята да си разбърква жаравата в пещта. Преди да замине за Троянския манастир, тя го бе измила на кладенеца и забравила да се суши, опряно на дъсчената ограда. Дякона го зърна отдалеч, на два скока се намери там, разгледа го и се върна с него при къщата. Скоро първата врата изпращя и се строши.

Вътре, в неголемия, полутъмен коридор, бе хладно, наредено и тихо. На едната страна имаше скрин със заключени чекмеджета, а на другата — дървени сандъци, заключени с кофари. В нишата на стената, разделена от една дъска на две половини, постлана с бродирана бяла покривка, привлякоха очите на Дякона две правоъгълни големи кутии, едната сребърна, а другата облечена с червено кадифе. Тези заключени сандъчета сигурно криеха хилядото възли жълтици, поради които се говореше, че Денчо Халача е много богат човек.

Тези хилядо възли жълтици веднага щяха да се превърнат в иглени пушки, и то ония, от оръжейния магазин на Мюлер във Влашко. Една от тия пушки се купуваше за 9 турски лири. Ако можеше да поръча наведнъж 2000, можеха да му се паднат по шест или седем лири турски едната, без куршумите. Куршуми той бе изучил, че можеха да си правят и тук, ако се купят отвън само фишеците. Хилядо фишека можеха да сторят две лири турски, до три. Но това не бе скъпа цена за такава пушка, защото той бе изпитал, че бият хилядо и двеста метра, а имаха и байонети.

Дякона извади широкия си нож и го заби в заключения капак на това смукано цяло столетие и щателно събирано в този дом съкровище.

В дъното на сребърното сандъче Дякона намери вързани в кърпа 1000 гроша, а в червената кадифена кутия 400.

Но Денчо Халача сигурно бе оставил няколкото гроша в заключените кутии, за да заблуди „разбойниците“, от които вече денонощно се страхуваше. Ако някой такъв като онзи, който му бе донесъл писмото, в което някакво българско правителство му искаше пари, нападнеше или влезеше скришом в неговия дом, той най-напред трябваше да се натъкне на заключените сандъчета и чекмеджета в коридора. Първият въпрос, който неканеният гост трябваше да си зададе, бе: „Защо са заключени?…“ А след като ги разбие, отвори и провери, той ще се натъкне на това привидно скътано в сандъка съкровище, ще помисли, че каквото говорят хората за жълтиците на Денчо Халача, е лъжа, и ще остави къщата му на мира.

Обаче Дякона не мислеше тъй. Като обърна гръб на сандъците и Чекмеджетата в коридора, той сложи ножа си в дъгата на първата заключена врата.

В това време на двора се чу глух писък, който веднага бе задушен, но последван от сборичкване под чардака.

Дякона светкавично измъкна ножа си от вратата и се впусна навън. Той вярваше, че това е собственикът. Когато обаче стъпи на прага, Дякона видя, че това не е старият чорбаджия, а неговият млад калфа. Той се бореше в ръцете на Въглищаря да се отърве, тръшкаше се на земята, хапеше ръката му и надаваше задушени викове.

Ако влезлият бе господарят му, Лазар знаеше какво да направи, но когато пътната врата се отключи и в двора влезе 24-годишният слуга Стойчо, той изскокна иззад ореха и му попречи да влезе вкъщи. Той искаше да го възпре и задържи на двора с увещание или насила, но първото нещо, което Стойчо в уплахата си направи, бе да нададе писък и да завика на помощ.

Лазар се хвърли върху него и се помъчи да запуши устата му с ръка, но Стойчо, който имаше як врат, се сборичка с него, изтърва се от ръката му и започна да реве из цяло гърло с глас, който се чуваше надалеч:

— Тичайте хора! Нападнати сме!…

Дякона излезе от къщи и като видя момъка, който ревеше в ръцете на Лазаря, спусна се върху него, за да го сплаши, но напусто! Нищо не можеше да го накара да замълчи.

В това време улицата се изпълни с хора, които затрупаха пътната врата. По гласовете им и глъчката, която издаваха, Дякона разбра, че са голямо множество, че между тях има и турци, а сигурно и заптиите бяха притичали вече и се готвеха да нахлуят в двора. Хванатият продължаваше да реве в ръцете на Лазаря, който с всички сили се бореше с него.

Дякона за един миг погледна комшулука на съседите, през който бяха влезли. Вратичката още бе свободна. Да пуснат разярения момък и да побягнат през нея, додето не са нахлули заптиите в двора и да паднат в ръцете им, той щеше да им каже какви хора са го нападнали.

В това време се дочуха вече и разтревожени гласове на мъже и жени, които тичаха в съседния двор и се залепяха с разтреперани викове за помощ на малката вратичка.

Слугата млъкна.

В същия миг хората, струпани около пътната врата, писнаха и се разбягаха на две страни. Един турчин бе отворил вратата. Той се хвърли върху тях. В ръката си той издигаше окървавен нож.

Като намери обаче пътя си неочаквано свободен, турчинът се обърна и незабавно изтегли своя другар от обсадения двор.

Двамата преминаха свободно и с голяма бързина пред смаяната навалица и изчезнаха от очите й.