Яна Язова
Левски (129)

3. Необикновени тържества за Делича

[За Делича в Калофер се е пяла следната песен, поместена частично в „Сборник на «Калоферска дружба»“, книга 2, с. 187:

Мама Николу тихом думаше,

Мама Никола, милост голяма:

„Що из двори ходиш, нагоре гледаш,

към планината, към Заногата,

тъжно поглеждаш, тежко въздишаш?“

Никола майци дума думаше:

„Като ме питаш, право ще кажа:

тамо е, майко, мойта дружина.

С господин Иван Талигаджият,

с отбор юнаци, все калоферци.

Огън наклали, овен заклали,

за мен приказват и ме очакват.

Да им разкажа, що за нас думат!“

— Я недей ходи мама, Никола:

лошо се чува за вашта тайфа,

за вашта тайфа из Алтън Калофер…

(бел. П.В.)]

На другия ден по вечерно време, когато вратите на черковите бяха вече затворени, а вратите на къщите залостени с дебели дървета и заключени с големи железни кофари, пред гюловете на Горния метох бързо се спускаше Делича. Лепливите листа на почернелите розови храсти скубваха косми от главата му, която той държеше наведена напред, за да си помага при бързината, с която се силеше да слезе в града.

Беше вече нощ, когато той отправи бърз поглед към тъмните очертания на Горния метох, единствения привет към онази, която изпълваше неговите мисли. Оставаше му само да изкатери височината, за да се прибере вкъщи, да се хвърли в майчиното си легло и да пролежи неподвижно до сутринта.

Когато го видя да влиза в малката стаица, изсъхнал, с увиснали мокри жълти косми на челото, със задъхани гърди и провлачени нозе, баба Стояница изписка тихо, но нейният писък, колкото и тих, накара малките деца, които спяха в стаята, веднага да скочат на крака. Никола видя техните облещени от уплаха очи и почувства колко много треперят ръцете им, когато те се заловиха за ръцете му и се помъчиха да го прегърнат. Майка му вдигна миризливото газениче и отиде бързо да заключи вратата, която всяка нощ напоследък оставяше отключена заради него.

— Какво има? — учудено запита Делича. Той разбра без думи, че се е случило нещо много лошо.

— Добри войвода убиха — зареди с разтреперан шепот старицата Деличова, — Васил Гайдаджията трети ден е затворен в конака и никой нищо не знае какво става с него, защото Иван Фундата засега се отърва… избяга, но Али Раик отиде със заптии на Брюсов бряг да разтършува къщата му… Вчера пристигна в конака Курт Осман… доведе една войска башибозуци… Казват, че за тая работа е дошъл… Никола, чедо, как влезе в Калофер, без да те видят чапкъните!… Казват, че всички пътеки и пътища за града били завардени!…

Делича се тръшна на одъра като подкосен и проговори жално, като че ли още бе дете, което търси закрила у майка си:

— Мамо, болен съм!…

Баба Стояница улови челото му, то гореше. Тя бързо смеси оцет и вода и като потопи една кърпа в сместа, изцеди я и я сложи на челото му.

— Никола, мама — прошепна разтреперано тя, — ти какво ще кажеш за Васил Гайдаджията? Като дружеше толкова с него… има ли нещо лошо да каже за тебе?…

— Няма нищо лошо, мамо, успокой се!… — едва отговори Делича като притиска мократа кърпа в пламналото си чело.

Баба Стояница тревожно се заслуша навън, но тя не слушаше сама. Трите деца, които бяха наклякали край Никола, също като нея се бяха вторачили и се ослушваха.

— Никола, мама — обади се отново по едно време тя, когато сменяше оцетената кърпа на лицето му, — ти нали се познаваше с Добри войвода?… Да не би и теб да викат в конака да те питат нещо за него?…

Делича не й отговори. Той пъшкаше и се мяташе от една страна на друга. Треската, която наистина го бе заловила на Брадиновата мандра, сякаш бе чакала да го умори в дома му. Но друга опасност, много по-страшна от треската, изпълваше сега баба Стояница и тя напусто се мъчеше да изкопчи от устата на Никола някое признание, което да я успокои.

— Васил Гайдаджията разправяше ли ти работите на Добри войвода?… Ти някога показвал ли си се пред хората с Добри?… Виждал ли те е някой с него?… Защо Али Раик може да търси Иван Фундата?… Той познавал ли е Добри?…

Никола не отговаряше и нейните шепнешком изказвани въпроси увиснаха в наситения със страх и подозрения въздух. Настъпи дълга и тягостна нощ, изпълнена само от пъшканията на болния. Вторачила очи в него, баба Стояница слухтеше за всеки шум отвън. Насреща й стояха будни трите деца, които не знаеха какво е станало, но чувстваха, че над главите им се вие буря.

Тази буря се разрази на другия ден.

Черковните клепала клепеха за вечерня, когато бедният двор на баба Стояница Деличова се изпълни с хора. Влезлите бяха заптии от конака, предводителствани от Али Раик. Подир тях следваха башибозуците на Курт Османа, които оградиха двора и цялата къща. Те вършеха работата си мълчаливо, но изведнъж по целия хълм залаяха кучета, кокошки закрякаха, петли закукуригаха и хора се втурнаха да тичат уплашени по вратни и дворове.

В това време баба Стояница поднасяше до устата на омаломощения Никола разтворен хинин. Като чу тази врява на хълма, тя остави канчето и се притече до малкото прозорче. Изведнъж устата й се схвана, притъмня пред очите й, зави й се свят. Трите деца я свестиха и възвърнаха с писъците си. Тя се хвърли към Никола, сграби го с костеливите си ръце и го хвърли в един куп дрехи в тъмното килерче. С несвестен поглед, без да вижда останалите си деца, тя отвори вратата и се впусна да моли за милост всемогъщия Али Раик. Тя обаче се натъкна не на него, а на един исполин с жълто пипонесто лице и очи хищни, които нямаха милост. Изведнъж старата жена оглупя и забрави думите, които трябваше да каже. Тогова страшния тя никога досега не бе виждала, но се сети веднага, че той трябва да е Курт Осман, който е дошъл в Калофер да лови разбойниците. Да бе знаела тя, че той иде за нейния Никола!…

Курт Осман, с жълтото пипонесто лице, почервеня от ужасен гняв, грабна я в исполинските си ръце и като разтърси, повали я с два силни плесника на земята.

— Къде е синът ти, разбойникът? — изрева над нея той. — Изведи го веднага, иначе сега ще подпаля къщата и ще те заколя!

В същия миг обаче той се дръпна назад. Чу се тракане на пушки и дворът, изпълнен с хора, се раздвижи с глух ропот. Вратата на къщицата се отвори и на прага застана слабичък, бледен момък, с жълта коса, разпиляна като сламки от върха на главата по всички посоки. Той повдигна трескавите си очи и смело погледна страшния Курт Осман.

— Да бях здрав, щях да раздробя на късове тази ръка, която зашемети майка ми! — каза той.

За един миг настъпи гробна тишина. Всички изглеждаха потресени. Колко мъничък, а колко смел!… Пръв Курт Осман се нахвърли върху него, повали го и с коляното си го притисна на земята. Върху него на купчина се сборичкаха башибозуците, а над всички Али Раик викаше, разпределяше ролите и издаваше заповеди.

Едно заптие едва бе довлякло на гърба си в чувал тежки вериги. Курт Осман бръкна в чувала, извлече веригите, сграбчи тънките като вейки нозе и ръце на Делича и ги заключи в тях.

Младият разбойник нямаше да може вече да стъпи с такива нозе на поляните и да припне по тях, никога нямаше да види гора, никога нямаше да се изкатери по дърветата. Делича бе повален по гръб и това чувство, което изпитваше за първи път, за него бе по-страшно, отколкото, че го оковават в железа. Неговата хлапашка сръчност при толкова заптии и башибозуци не можеше да му послужи за нищо. Безсилие, по-страшно от онова, което му причиняваше треската, обхвана неговите членове.

Баба Стояница бе примряла в ръцете на добри съседи, а трите деца, като видяха брат си изоставен и окован, хвърлиха се към него да го прегръщат и дърпат веригите от ръцете му, но веднага бидоха изритани надалече из двора от башибозуците.

Млади жени, стари баби и деца тихо заплакаха. Щом постъпваха тъй с едно добро момче като Делича, като че ли бе най-страшния звяр, какво оставаше да изтърпят ония, които бяха по-възрастни и по-виновни от него? Куртчу Осман искаше те да си зададат този въпрос и да видят какво се върши. За тази цел той бе избрал къщата на Деличови, която бе на баира. От много места можеше да се види всичко, каквото се върши от нея. Отсреща хълмчето Варвара бе почерняло от хора. Всички монахини бяха излезли пред вратите на Горния метох, а техните сестри от Долния метох бяха изпълнили чардаците на манастира. Целият хълм на черковата „Св. Архангел“ и Брюсов бряг — всичко беше изпълнено с хора уплашени, потресени от участта на малкия Делич, който бе израснал пред очите им, винаги зает да помага на старата си майка, да играе с трите деца или да върши някоя друга полезна за тях домашна работа. Курт Осман искаше да разтърси цялото това размирно население, като излови разбойниците посред бял ден пред неговите очи и с това да унищожи не само ония, които бяха дръзнали срещу него, но да отмъсти и на всички ония, които ги бяха търпели и укривали.

В това време Али Раик и заптиите претърсваха бедната къщурка на вдовицата Деличова. Те преровиха пясъка и праха в малкото таванче и разковаха дъските на пода. Никъде не намериха нищо достойно за съмнение освен едни широки мъжки гащи от груб кафен шаяк с две големи кръпки на червени и черни квадрати върху седалището и детска прашка с една шепа бели валчести камъчета в единия джоб, които отнесоха със себе си.

Тогава страшното шествие бавно потегли от дома на Деличовата вдовица, тъй че всички да могат да се нагледат на окования престъпник, който едва влачеше тежките вериги на тънките си нозе. Примрялата майка лежеше в ръцете на добрите съседи и Делича, като тръгваше, хвърли последен поглед върху нея. Трите деца напусто се биеха със заптиите, като се мъчеха да уловят брата си за ръце и да го последват. Няколко ритника ги превърнаха в неподвижни купчинки, разпилени по двора. За да ги окуражи, Делича им се усмихна за сбогом и като тръсна разпилените сламки върху главата си, вдигна чело и бодро закрачи напред. Но веригата на нозете му беше тъй тежка, че щом загуби децата от очите си, той спря да си поеме дъха, преди да потегли отново.

Когато минаваше край Горния метох, той възви глава, за да отправи последен поглед към него и към неговия прекрасен ангел, по-красив от онези, към които го отвеждаше смъртта.

Той възви умърлушеното си лице и видя първа пред всички госпожа Евпраксия, която плачеше. Колкото и да бе тежко и безнадеждно положението му, Делича отдаде справедливост на госпожа Евпраксия, като помисли, че тази за него страшна жена е била всъщност най-добрата му другарка и закрилница. Сега, когато той нямаше защо да се страхува повече от нея, когато тя не можеше вече да го защити, защото въпреки нея той бе служил на Добри войвода, сега, когато тя, без да мисли за неговото непослушение, плачеше над неговата съдба, Делича почувства, че я обича почти колкото майка си и хлапетата, които оставаха да лежат на купчини като кученца в двора, затуй й се усмихна незабелязано и се опита да й смигне с очи.

Между лицата на сестрите нямаше нито едно, което да наподобяваше ангел. Сестра Серафима не беше излязла да го изпрати. Той помисли с примряло лице, че и тя е застрашена и затуй може би се е поболяла да се покаже на неговия страшен път. С това пътят му към града стана още по-тежък и по-безнадежден.

Пред вратата на дядо Никола Брадинов той видя, пожълтяла и посърнала, майката на своя другар Христо. Дожаля му за нея, защото и тя може би очакваше същата съдба на сина си. Като я заминаваше, той проговори незабелязано за заптиите:

— Само една майка ще плаче!…

Това той каза на баба Николица Брадинова, която захлупи лицето си в ръце и горчиво заплака.