Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

9. Заминаване

— Христо!… — викаха по пътя гласове. — Вярно ли е това, което се разправя за тебе?… Щастливец!… Отново тръгнал за Русия!…

— Да, заминавам — отговаряше Христо, като махаше с ръка.

— Ние, старите училищни другари, ще дойдем да те изпратим!

Той влезе у дома си. Майка му, сестра му Ана и тримата му братя бяха заети с неговото приготовление. Той заминаваше…

— Баща ти отиде да прибере от шивача новото ти палто — каза с тайна болка баба Ботевица. И тя се радваше, че нейният мил син, първородният й Христо, отново ще върви на учение в Русия, но неговият вид тровеше сърцето й. Колко беше той унил и бледен! Тя не знаеше какъв червей гризе неговото младо сърце, но искаше да го прегърне, да го притисне на гърдите си, както го притискаше, когато беше малък, и да го запита къде го боли. Когато беше малък, тя се надяваше да чуе от устните му един плач, а сега — нищо!… Неговите бледни устни мълчаха стиснати като заковани.

На следния ден учител Ботьо доведе кола и натовари вещите му в нея. Близки, роднини и приятели бяха изпълнили къщата и двора, държаха цветя в ръцете си и се готвеха да го изпратят до ливадата накрай града при големия път. Сред нея растеше една голяма червена дива круша, заради която наричаха мястото Червенака.

— Христо! — повика го щастливият сега баща и го отведе в най-отдалечената стая на къщата. Тежък камък се беше отвалил от сърцето му. Голямата му мъка за буйния Христо щеше да свърши подир един час при Червенака. Мечтата му да види своя първороден син учен, която тъй грубо бе прекъсната от непокорния младеж, отново бе изгреяла на неговия небосклон.

— Христо — обърна се той към сина си с нявгашната вяра и любов, която грижите и страхът за дълго време бяха помрачили. — Вземи тази кесия. В нея съм скътал всичките си спестени пари. Те са 1000 гроша. Ето, вземи и моя златен часовник!…

Той бръкна в джоба на жилетката си и му го подаде с разтреперана ръка. Сълзи избликнаха в очите му и задавиха гърлото му.

— Аз надали ще живея толкова дълго да дочакам ти да се завърнеш… като учен мъж… че тогава да ти го дам… Вземи!

— Благодаря! — беззвучно каза Христо, като пое парите, часовника и тръгна да излезе.

— Чакай! — каза бащата. Колкото и да го озадачаваше държанието на сина му, той се чувстваше днес толкова щастлив, че бе готов да види в хладните му обноски само скръбта на пътника, който се прощава с близки, с роднини и скъпо родно място. И той самият би много жалил, ако Христо бе по-малко буен и по-сговорчив с тия, от които зависеше не само имотът им, но и животът. Заминавате на Христо носеше успокоение за него, сигурност за семейството му и за града. А това най-вече бе добро за Христо, неговия мил син, който израсте пред уплашените му очи с един неукротим нрав. Сега той тъжи, че напуща мили родители, сестра и братя, които го обичат, и хубаво родно място, но науката скоро ще го вразуми и утеши. Един ден той ще се върне утихнал и благонадежден, с много знания в главата си, със златна диплома в джоба си и ще се усмихва, когато близките му разправят какви лудории е вършил на младини. Да, така ще бъде… макар и болният от охтика баща да не е вече жив… и да не може да види това.

Сълзи отново замъглиха очите му, той ги отри с костеливите си пръсти и като бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади куп препоръчителни писма за сина си, които бе приготвил до своите приятели в Цариград и Одеса.

— Най-вече пази това писмо до професора Григоровича! — каза той. — Щом стигнеш в Одеса, от пристанището веднага иди у него да го поздравиш и да му благодариш за големия труд, който отново положи за тебе, да ти издейства втора стипендия. С каква мъка направи той това за мой хатър! Това посещение трябва да бъде твоята първа грижа!

— Да, ще отида — беззвучно отговори Христо, като пое писмата и ги сложи в джоба си.

Двамата излязоха на двора при изпращачите. Те ги заобиколиха с възклицания, които изразяваха възхищение от всяко пътешествие, от всякакво учение въобще и най-вече от Русия, която всички искаха да видят. Други изказваха препоръки или изпращаха поздрави до свои близки в турска или руска земя, през които Христо трябваше да пропътува, за да отиде до руския град Николаев.

Христо се поусмихваше, като обещаваше да предаде поздравите и да помни всички съвети. С един кратък прощален поглед обгърна той ниската си родна стряха, където бе обичал майка си и влачил несигурните си крака, здраво заловен за нейната престилка, с кратък прощален поглед огледа малкия двор, където се бе гонил с котарака, додето порасте Ана. Където бе играл лудешки игри с Петко, Стефан, Кирил…

Той знаеше, че няма да се върне тук, че това е последният му поглед върху милите неща, но не каза нищо, наведе глава и придружен от приятели и близки, излезе на пътя.

Коларят шибна двата коня, колата потегли със своя лек товар. Христо Ботев потегли подир нея, а с него потеглиха всички, които бяха дошли да го изпратят и да му пожелаят „добър път“. Къщата и дворът опустяха подир него. Той не се обърна да ги види. Много от изпращачите си припомниха за първото изпращане на Христо в Русия и че това съвсем не е така весело. Всички вървяха подир колата, която трябваше да го отнесе, като подир носило. Означаваше ли това настроение, че момъкът ще остане в чужда земя и никога вече няма да се върне в родната си къща?

Някои жени започнаха да се наскърбяват дотам, че зарониха сълзи, но мъжете им напомниха, че във всяко изпращане има малко смърт и затуй е толкова тъжно. Те обаче трябва да се радват, че Христо ще се върне подир няколко години здрав и учен мъж, а да не му прокобяват, че ще остави кости в чужда земя.

— Да ни пишеш от всеки град, през който минеш! — каза голямата, Ана, която беше вече мома за женене.

— Ще ви пиша — отговори Христо, като се прощаваше с познатите къщи и улици. Ето и ниската фурна с горещите хлябове, и фурнаджията, който забрави лопатата в отворената пещ, да му маха с ръка.

— Добър ти път, Христо! — викаше той с всички сили, блъснат и задавен от горещия въздух, който бълваше отворената пещ.

— Благодаря ти, приятелю! — отвърна му Христо. — Желая ти добри дни!

Ето малката бакалничка, по която години се е качвал по две каменни стъпала. Още от хлапе той е гледал на прозореца й тези буркани с червени, зелени и жълти бонбони. Две жени, които държат в ръцете си две шишета пълни с жълт зехтин, и други бакалски стоки, завити в книга, му кимат с глава, смеят се весело и му пожелават добро учение.

— Сбогом, моя родна люлко!… Ти ще продължиш днес своите занимания и подир мене! Сбогом!… Ти роди в гърдите ми тази страстна любов, която тъй рано загива!… Къщите, улиците, градините остават зад мене!… Дивен Балкан, дали ще те видя отново? Снегове, които не се топите, погледнете на мене, проходящия!… Сбогом, Юмручал!

Червенакът се показа на ливадата край пътя. Неговите стипчиви и корави плодове приличаха на скръбта, която по пътя бе заседнала в сърцата на изпращачите и ги караше да плачат. Само Христо не плачеше, на ливадата той спря колата и със сухи очи се обърна, та ги погледна.

„Колко искаха да ме махнат оттук! — каза си той. — А сега, когато си отивам, плачат. Колко мъчно се разбира човек с желанията си!“

Той не каза нищо, когато тия, които плачеха, се хвърлиха да го прегърнат и да се простят с него. И неговите ръце ги прегърнаха за сбогом, а после, когато колата го отнисаше надолу по пътя и железните обръчи на колелетата изпълниха ушите му с гърмеж, той се обърна и им помаха с ръка.

Високата кокалеста фигура на Ботьо Петков дълго време остана да стои изправена на пътя. Той продължаваше да гледа на юг, като пресмяташе на ума си подир колко дни Христо ще стигне в Цариград и колко дни ще му бъдат нужни да премине морето с параход до Одеса и оттам… Николаев!

Той не можеше и да си помисли, че неговият син Христо ще направи под Калофер един голям завой и ще тръгне по един друг път към север, който бе предначертал в самотните си размишления, както и сам бе заминал по него.