Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Едно слънце изгреяло при залез

Старият свещеник поп Иван дремеше край своето глинено огнище в село Хасът. Броеницата лежеше от много часове в неговите скути. Белите му власи висяха над очите му. Поп Иван не спеше. Той полуотваряше очи и поглеждаше любимата си броеница, която лежеше на коленете му, но не посягаше както някога да я вземе в ръка и да прехвърли няколко пъти зърната й. Те бяха черни, прости зърна и цялата броеница изглеждаше едно евтино ръкоделие на някой арабин, но тя му бе донесена като дар от благочестивия енориаш хаджи Васил Бакърджи и всяко нейно докосване му напомняше за ония места, които хаджията бе видял, а които нему не бе съдено да види.

От много време обаче мислите му бяха смутени от друга грижа, освен да върви по стъпките на хаджи Васил Бакърджи, като прехвърля пред огнището черните зърна на броеницата. Новата насока на неговите мисли го направи равнодушен към нея. Той не я взимаше вече тъй често в ръце, а когато я вземеше, не прехвърляше през пръсти черните й зърна, а дълго време я оставяше да лежи на своите скути. Той чувстваше, че редките бели власи са паднали над очите му и дразнят от време на време носа и брадата му, но не повдигаше ръка да ги отмахне.

Едно пустинно състояние на окаяна празнота изпълваше гърдите му като огромна тежест и не му даваше сили да изправи глава. Тази огромна тежест легна в гърдите му от много време, почти от деня, когато слезе от Бузлуджа след погребението на българските юнаци. До Бузлуджа той никога не бе усещал тази тежест в гърдите си, придружена от чувството на една окаяна празнота, която изпълваше целия му живот. Допреди Бузлуджа той си беше наистина пак един стар човек, но един добър свещеник на село Хасът, доволен от службата си в храма и от послушанието на своите енориаши. Отчасти на тяхната кротост и богобоязливост, отчасти на неговата съвестна пастирска служба се дължеше обстоятелството, че в Хасът не се чуваше в някой дом да е ставало кражба или убийство. Селяни енориаши и духовен пастир си живееха доволни един от друг.

Когато слезе от Бузлуджа, поп Иван почувствува, че се разболява от някаква болест, която разтърси целия му стар организъм. Тази болест се изрази в неукротимо недоволство от себе си и недоволство от своите енориаши. Напразно поп Иван поведе отчаяна борба с тази болест.

„Какво са виновни те? — казваше той. — Какво са виновни те, че никога досега не са помислювали за друга борба освен борбата за насъщния? Виновен си ти, окаяни рабе Иване, че като техен духовен пастир през време на тридесет грешни години не си намерил в ума си нито едно слово да им кажеш, че освен грижата за насъщния има и друга грижа за нещо много по-гладно от нашето тяло, грижа за душата, която носим.“

Той минаваше край своите енориаши с глава ниско приведена, като че ли я беше посипал с пепел. Той не смееше да ги погледне в очи и да ги заговори, защото се чувствуваше виновен пред тях, виновен за душата им, виновен за целия им живот на клети, безправни роби у агаряните.

— Поп Иван съвсем остаря — казваха енориашите, които го виждаха да ги отминава. — Главата му се приведе до земята.

Никой от тях не знаеше нищо за страшната болест, която гризеше стареца.

„Какво съм виновен аз? — опитваше се да подири оправдание пред себе си той. — Виновна е била и твоята робска немощ, клети рабе Иване! Но ако ти си бил толкова немощен, защо си се натоварил с този тежък грях — да станеш духовен пастир на това стадо, което тридесет години напразно се е събирало в твоята църква да чуе «истинско слово» за душата си?“

А какво стана сега?… Когато той може да се изправи в църква и да каже на своите енориаши „слово истинно“, онези там, двадесет и тримата на Бузлуджа, са вече мъртви. Борбата се бе свършила, преди той да я усети.

Бе видял само нейния край. Двадесет и три гроба!…

Сивата светлина на снега се процеждаше през малкото прозорче, глиненото огнище беше останало само с една шепа жарава и старият котарак започна да гърчи недоволно оредялата козина на гърба си и да поглежда учудено увисналата глава на стареца, когато на пътната врата се почука силно и отривисто.

Поп Иван сепнато се огледа, оправи космите на главата си, пое черната си броеница и се приготви да стане, когато ново силно похлопване разтърси пътната врата. Той помисли, че някой от онези, към които се чувстваше толкова виновен, умира в селото, непричестен от него, затуй тичешком достигна до вратата, която бе затисната от навалелия сняг, разрови го с краката си и я отвори. Каква беше неговата изненада, когато видя пред вратата, изправена с целия си могъщ ръст, голямата калугерка, която го бе придружила с пълни дисаги на рамо до Бузлуджа. Сега тя не носеше никакъв товар, а стоеше на неговия праг с достолепието на игумения и го чакаше.

— О, света майко! — изхълца от радост той. — Бог се смили над мене грешния, като те изпрати отново да се видим!

— Като не отваряш, помислих, че си умрял! — заяви гръмогласно игуменията.

— Почти че съм умрял, света майко — ниско се поклони пред нея свещеникът, — но каква радост, че още съм на земята, за да мога да те видя и да поговоря с тебе!

До игуменията стоеше един млад селянин, който гледаше поп Ивана с руса, лъчезарна усмивка.

— Тогава отмести се от прага да влезем и ни заведи при огнището! — каза Евпраксия. — И двамата сме премръзнали.

С младежка бързина старецът, който часове наред бе седял неподвижно пред глиненото огнище, се разтича и поведе своите гости. Когато те влязоха и се настаниха на високите дървени столове около стъкнатото отново огнище, игумения Евпраксия вдигна глава и започна първа:

— Дядо попе, когато се изкачвахме на Бузлуджа, ти ми каза, че в твоите ръце са попаднали книжата на избитите четници, които погребахме горе.

— Така е, света майко! — с особено оживление отговори старецът.

— Пазиш ли ги?

— Те са моята светиня, майко.

— Донеси ги веднага да ги видя! Освен за твоето здраве нямам друго за какво да те питам. Не познавам никого в село Хасът.

Старецът не се показа огорчен от нейните думи, а с особеното оживление, което го обхвана при споменаването на Бузлуджа, прибяга до един голям дървен сандък и бързо отвори тежкия му капак. Сандъкът бе почти празен. На дъното му лежеше положена неговата празнична свещеническа одежда заедно с един извехтял червен патрахил, две прости тенекиени икони и голяма черковна сребърна чаша. Поп Иван повдигна одеждите и внимателно извади един пакет завързан с шнур пожълтели и мокрени книжа.

Игуменията се загледа в него озадачена, но се задоволи да поеме пакета с книжата от разтрепераната му ръка и да го разтвори.

— Ето списъка на четата — каза тя, като подаде един корав лист, сгънат на много места. Младият селянин пое листа и се зачете:

— Банката, интелигентен момък — каза той. — Добър офицер в руската войска. Щеше да стане отличен офицер в българската!

Поп Иван със зяпнала уста погледна русия пътник. Нима беше виждал някога оногози Банка? Но той продължаваше да чете:

— Захарлията!… Стар комита! Той беше опитен и предпазлив. Бог да те прости, Захарлия! Ти беше добър баща на всички хайдути!…

Поп Иван се залепи до нозете на четеца, за да не изпусне нито една негова дума, но той не обърна на него никакво внимание.

— Я гледай! — обърна се по едно време към игуменията. — Братя Обретенови, Ангел и Петър!… — И продължи да чете: — Ах, Караджа, Караджа!… — въздъхна по едно време той. — Каква гордост имаше ти!… Колко беше храбър!…

— Познаваш ли го! — плахо се обади до нозете му поп Иван.

— Зная го, дядо попе — отвърна младият пътник. — В едно училище сме учили с него в Сърбия. И двамата един до други прескачахме най-широките и най-дълбоки трапове. Заради неговата пъргавина и сръчност го нарекохме Караджа.

— А ти, синко, как се казваш? — запита благоговейно разтрепераният старец.

— Дякона.

Старецът се отдръпна от коленете му и го загледа.

— Спомни ли си това име? — запита го Евпраксия.

— По пътя за Бузлуджа ти ме запита, света майко, срещал ли съм в този списък името на Дякона… Аз ти отговорих, че такова име в списъка няма…

— И не си ме излъгал. Този, който стои пред тебе, е Дякона!

Старецът се прекръсти като пред икона, но русият пътник изглеждаше отново погълнат сега от малкия позив, който държеше в ръка:

— Добре са го съчинили, Евпраксийо — каза той с внезапно озарено лице. — Позивът е издаден от Привременното правителство в Стара планина. Това звучи много по-добре за народа, отколкото имената на двама непознати войводи. Ще си припомня за този позив много наскоро:

„Не се надявайте никому да дойде и да ви освободи, като седите със сгърнати ръце! Не слушайте ничии съвети, а надеждата ви да бъде основана само на вашите юнашки ръце, защото те са истинният ви верен приятел и помощник, който ще ви помогне и избави…“

„На всекиго, бил от каквато и да е народност, па и на самия турчин, който седи мирно, ще бъде почетена както честта му, имота му, тъй също и неговата вяра. Намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата…“

В това време треперливият глас на поп Ивана, който го гледаше, се издигна до една необикновена сила и прекъсна техния разговор:

— Сине, позволи на мене грешния да те попитам, защо се зовеш Дякона?

— Защото съм истински дякон — отвърна с добра усмивка русият.

— А защо си с такава одежда? — продължи треперливият глас с изумление.

— Защото тръгнах да се боря за свободата на моя народ! — отговори Дякона.

— Да се бориш! — издигна се треперливият шепот. — Значи борбата не е свършила?… С онези двадесет и трима… погребани… горе?

— Дядо попе, майка България няма само двадесет и трима синове — отвърна русият. — Двадесет и тримата паднаха с чест за нейната свобода. Подир тях ние влизаме в бойното поле!… Ако паднем и ние, ще влязат следущите! Но борбата ще трае, докато видим свобода!

— М…мога ли да кажа тези твои думи… на моите… енориаши? — отново се издигна разтрепераният шепот.

Дякона погледна своята голяма спътница. Двамата се изправиха, поставени в недоумение от въпроса на стареца.

— Ще имаш ли ти толкова сили и смелост на тия си години да кажеш на енориашите си такива думи, дядо попе? — запита Дякона.

— Преди да умра… трябва да сторя това! — изшепна из дъното на старческите си гърди поп Иван, като се притисна още по-силно до нозете на Дякона. Той се отдръпна изненадан, но старецът изправи беловласата си глава, която се тресеше, сключи ръце за молитва и благоговейно прошепна:

— Дяконе, благослови ме!…

Дякона се поколеба, дълбоко трогнат и озадачен:

— Отче, ти раздавай благословии като духовен пастир!…

— Благослови ме! — настоя треперливият глас с необикновена сила. — Защото, кога нарамиш кръста… и поемеш по стръмния път… знай, че аз кретам подир тебе по твоята голгота!…