Яна Язова
Левски (57)

5. 18 юли 1868

Когато денят на това кръвопролитно сражение завърши, Хаджи Димитър видя турските големци, които цял ден бяха гледали на боя от съседната височина, възседнали на коне, сега да се събират накуп и да се съвещават. Тези конници щяха скоро да изчезнат в общия мрак, ако не побързаха да се раздвижат и бързо да потеглят надолу по хълма. Гърмежите от турска страна изведнъж се преустановиха. Боят на Канлъ̀дере, прочутият бой на 10 юли, който погуби Караджата — завърши.

Неприятелят не се виждаше повече в настъпилата нощ.

Тогава Хаджи Димитър даде знак на останалите, на които той бе единственият водач, да тръгнат.

Всички четници се чувстваха тъй смазани от умора, повечето носеха вече такива тежки рани, че ако не бе гласът на войводата, те можеха да паднат върху оръжията си в избраните прикрития и да заспят. Подчинени обаче на неговата заповед, която тъй щастливо ги бе извела от ада на Канлъ̀дере на тази височина, която им спаси живота, те тръгнаха. Никой нямаше сили да обърне поглед към дъното, където оставаха да лежат телата на техните братя.

Само Хаджи Димитър хвърли последен поглед в тъмното дере, където оставяше своя брат Караджата. Смяташе ли го още за жив? Прощаваше ли се с него?…

Неговата грижа бе да изведе веднага своята чета от тази страшна потеря, която всеки ден нарастваше все по-свирепа и многочислена около него. Четвърти ден ставаше вече, как се биеха от сутрин до тъмна нощ. Четвърта нощ, откакто вървят без сън, без отдих. Борците, които са останали около него и които не се оплакват, не казаха нищо, когато свалиха оръжието си и след този четвърти бой. Те мълчат, да. Не изказват един другиму своето учудване, че са още живи. Нали са тръгнали да умрат за свободата на своето отечество?… Но сега той ги вижда, че те могат да умрат от умора.

Първата грижа на Хаджи Димитър е да им осигури сън и почивка. По непристъпни върхове и канари, по дупките на които в лошо време се крият само орлите, Хаджията поведе своята дружина. Денем те спяха в орловите дупки, като търпяха силна жажда и напечения камък върху главите си.

Потерите, които сновяха с настървение из целия Балкан, минаваха хиляди пъти в подножието на техните орлови гнезда и търсеха да ги изтребят, додето те спяха, или измъчвани от пек и жажда, лежаха неподвижно с нагорещено оръжие в ръка, като смятаха това неудобно положение за почивка.

Нощем тръгваха през гори, скалисти урви и сипеи. Овчари, останали още по високите планински върхове, ги хранеха, доколкото имаха, и им показваха пътя.

С умението и опитността на стар хайдутин Хаджи Димитър осигури на четата осем дена почивка. Осем дни вървяха те без бой по места, кръстосвани от потери, които ги търсеха навсякъде.

На 18 юли рано заранта Теню овчарят изведе четата на връх Бузлуджа.

Някои описания на Балкана говорят за връх Бузлуджа, че бил един от най-хубавите:

„Издига се като две уши, с глава, увенчана от цветя и треви, с плещи, покрити с варовит камък, буки, дъбове и лаврови гъсталаци, а от своите поли праща към Северна и Южна България благодатните води на няколко реки.“

Когато излязоха на високата бузлуджанска поляна Голините, момчетата веднага се натъркаляха на тревата да спят, а Хаджи Димитър седна на един камък да си поотдъхне. И той се чувстваше капнал от умора, но безпокойствието не даваше на съня да дойде до неговите очи.

Мисълта за стотината верни другари, които паднаха тези дни в караесенските лозя, в Дядо-Пановата кория, в гората на Бяла черкова и Канлъ̀дере, не му даваше покой. Къде бе най-скъпата тяхна жертва — Караджата?…

Той не знаеше, че и тази голяма кървава жертва не е задоволила Високата порта и че тя е изпратила вече „прозорливия“ председател на Държавния съвет (шурайдевлет реиси) Мидхат паша. Жестокият Мидхат със специални инструкции на всяка цена да ги унищожи и умири страната. Той не знаеше, че сега, когато седи на бузлуджанския камък, страшният Мидхат паша се разпорежда в Търново, че по цялата страна са издигнати бесила или както по-късно поетът^[1] казва:

… Той дигна бесила

по всички ъгли и настана плач:

и тръпки побиха бледният орач

пред тия плашила нови и проклети.

Децата пищяха, от ужас обзети,

и горките майки дишаха едвам,

дорде да познаят кой се люшка там.

Страхът беше общи. Тъмниците бяха

наблъскани. Вредом младежи висяха:

едни вряха в гръчки, други с образ син,

трети — от страх мъртви — жълти като смин,

сякаш бе настала смърт и черна чума.

Брат не смейше брата дума да продума,

синът от баща си трепереше бляд,

измяната — призрак из тъмният ад,

шушнеше зловещо и ужасът сейше,

въжето неспирно се с нещо люлейше…

„В това подло време“… Хаджи Димитър гледаше дълбоко заспалите свои момци и мислеше за тяхното избавление.

С него бяха останали 25 души.

Знаменосецът Димитър Захарлията, който нямаше повече от 35 години, бил на военно обучение в белградската легия на Раковски, а после борец и опитен хайдутин в Балкана, дойде от шумака и приседна на утъпканата трева до него. И той не можеше да заспи.

— Хаджи — каза той, — това място е проклето!…

Хаджията го погледна замислено със своя вторачен поглед. И нему по необясними причини се искаше да събуди момците и час по-скоро да ги отведе оттук…

Потерите, които бе съгледал да кръстосват неговия път, бяха разпокъсани и не представляваха за него голяма опасност. Той можеше да ги разбие дори и тук, на Голините, без особено прикритие. Въпреки това нещо го караше да бърза, а думите на Захарлията обърнаха неговото лошо настроение в истинска тревога.

Той едва дочака дружината му да поспи до пладне и тъкмо когато се приготви да ги повика да станат и отново да тръгнат на път към заветната Агликина поляна, на която се надяваше да намери сбрани много чети, с които да прогласи всеобщото въстание, една турска тръба, която той позна, че е военна, разтърси балканския покой.

Хаджи Димитър скочи на крака, но нямаше вече кого да буди. Всички момчета се бяха заловили за своето оръжие.

Стражите, които вардеха по урвите под върха, притичаха запъхтени и с пребледнели лица. Те съобщиха, че турците настъпват към Бузлуджа… от две страни:

Откъм Хашката поляна настъпвал кърсердаринът Курт Осман с 600 души башибозуци.

Откъм запад настъпваха казанлъшките заптиета начело със своя началник Сюлейман ага.

Хаджи Димитър веднага се разпореди четата да потегли на север. Обаче едва направили петдесетина крачки, те бидоха спрени от тръбата на военната потеря. Всички видяха 200 души войска, заела северния склон на Бузлуджа, поставена в бойни редици.

Трябваше да останат в Голините, между редките, дебели дървета, да си изкопаят набърже ров и да заемат колкото е възможно по-добра позиция за отбрана. Хаджи Димитър се спусна да нареди своите четници на определени места, да ги насърчава. Всички се подчиняваха веднага, заемаха местата си безмълвно. Опасността бе очевидна за всекиго…

Изведнъж страшен гръм от четири страни и тежък дим, събран в черен облак, отбеляза мястото на тяхната позиция.

— Предай се, Хаджи! — разнесе се глас на турски език. — Ти си заобиколен отвсякъде!…

Хаджи Димитър хвърли бърз поглед в прясно изкопания ров. В него се бяха натъркаляли неговите другари. В отговор на гласа той се покачи на едно високо място до един дъб и оттам се провикна.

— Братя, да умрем като българи!…

Тъй започна боят: 25 пушки филинтри срещу 700 белгийски шишанета. Един се бореше срещу тридесет!…

Непрестанната стрелба от всички околни височини към слабата позиция на въстаниците показваше едно — че противникът е решил да ги унищожи в своя обръч. Пресният ров се бе изпълнил вече с тела и кръв.

Боят обаче, започнал по пладне от една войска срещу 25 души въстаници, при залез-слънце още не бе млъкнал. Пети час оредялата позиция на въстаниците гърмеше и продължаваше да гърми.

Виковете „Дръжте се, братя, удряйте!“… започнаха да оредяват, но Хаджи Димитър продължаваше да прибягва като разярен лъв от дърво на дърво, да издава команди…

Един куршум се заби в ръката му. Той веднага я превърза и продължи да стреля с още по-голямо ожесточение. Войската, като забеляза, че е ранен, се опита да настъпи на нож. Втори куршум го прониза, когато той, стреляйки едновременно и с пушката, и с револвера си, насърчаваше и продължаваше да упътва в боя смъртно изранените борци.

Изтървал пушката от прекършената си ръка, но с онази, която още можеше да стреля, хванал револвера, войводата се подпря на високия дъб. Светкавици продължаваха да летят от ръката му на всички посоки, от които се мъчеше да настъпи врагът. Светкавици летяха и от двете му очи на окървавеното му и очернено лице. Чудовищно, великолепно зрелище за едни тирани, които мразеха раята, но уважаваха храбростта.

Ако не щеше да струва живота им, първите редици биха могли да се наслаждават дълго време на тази гледка. Един куршум се заби в окървавеното вече чело на героя. Хаджи Димитър се хвана за кората на столетния дъб, сякаш диреше неговата сила, олюля се и се сгромоляса пред него.

Няколко дни подир това една кратка бележка във френския вестник „Курие Д’Ориан“ даваше следното съобщение:

„Самият Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските солдати, но въоръжен с револвера си, той се бранеше до последния момент с енергия, достойна за друго едно по-добро право, и най-сетне падна…“

Неколцината самоотвержени борци, последните от четата, които имаха още по една здрава ръка, продължаваха да пращат своите все по-редки куршуми към врага. Смаян обаче от тия мъртъвци, които отговаряха, от тия призраци, които сееха куршуми, той изпитваше суеверен страх да се приближи, додето гърмежите от малката позиция не престанаха съвършено.

Когато след голямо предпазване войската настъпи, тя намери всички въстаници мъртви. Войводата лежеше под големия дъб, а те бяха налягали около съседните дървета и запълнили плиткия ров, който им служеше през тия пет часа за прикритие.

В своя рапорт до великия везир Али паша нарочният пратеник на Високата порта Мидхат паша, който бе изпратен от Цариград със специалната инструкция да унищожи тази чета и умири страната, на 23 с.м. направи следното съобщение:

„Въпреки големите усилия за залавяне живи тия четници никой от тях не е искал да се предаде.

Никой не е дал да бъде заловен, преди да бъде ранен на две-три места. Имало е и такива, които не се спираха пред никакво злодеяние. Такъв е случаят с I или II писар на четата: ранен в крака, под предлог, че иска да се предаде, захвърлил пушката си, но като се приближили да го хванат, изгърмял със скрит у него револвер и след като наранил тежко един юзбашия, един стражар и един цивилен, той се самоубил.

Никой от тях (заловените четници) не може да ни каже нещо повече. Най-много сведения бихме имали от техните водители, но заловеният жив Стефан Караджа, както и знаменосецът Димитър (Н. Мънзов) от Браила, не са ни дали, или не са искали да ни дадат такива.

От Хаджи Димитър и от другите водители нищо не можахме да узнаем, понеже те са убити на полесражението.“