Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

8. По дирите на Караджата

Госпожа Евпраксия и сестра Ефросиния трябваше да се разделят на големия Казанлъшки път. Сестра Ефросиния веднага трябваше да се върне в Калофер, където сестра Серафима бе останала едничка заместница на игуменията и управителка на Горния метох.

— Оставихме я съвършено болна! — загрижено каза госпожа Евпраксия на сбогуване. — Как е успяла при това да се справи с моите ежедневни задължения? Кажи й, че аз съм пожелала ти да я заместиш, за да може тя няколко дни да остане на легло.

Сестра Ефросиния целуна ръката на игуменията и пое пътя към юг. Нейната слаба, дребна фигура, загърната в опрашеното расо, потъна между високите царевични стебла от двете страни на пътя.

Госпожа Евпраксия постоя и я погледа, додето тя се загуби между царевицата. Двете не бяха разменили нито дума по извършената горе работа. Сега Ефросиния си отиваше с високо издигнато чело. Никой не й беше благодарил, нито Ефросиния чу за себе си някаква похвала. Евпраксия не можеше да си помисли, че тя въобще очаква похвала за това, което бе извършила. Те бяха длъжни да го извършат.

„Ефросиния е добър войник!…“ — каза игуменията и само толкова.

Тя бе заела с мълчалива готовност мястото на Серафима, която се приготовляваше веднага да тръгне на път с госпожа Евпраксия.

„Серафимо — бе казала игуменията. — За последен път те моля, остани! Трупове с изрязани глави не са гледка за твоето здраве.“

Злочестият край на бузлуджанската епопея не можеше да бъде скрит от нея. Но ненапразно Евпраксия беше молила. Ненапразно се страхуваше от нейните спомени.

Когато се изкачи в килията й, за да я покани да тръгнат, тя завари Серафима почти бездиханна, паднала по очи на леглото си. След като я обърна по гръб и напръска лицето й с вода, тя дойде на себе си и се опита да се усмихне и да проговори, но думите й едва можеха да се разберат. Една невидима ръка бе стоварила своя юмрук върху нея и повалила на място. Тя се усмихваше така, сякаш отдавна бе примирена с тези удари от неизвестността, и показваше, че може да ги понася. Нейната болест се беше разразила отново с всичка сила.

Колкото и да съжаляваше за това, госпожа Евпраксия не смееше да си признае, че е благодарна на тая невидима ръка, която тъй зле бе нанесла своя удар върху нея, за да я спаси от едно жестоко изпитание.

Сестра Ефросиния го бе понесла вместо нея. Когато нейната слаба фигура изчезна на юг между царевичните стебла на пътя, госпожа Евпраксия загърна широкото расо на гърдите си, обърна се и с тежки, уморени крачки тръгна по пътя, който водеше на север.

Денем и нощем пътуваше тя, без да спре и да отдъхне някъде. Умората все повече се натрупваше и натежаваше върху нейния гръб. Къде отиваше с такова стремление? Какво диреше да види така упорито?

В големия град на Дунава Русчук тя завари голяма тълпа народ да чака около вратата на затвора. Българи се мяркаха, но само тук-таме. Повечето зяпачи бяха евреи, а викачите — кадъни, кресливи турчета и белобради турци…

— Кого чакате? — запита госпожа Евпраксия.

Една кадъна видя, че тази стара калугерка е опрашена от път, затуй отвори уста да й отговори:

— Чакаме да изведат баш комитата Караджа. Ще го водят на съд пред Мидхат паша във велелина!

Опрашената калугерка се изправи на пребитите си от ходене нозе при нея.

От другата й страна стоеше една ниска, едра бабичка, с решително, почти мъжко лице, забрадено с черна кърпа, което издаваше неустрашимост и коравина. Придружаваше я голобрадо момче, което сегиз-тогиз напинаше врат да види между раменете на турците не са ли се отворили още вратите на затвора. Евпраксия разбра, че са българи русенци, и ги заговори:

— Кога доведоха тука Караджата?

— Снощи — тихо отговори момчето. — Аз бях тука на това място. От Търново го докараха… в една бричка. Много е наранен… Един затворник го пренесе на гърба си.

— Тогава как ще го съдят?

— За лице! — енергично и злобно се усмихна бабата. — За да не кажат, че са го обесили ей така! И да може да отвори уста, Караджата няма да им отговори. Мидхат с клещи да му изтръгне езика, дума няма да излезе от устата му. Така ги мрази той…

— Ти добре познаваш Караджата — каза госпожа Евпраксия.

Бабичката стисна челюсти и се просълзи.

— Двама сина имам с него — тихо каза тя. Самообладанието й обаче веднага се възвърна и тя дръзко изправи забрадената си в черна кърпа глава.

— Как се зоват твоите синове, света майко? — запита Евпраксия.

— Ангел и Петър Обретенови — отговори тя. — От сутрин до вечер обикаляме със сина ми Никола около затвора да разберем какво е станало с тях, но заптиите не ни дават да се доближим до заловените, камо ли да им зададем някой въпрос. За такива безполезни опити досега съм изяла три гърбача.

Евпраксия стисна грубата й работна ръка.

— Познах те — каза тя. — Ти си баба Тонка. Дякона много пъти ми е разправял за тебе и твоите синове.

— Хм… Та и ти познаваш Дякона?… И той ми е бил гост… Дякона… Обичах го като син, както съм обичала и Караджата!

— А знаеш ли сега къде е Дякона?

— Нищо не съм чувала за него — отговори бабата. — Знам само, че не е с нашите.

В това време вратата на затвора се открехна и турската тълпа ревна да реве, да се блъска с ръце и крака и да изригва плюнки и ругатни срещу един невинен затворник, русчуклията Еню Гугото, когото впрочем добре познаваха всички зяпачи около вратата.

Еню Гугото бе натоварил на гърбицата си един затворник почернял и посинял от загубена кръв, изсъхнал като лист, с дрехи войводски, от бяло сукно, обшити със сърма и гайтани, но сега неузнаваеми от кървави петна, които бяха вече изсъхнали, корави като гьон и позеленели. Очите на затворника бяха затворени, затуй той не можеше да види бесуването на турските зяпачи около вратата на тюрмата, нито да усети плюнките, които се изсипаха като град върху него. Еню Гугото тичешком пъхна своя страшен товар в една бричка, която веднага потегли.

— На съд пред Мидхат паша! — с тържествуващо презрение каза баба Тонка. — Турско правосъдие!… Колко много те обичах, Караджа!… Колко си храбър!… Колко се лъжат простите турци, като мислят, че твоята уста може някога да проговори!

— Както го видях, мисля, че неговата уста е вече затворена завинаги — каза Евпраксия.

— Какво, да не мислиш, че вече е умрял? Мидхат може да съди за лице и един мъртвец!

— Напълно умрял може би не. Но аз съм сигурна, че Мидхат ще съди един, който не може вече да чува и да отговаря.

Баба Тонка стегна възела на своята черна кърпа под брадата си и погледна своя малък син Никола.

— Да си вървим! — каза тя. — Да не ни запомнят турците, че се въртим все тука. Подир час пак ще дойдем.

И като погледна игумения Евпраксия, полюбопитства да узнае защо тази калугерка се блъска с една побесняла тълпа турци около затвора.

— Казвам се Евпраксия — отговори игуменията. — Ида по работа, да уреждам манастирски давии на Горния метох в Калофер.

— Да, отдалечко идеш! — учуди се баба Тонка. — Но хвала на теб, че не си тръгнала по твоите попски търговии из града, а си се отбила при затвора да видиш как извеждат на съд българските юнаци, които се бият за нашата свобода. Ако имаш още малко време, Евпраксийо, искаш ли да дойдеш с мене да видиш и как ги бесят?

— Води ме! — кратко отговори Евпраксия.