Яна Язова
Левски (72)

2. Във вятърната мелница

Христо Ботев остана сам. Членовете на „Братска любов“, които продължаваха да посещават читалището и да ръководят народните работи в Българското общество, си живееха в Букурещ от много години и техните многочислени семейства си имаха осигурено препитание. Кой можеше в началото на една дълга зима да мисли за него, чужденеца?… Спестените пари на Ботьо Петков, които му бяха дадени, за да му стигнат, додето учи гимназията в Кишинев, грош подир грош бидоха похарчени с хъшовете из свободна Румъния. Златният часовник, който достойният Ботьо Петков бе подарил на първородния си син при неговото заминаване, бе изчезнал в заложното дюкянче на стария Мордохай. Новите дрехи, с които Христо излезе от Калофер, се бяха развалили на гърба му. Зимата заплашваше да го завари с няколкото постелки, които баба Ботевица грижливо бе свила в една калоферска черга. Единственото му имущество, което още стоеше. И тъй като не му бяха останали пари да си плати наема в последния хан из покрайнините на Букурещ, през един мразовит ноемврийски ден той ги нарами на гръб и пренесе в една изоставена вятърна мелница накрай града.

Когато влезе в студеното помещение на заглъхналата мелница, младият Ботев изтръпна при вида на дългите черни паяжини, които висяха от гредите на тавана, и от дълбокия прах, смесен с остатъци от замърсено брашно, който покриваше полуизгнилите лавици до пода.

Как да се свре в тази страшна квартира? Някоя нощ щеше да се вкочанее от студ и някой румънски циганин щеше да го намери тука едва напролет.

Когато обаче прибра паяжините от гредите на тавана с дългата метла, която беше оставена зад вратата, и помете лавиците и пода, Христо огледа помещението и си каза, че може би ще издържи в него, докато получи назначението за учител, което очакваше, в Букурещкото българско училище.

„По света има милиони хора, които живеят като мен — каза си той. — А има други милиони, които през ноември месец нямат над главата си и този страшен покрив. Аз трябва да мисля и за тях, а не само за себе си. Да мисля за цялото страдащо човечество!“

През деня, прекарван в читалището „Братска любов“, той все още беше един жаден за знания младеж, който четеше книги и събираше наука, както и един пламенен патриот, който спореше със своите другари за народни работи и кроеше големи планове за освобождението на своите поробени братя в България.

Но вечер, когато се свиеше под купчината ледени завивки в изоставената вятърна мелница, без свещ, без огън, с една коричка хляб на замръзналата лавица, когато слушаше силния ноемврийски вятър да обикаля цялото поле около мелницата като разярен кон, като един гневен Пегас с големи крила, които удряха изпокъсаните капаци и остатъците от мелничните крила, той се питаше: „Ще изтрая ли? Ще дочакам ли пролетта?…“