Яна Язова
Левски (106)

14. Една неуловима сянка, която добива образ

Карловският мюдюрин не можеше да намери покой от един постоянен въпрос: Кой е този рая, който ходи от град на град и от село на село из неговата околия да бунтува народа? Кой е той? Какъв образ носи? Тукашен ли е или чужденец?

Първото му предложение, че този бунтовник е карловският дякон, не можа да се оправдае. От разпита на близките му се установи, че те не са го виждали от години и нищо не знаят за него.

— А защо трябва да мислим, че всеки разбойник, който се мерне тук, е Дякона! — питаха го старците от съвета. — Не е ли по-добре да подирим и по други християнски къщи?

— Моето чувство на правоверен и предан служител на султана ми подсказва, че Дякона е най-върлият царски душманин — отговори мюдюринът. — И като се отрека да го диря, струва ми се, че политам подир един призрак без лице, когото никога няма да уловя.

Наистина тази гоненица ставаше застрашителна. Явно е, че имаше такъв човек, който се явяваше тук и там из околността, бунтуваше народа, но когато посегнаха на такова място, то се оказваше празно. Само народното недоволство се чуваше като подземно бучене. Турците бяха сигурни, че той е бил тук, но раята твърдеше, че никакъв чужд човек не е идвал по тия места. Обаче раите на това място вече не бяха същите. Думите им ставаха дръзки, в тях се чуваше гласът на неговите думи. Те отново уверяваха, че никой не е говорил с тях. И гоненицата на призрака продължаваше.

— Кой е той?… — този въпрос не даваше сън на карловският мюдюрин. Само веднъж да залови някаква следа от него, той ще обърне земята да го намери… Но един призрак може ли да остави следа?

Отчаяние започна да го завладява. В съвета започнаха да го упрекват, че е станал болезнено подозрителен и че той може би наистина гони призрак. Обаче в такова време от някой кът на нему поверената робска земя отново дотърчаваше при него запъхтяно заптие и му съобщаваше, че той е там, в техния край!…

— Кой?

Заптието не можеше да каже кой, но неговото присъствие бе станало очевидно. Когато пристигнаха на мястото, всичко изглеждаше мирно и тихо, но из въздуха още се носеше миризма на дим, която показваше, че вчера, че може би снощи тук е имало пожар.

— Той гони призрак! — упорито заприказваха старците от съвета и мюдюринът започна да се крие от тях.

Шериф чауш от Сопот сложи обаче край на неговите мъчения. Една топла юлска вечер той пристигна запъхтян в Карлово, влезе направо в конака и поиска да говори незабавно с мюдюрина. В ръката си той стискаше едно палто, каквото носят поевропейчените гяури.

Когато мюдюринът погледна сложеното пред него палто, той помисли, че Шериф чауш е заловил на местопрестъплението някой гражданин. Когато Шериф чауш му разправи какъв гражданин се е изтръгнал от ръцете му, карловският мюдюрин скочи и с хиляди проклятия, отправени към него, се хвърли към донесеното палто.

Благодарение на аллаха призракът имаше палто!… Нещо веществено от призрака беше попаднало в неговите ръце!… Най-сетне!

Когато извади всички книжа върху масата и хвърли едно око върху тях, мюдюринът ги захлупи с двете си ръце, сякаш се боеше, че някой ще влезе да ги изтръгне из ръцете му или силен вятър ще духне от прозореца да ги отнесе.

— Свикайте веднага съвета! — извика той с изблещени очи.

Старците така го и завариха — с две ръце разперени върху книжата на едно чуждо палто, сложено върху масата.

— Четете! — каза той, като вдигна ръцете си от документите.

Под ръцете му бяха притиснати три тескерета на името на Васил Иванов, Арслан Дервишооглу Кърджалъ̀ и Иван Фетваджиев. Пътните билети и други документи показваха, че това лице се е наричало освен с тези три имена още и Дервишооглу, Арсланооглу Видинли и Дякон Левски.

— Дя-ко-на!… — Извика вън от себе си мюдюринът, като стовари юмрук по масата. — Д-я-к-о-н-а!…

Турските старци го гледаха потресени.

— Да, очевидно, това е Дякона!

Три восъчни печата подскочиха върху масата от удара на неговия юмрук.

— Единственият е на Старозагорската община, другият на Одринската, третият на Мустафа паша — каза мюдюринът, като подаде трите печата на старците. — С тях престъпникът сам е каитявал своите тескерета!

Турците прегледаха печатите и поклатиха уплашено глави.

— Сега ще видите каква работа е вършил Дякона из България — каза тържествуващо мюдюринът и като вдигна от масата един лист, ситно изписан на турски език, разгъна го пред очите им и прочете:

„ПРОКЛАМАЦИЯ

Към българския народ…

От привременното правителство в Балкана.“

После той разгърна други такъв голям лист, ситно изписан на български език.

След като изслушаха Прокламацията на турски език, съветниците на карловския мюдюрин с израз на гняв разклатиха големите си чалми и станаха от дългия миндер.

— Казвахте, че призраци гоня! — провикна се мюдюринът. — А този призрак е искал да ни заведе чак до Привременното правителство на раите в нашата царщина!… Ето докъде го докарахме с нашата доверчивост и слепота!

— Да обявим голяма награда за главата му! — извикаха вън от себе си уплашените старци. — Султанът ще изреже главите ни, когато научи, че в Карлово и пред нашите очи се е родил най-опасният му враг!

— Успокойте се! — вече по-спокойно и снизходително се обърна към тях мюдюринът. — Аз го налучквах навсякъде, когато той нямаше образ и беше за нас само една сянка, която гонехме навсякъде. Сега, когато зная кого преследвам, аз ще го заловя!