Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

X
Нашир и длъж

1. Напразно през декември никой нищо не чака

Отпуснала юздата на своя катър, с наведена глава, госпожа Евпраксия се движеше бавно из потъналото в дълбок сняг подножие на близкия Балкан. Черният вълнен шал, завързан върху късата й калимавка, и грубото шаячено расо, което стърчеше на раменете й, напълно я уподобяваха на подвижна кула.

Кога най-сетне щеше да мине този декември, кога ще настъпи Нова година, кога ще се стопят тия дебели снегове? Можеше ли сега да убеди някого да излезе от топлата соба навън и да се понесе като нея из дълбоките снегове, където се слуша само страшното декемврийско бучение на Балкана… да мисли за народни работи?

Кога ще започне тя нов живот? А покрай нея да заживеят нов живот и всички останали обитателки на Горния метох?… Метохът е нейният кораб. Железният кръст върху нейната черкова е неговата мачта. Нейната голяма здрава ръка стиска корабното кормило и сестрите на Горния метох плуват в тази посока, където ги направлява игуменията Евпраксия. Понастоящем нейният кораб се движи много бавно. Той изглежда почти спрял върху морските вълни и едно неопитно око би могло да се заблуди в неговите колебания, да помисли, че Евпраксия е изпуснала кормилото на своя кораб и че той е станал играчка на вълните. Но един опитен моряк ще забележи, че макар и слабо, корабът се движи напред. Един опитен наблюдател ще забележи още и това, че едва видимо за неговото око той изменя своята посока.

Унесена в такива мисли, Евпраксия биде възвърната към действителността от една бързо свличаща се снежна топка, която се търкаляше и подскачаше надолу по наснежения склон, като очевидно се готвеше да се пръсне на пътеката пред нейните нозе.

— Я гледай! — каза тя на катъра. — Това не може да бъде снежна топка. Това трябва да е човек!… Но такъв дяволски човек, да лети с главата надолу, да прехвърля храсталаците на един скок, да си прави люлка от голите клони, за да се плъзне с такава бързина по някоя пързалка!… Пррр… стой! Спри, катърчо, ако искаш да не ти скочи на главата. Това е някой наш брат, за когото няма вече скривалище на топло място, някой подгонен като звяр и гладен син на Балкана, който ни е зърнал отвисоко и като не смее да ни се обади с някой знак, сега бърза да пресече пътя ни на пътеката. Стой!

Катърът се закова на място и като изправи четвъртитата си глава, учудено се загледа в снежната топка, която се търкаляше и подскачаше по хълма, като грозеше да се разсипе върху тяхната пътека. Отдавна те не бяха срещали жива душа из своите самотни зимни разходки. Всички човеци се криеха на топло по селата. Катърът се радваше, че се разхожда зимно време съвсем сам със своята любима господарка, и не се надяваше, че снежната топка, която се търкаляше и подскачаше към тях, е човек. Какво ще дири сам човек в тази страшна планина, потънала в сняг? Едничкият глас, който се слуша в нея, е гласът на борея, а подир него и на гладния и кръвожаден вълк. За негово голямо учудване обаче снежната топка, която се изтърколи на пътеката пред самата му муцуна, като го накара да се отхвърли назад, скочи на два човешки крака и една силна мъжка ръка с необикновена бързина и ловкост хвана юздата му и го смъкна на земята.

— Здравей, Евпраксийо! — извика весел младежки глас.

Евпраксия изохка, протегна се над шията на катъра, като че ли да хване видението, но нейната голяма уста, която от дълго време висеше в двата ъгъла, затрепера. Тя се опита да се обади на този поздрав, но неочаквано за себе си хвана лицето си с ръце и зарида.

Нейният неочакван плач слиса като необикновено явление младия пътник, който занемя на мястото си. Когато се окопити, той се приближи до нея и сложи ръката си върху нейната голяма, силна ръка, която безпомощно бе паднала от лицето й върху гривата на коня.

— Някое голямо нещастие ли ни постигна, госпожо — тихо запита той.

— Проклето Дяконче! — викна изведнъж игуменията, като разтърси голямата си глава, подобно бик върху арената, който се мъчи да отхвърли забодените във врата му остриета. Опули срещу него омокрените си очи и се нахвърли отгоре му с такова гръмогласие, че той изпусна ръката й и отскочи настрана. — Къде изчезна, проклети сине? Кожата ти ще одера, ще я напълня със слама и ще я метна ей там на върха на оня бор, чу ли? Къде се дяна? До Дунава съм тичала по всички пътища и пътеки да разпитвам за тебе и да те диря!…

Дякона се изсмя с облекчение.

— Ииих, че ме изплаши!… — каза той. — Но все пак ти много си се променила!…

— Трябва да съм се променила — изръмжа Евпраксия. — Досега устата ми беше като заключена. Сега, като те видях, изведнъж сякаш скала падна от нея и я отпуши! Ах, колко е добре, че си се решил да заобиколиш своята стара Евпраксия! Денем и нощем те чаках да дойдеш. Но когато падна дълбокият сняг, престанах да се надявам. През декември никой нищо не чака.

— Светото дело не пита сняг ли вали, слънце ли грее, Евпраксийо — усмихна се Дякона. — Додето мечките спят, народните синове бдят!

Евпраксия изправи глава и му показа целия бял хоризонт, вкочанен от студ.

— Само двама сме днес, Дяконе! — каза тя. — Но скоро ще станем стотици, хиляди, милиони.

— Защо да сме само двама? — запита учудено Дякона. — А къде са нашите приятели?

Евпраксия скочи от гърба на катъра и двамата тръгнаха един до друг по наснежената пътека.

— Ще ти разправя, когато се приберем в метоха — каза тя. — А ти откъде идеш?

— От Цариград.

— Я гледай, пък аз те диря в Румъния!

— Там бях. Глася да се свържа с тамошните българи.

— Да не гласиш с тях и ти някоя нова чета? — извика като попарена Евпраксия.

Дякона се усмихна:

— Не глася чета, Евпраксийо, но се нагласих с тях да вляза в България през Цариград и да мина по кървавите дири на техните две чети — едната на Хаджи Димитър, другата на Караджата, — които миналото лято влязоха в България, за да им докажа, че с четническа борба ние няма да се освободим! Онези добри братя българи в Румъния и до днес разправят, че техният Хаджи Димитър се бие с хилядо души войска при Одрин…

Евпраксия се стъписа и го изгледа в очите:

— Нима не са научили досега, че Хаджи Димитър загина още през юли месец заедно с всичките си юнаци на Бузлуджа?… Че Караджата обесиха няколко дни подир него в Русе?

Дякона наведе глава и тежка сянка мина по русото му лице.

— Минах през Одрин — каза най-сетне той. — Там никой нищо не знаеше за тях. Чули, че лятос влезли разбойници от Влашко в Българско и че били избити, преди да стигнат Балкана.

— Това не е вярно! — възмути се Евпраксия. — И на Одрин имало българи!… Те трябваше да знаят, че Хаджи Димитър и Караджата се биха четири славни битки с редовна турска войска и с башибозук, един четник срещу сто, а цялата чета от 120 человека срещу хилядо! Биха се още при стъпването им на дунавския бряг в караесенските лозя, втората битка удържаха в Дядо-Пановата кория, третата над Бяла черкова, а четвъртата и най-кръвопролитната — в Канлъ̀дере, където храбрият Караджа падна в плен, защото цялото му тяло било пронизано като решето с куршуми. Тогава Хаджи Димитър тръгна с последните двадесетина бойци из Балкана и на връх Бузлуджа се би до последния войник, защото се намери заграден от всички страни. Откъм Хашката поляна кърсердаринът Курт Осман с 600 башибозука, откъм запад — казанлъшките заптиета, доведени от Сюлейман ага, откъм север — редовна войска. Двадесет срещу хилядо!… Така се би Хаджи Димитър на Бузлуджа, до последния войник. До последния!…

Дякона крачеше до нея и я слушаше мълчаливо. Обикновената веселост бе отстъпила на лицето му място на един суров и жесток израз.

— Сигурна ли си, че това е било така, Евпраксийо? — запита по едно време той. — Кой ти разказа това?

— Казанлъшкият каймакамин разреши на българското население да погребе на Бузлуджа Хаджи Димитър и неговите другари. Той се би храбро срещу тях и се би до последния си дъх. Затуй ли, не знам, но турците, които зачитат храбростта, разрешиха той да бъде погребан по християнски. И останалите храбреци заедно с него.

— Ти можеш да ми бъдеш от голяма полза в моята работа, Евпраксийо — каза Дякона. — Добре си изучила това, което ми трябва да зная.

— Добре го изучих, Дяконе — глухо отвърна Евпраксия.

Дякона забеляза, че като заговори за Бузлуджа, игуменията се преобрази пред очите му. Лицето й сякаш остаря.

— Кой е извършил християнското погребение на Бузлуджа, Евпраксийо?

— Старият поп Иван от село Хасът. Той е най-старият свещеник в цялата околност. Предполагам, че казанлъшкият каймакамин избра този немощен старец, защото е предполагал, че като се изкачи да види какво е станало на Бузлуджа, ще падне да умре и няма да разкаже никому за грозното злодеяние.

— Истина, как този немощен старец е издържал такава тежка мисия?

— Той имаше помощници.

— Кои бяха те? Християни от село Хасът или околността?

— Не, помощници му бяха само две жени от по-далечно място.

Сините очи на Дякона се впиха в остарялото лице на Евпраксия.

— Евпраксийо!… — хвана ръката й той.

— Да — въздъхна тя и продължи напред. — Двете жени подкрепиха стария поп Иван от село Хасът да изкачи Бузлуджа, да приготви за погребение и прочете заупокойна молитва над двадесет и три обезглавени тела. И двете бяха монахини от Горния метох в град Калофер. Едната — сестра Ефросиния, а другата — игумения Евпраксия.